свои характеристики нации един синкретично-мултинационален миш-маш без чувство за определено и единно народностно самосъзнание и оттам — без съпротивителни сили, както и да превърнат техните държави във фиктивни формирования без суверенитет.
— И защо искат това?
— За да могат да правят навсякъде каквото си поискат.
— Ами те не знаят ли, че всеки, който е поискал това, в края на краищата си е счупвал главата?
— Знаят го, но пак искат да се пробват.
— Абе от тия проби малко ли хора си отиват мърцина… А антиглобалистите?
— Те знаят какво замислят глобалистите и не са съгласни.
Берю мълча известно време, пуфтейки, което при него обикновено издаваше свръхмерен мисловен процес. След известно време каза:
— Чак сега започват да ми се изясняват някои работици и цялата тази кондика не ми харесва. Въпросите, дето току-що ти зададох, все едно, че не съм ти ги задавал. Следващия път обаче, когато ни извикат да помагаме на жандармерията за разпръсване на антиглобалистка демонстрация, ще се покрия някъде… Това поне съм го изтренирал още по време на военната си служба. И какво станало по-нататък с тази Ан дьо Божоле?
— Както споменах вече, тя имала пипе в главата си. За да анексира Бретан, прибягнала до една проста хитрост: оженила подрастващия си брат за наследничката на бретанското херцогство Ан.
— Какво? И двете ли се казвали Ан?
— Йес, сър. И така, Шарл VIII встъпва в брак с бретонката и сяда на трона. За съжаление все го теглело към свади и вместо да се заеме кротко с инвентаризация и подредба на държавния магазин, тръгва на война с макаронаджиите с цел да превземе Неаполитанското кралство.
— Що за идея! Щом като толкова му е харесвал Наполи, защо просто не е ходел на почивка там като нормален човек? — с присъщата му мъдрост изрази неодобрението си Берюрие. — И какво? Успял ли е да завоюва това кралство?
— В началото — да. Но ако неаполитанските воини били бити, то малко по-късно жените им постигнали блестящ реванш.
— Какво искаш да кажеш? Че те всички били превъплъщения на Жана д’Арк?
— Не. Точно обратното: те разгромили френската армия именно защото не били нито девици, а още по-малко — светици. Тези кръшни южнячки така всмукали в лоното на плътските удоволствия френските войници, че последните считали окупацията на Неапол за пътуване в рая. Поне за известно време, докато не прихванали масово всевъзможни венерически болести, включително и най-лошата за времето — сифилис. Тогава спинът още не бил произведен. Тъй че последвала страшна епидемия, която не пощадила дори генералите. Заедно с разкапването на хоботите им се разкапал и духът на френските бойци по цялата военна йерархия.
— А кралят? — попита Берю със затаен дъх.
— Тъй като и той си падал по тънката част, получил съответното подаръче. Ето защо всички тези господа се видели принудени да се откажат от териториалните си завоевания и накрая си рекли: „Go home, дорде е време!“
— Ама че сюрпризче са имали благоверните им женици, когато героите са се завърнали вкъщи — изкикоти се Берю. Кой знае защо, тази масова драма го развесели, вместо да го натъжи. — Горе накичени с медали, долу — никакви фанфари! Дали ли са им поне пенсии на военноинвалиди?
— Съмнявам се, Дембо.
— И каква била в края на краищата цялостната равносметка?
— Никаква. Може да се каже, че тази военна кампания завършила с крах.
— Както по времето на галите? — спомни си Дебелия. — Явно, че във военно отношение с Италия не ни върви. Онези мандолиниери може и да са поплювковци, ама все успяват да се измъкнат някак си. И какво става по-нататък с Шарл VIII?
— Става нещо особено важно за него: той умира.
— От сифилис, едра шарка, трипер и гонорея едновременно?
— Не. Пада и си счупва главата в един от коридорите в Амбоаз.
— Сигурен ли си, че някой не му е извършил трепанацията с помощта на балтия или кюския?
— Известна мистерия витае над този случай, Дембо.
— Чини ми се, прекалено много мистерии от този порядък витаят, та и до ден-днешен.
— Там, където има борба за власт или пари, или и за двете, е така, мислителю мой. И нещо ми подсказва, че така ще бъде и занапред. Както и да е, след Шарл VIII ръка върху кралския жезъл слага неговият шурей Луи Орлеански, който по този начин става Луи XII. Преди това Луи XI насила го бил оженил за дъщеря си Жана — девойка, която представлявала физическа комбинация между Квазимодо и баба Яга.
— И аз веднъж, като се бях много насвяткал, треснах такава грозотия, че на сутринта, като се събудих и я видях, изведнъж изтрезнях и се ометох още преди да се запознаем. Тази ми постъпка не беше много кавалерска, но затуй пък беше от сърце… — прекъсна ме не особено уместно Берю.
— Луи XII си паднал по младата кралска вдовица и по Бретан, който тя представлявала, поискал развод и след това се оженил за нея. Така Бретанската херцогиня станала два пъти кралица на Франция, което си е постижение. Най-важното, с което Луи XII останал в паметта на френския народ, е това, че намалил съществено данъците, затова и бил наречен „Баща на народа“, което му прозвище останало до ден-днешен в Ларус. Той също нападнал Неапол със същия плачевен резултат като предшественика си. Човек да рече, че девизът на времето бил: „Виж Неапол и умри!“ И кой според теб става крал след това?
— Или Шарл IX, или Луи XIII.
— Не позна. Франсоа I.
— Най-после някакво разнообразие! Познавах навремето един Франсоа. Беше трезвеник, непушач, вегетарианец и планинар и се бе зарекъл, че по този начин ще стане и дълголетник. Но умря рано, завалията.
— От какво?
— От напрежение. Защото все му се пиеше, пушеше и ядеше — и то не какво да е, а печени пуйки. Накрая не издържа и получи разрив на сърцето…
— Това е твърде поучителен случай, но нека да продължа: Франсоа бил едновременно и братовчед, и зет на Луи XII, който, тъй като нямал мъжки наследник, знаел, че така или иначе короната ще мине на главата на братовчед му. И за да укрепи позициите на последния, пък и за да участва все пак поколението му в по-нататъшната щафета на властта, омъжил за него деветгодишната си дъщеричка. И за да предваря бурното ти възмущение по повод педофилия, Берю, съм длъжен да уточня, че по това време самият Франсоа бил само на четиринайсет години.
— Малко раничко са се развивали тогава — отбеляза Дебелия. — То вярно е, че и аз като бях на четиринайсет и работех като помощник-млекар, попляквах шефката, докато мъжът й правеше киселото мляко, но и през ума не ми е минавало да се женя, пък хеле за деветтодишна принцеса!
— Още като станал крал през 1515 година…
— 1515 година ми говори нещо. Не се ли е състояла тогава битката при Марна?
— Не, драги — битката при Маринян.
— Ъф кур! Къде ми е главата! Спомням си дори, че сме я спечелили ние. Само че не знам срещу кого.
— Срещу швейцарците.
— Ха! Че те освен да правят сирене, шоколади и часовници, нима са можели и да воюват?
— Тогава, Дембо, те са били най-добрите стрелци в Европа. Но така или иначе при Франсоа I били бити. След това той тръгнал по стъпките на своите предци и предприел военна кампания в Италия.
— Горките макаронаджии! Сигурно бая им е било писнало от тази наша мания. И този път какво сме донесли оттам?
— Шарл VIII донесъл от Италия куп срамни болести, но Франсоа I донесъл Леонардо да Винчи. От тази разлика произлиза и неговото величие. Най-после поредната ни италианска кампания прави стойностно завоевание: това на изкуството. Именно тогава Франсоа I, а и не само той, се заразява от вкуса към
