— Браво! А на другия фронт как е бил скъпият Август? — не изневери на себе си Дембо.
— Доста по-скромен, въпреки че се е женил три пъти.
— Е, и това е нещо… — малко разочаровано отрони ученикът ми.
— Например има данни, според които се оказал неспособен да уважи втората си жена Изамбур Датска още през първата им брачна нощ.
— Може би от вълнение? — плахо предположи Берю като добър познавач на триумфите и паденията на креватното дело.
— Не. Става дума за нещо по-сериозно: изначален и пълен блокаж.
— Мамка му! За един крал от такъв калибър трябва да е доста притеснително да кара по джанти върху дюшека! — възкликна съпричастно Берю. — И какво е направил след това? Взел ли е виагра?
— Не. Изпратил дамата в манастир.
— Правилно е постъпил. Една кралица трябва да си остане кралица. Не е могъл да я остави да буйства с коафьора, гвардейците, лакеите, конярите, без да се смятат разни приходящи елементи. Пък и да се надяваме, че в манастира се е уредила някак си, макар и по-скромничко. Например с градинаря.
Хуманистът си е хуманист. Продължавам:
— И така стигаме до един много кротък период от историята на Франция — този на Луи IX, познат като Луи Свети.
— Нали в Щатите има един град, който се казва Сейнт Луис? Откъде-накъде американците кръщават градовете си с имената на светците ни? Французите американизират ли градовете си?
— И още как, Берю. И навиците си също. Ядат хамбургери в снекове и други заведения за бързо хранене, пият кока-кола или по едно аперитивче на крак, гледат тъпи американски филми, слушат по радиото и телевизията още по-тъпи американски музикални хитчета, все по-често говорят за бизнес и пари, все по-малко четат книги…
— Чакай, чакай — прекъсна ме Берю. — Ако зацепвам добре онова, което казваш, то и аз съм отчасти в американския капан. Но само отчасти, защото ти знаеш, че отсядам само в кръчмета за бавно и продължително хранене и пиене и слушам предимно наши си шансони. А що се отнася до разговорите за бизнес и пари, в това отношение ние с тебе сме застраховани от тази опасност, защото сме си на твърда държавна заплата, която що-годе ни стига. А за четенето на книги — виждаш, че съм се замислил по въпроса. Трябва да се съпротивляваме я!
— Успокой се, Дембо. Не говоря непременно за теб и мен, а само правя тъжно обобщение. Но нека продължим. Луи IX бил само на единайсет години, когато умрял баща му. Регентството до пълнолетието му поела майка му — Бланш Кастилска.
— Испанка?
— Да, и то жена на място. В началото сеньорите си въобразили, че ще могат да своеволничат, но тя им показала желязна ръка в кадифена ръкавица, и то с изпружен среден пръст. И докато управлявала умело Франция, се занимавала и с възпитанието на невръстния Луи. Постепенно го направила благочестиво, силно, справедливо и предпазливо момче. Така че, когато поел управлението на кралството, го направил с вещина още от самото начало.
— Това, изглежда, е като шофирането: едни по принцип го могат по-добре от другите и не се знае защо.
— Той бил обладан от стремеж към справедливост. Преданието ни го описва как раздава правосъдие, седнал под един дъб.
— Ха, ха, ха! — избухна изведнъж в смях Берю. — Представяш ли си в днешно време как някой съд седи под дъб насред полето: съдия, съдебни заседатели, прокурор, адвокати, обвиняем и публика. И всички с кошнички храна и по някоя бутилка вино… Че то ще си бъде едромащабен пикник!
Въпреки че така описаната от него картина ме развесели, подкарах нататък с неизменния си сериозен тон:
— Луи Свети не се ограничавал с решаването на крамолите само между поданиците си, а също и на онези между чуждестранните суверени, ако и това да му струвало доста нерви и време.
— Достоен човек — призна Берю. — Но, ако разбирам добре, що се отнася до онаквозинката, работата се била окончателно спекла?
— Съвсем не. Луи Свети бил наистина специална порода човек. Той обичал третата и последна жена и с нея работата била съвсем наред.
— Я виж ти! — възкликна с радостно облекчение Берю. — И как се е казвала тя?
— Маргарита Провансалска. Обаче Бланш Кастилска, която била аскетична и пуританска натура, зорко надзиравала и контролирала тези им взаимоотношения, като ги ограничавала до минимум.
— Тая Бланш Кастанети започва хич да не ми харесва. Сигурно е била фригидна като пън и поради това сексуално злобна. То е като при импотентните мъже. Като не могат, само злобеят. И как реагирал на това Луи Свети?
— В началото се виждал с жена си скришом и с много озъртане.
— Какво? Та това дори аз не го мога! Има ли в мен някакво напрежение или неспокойство, всуе призовавам Великия змей — не мърда!
— Не само при теб е така, Дембо. Но, изглежда, при тях любовта и взаимното привличане са били твърде силни. Макар че над ложето им винаги тегнела опасността да бъдат изненадани от дъртата скрофа, а вероятно знаеш, че внезапно прекъснатият полов акт е вреден за здравето. Но в края на краищата нашият августейши крал намерил хитър изход от положението.
— Какъв изход? — напрегнато попита Берю. — Надявам се, че я е изпратил в старчески дом, или още по-добре — удушил я е.
— Не. Предприел кръстоносен поход и взел Маргарита със себе си.
— Проклетата дъртофелница трябва да е била бясна от този номер.
— И още как! Но Луи IX си имал добър предлог: християнската вяра и тъй нататък…
— Всъщност — попита Берю — нали кръстоносците бяха едни пичове, дето ходели да полагат хризантеми на гроба на Христос?
— Точно така. И заслужават възхищение, защото пътували до Йерусалим месеци наред и после влизали в него след кръвопролитни битки.
— Хризантемите не са ли били вече поувехнали при пристигането им там?
— И самите кръстоносци — също. Гробът на Господа наш бил в ръцете на неверниците. Докато светите места били под окупацията на арабите, нещата горе-долу се ядвали, защото те позволявали организираните посещения. Но след като там се настанили турците, всичко приключило. Затова и от 1095 година започнали кръстоносните походи.
— А защо още в началото не пренесли Божия гроб в „Пер-Лашез“, та да не се разкарват толкова надалеч?
— Не са се сетили, приятелю. Или пък, ако са се сетили, то са предпочели да си запазят някакъв мотив, в случай че ги обземе желанието да се ометат оттук и да отидат на някоя екскурзийка.
— То пък една екскурзия! Да пътуваш толкова време и след това да се млатиш с турци и араби!
— Както ти казах, при първите кръстоносни походи положението се ядвало. Дори голяма част от кръстоносците си харесали местни мургавелки, изпоженили се за тях и си останали да живеят там постоянно. Немалко от тях и позабогатели. Наред с някои недоразумения тук-таме, всичко вървяло къде към мирно съвместно съжителство, къде направо към интеграция, казано на съвременен език. Но нещата били осрани първо от новопристигащите кръстоносци, после от турците.
— Защо от новопристигащите кръстоносци?
— Ами защото те били обзети от фикс-идеята, че е върло богоугодно да изтребват всичко, що се моли с гъза нагоре и носи тюрбан, чалма или нещо от този род. Поради това причинявали бъркотии, които с течение на времето се увеличили, и то не в тяхна полза.
— А имало ли е кръстоносци, дето да водят жените си със себе си? — продължаваше Берю с невинаги неуместните си въпроси.
— Много рядко, Демби. Поради рисковете на дългото пътуване, болестите и някои други обстоятелства. Спомням си например за един небезизвестен рицар, който завел жена си в светите места, където тя, изглежда поради горещия климат, започнала да се държи доста неблагочестиво. Първата й работа на място
