След малко, както си беше по къси гащета и скъсани чорапи (единият черен, другият зелен), се появи отново и просна полумокрия панталон върху радиатора с коментара:
— И това ако е късмет! Имам го само от три години.
И именно тогава вътрешният телефон иззвъня. Вдигнах слушалката и чух гласа на Стария. Намирал се в момента в кабинета си и трябвало да ни види спешно, Берю и мен. Така че да сме се качели горе при него.
— Ами сега какво да правя? — попита с тревожен глас Берю. — Само това липсваше! Защо пък иска и аз да дойда? Обикновено дъртата реакция избягва изобщо да ме вижда.
— В края на краищата ела, както си — опитах се неуместно да се пошегувам аз.
Но той вече беше взел решение. С рязко движение смъкна завесата от прозореца и набързо си спретна нещо като кокетна поличка.
— Това е всичко, което мога да направя. Напред, пък да става каквото ще!
Когато влязохме при Стария, при вида на Берю той стана иззад бюрото си и се втренчи в него.
Стария гледаше Берю.
Берю гледаше Стария.
А аз ги гледах и двамата.
След малко през изпръхналите устни на Стария се чу:
— Кк-а-к… да разбирам това? Тук полицейско управление ли е или цирк?
Обясних му с няколко думи току-що случилото се, след което Стария безмълвно направи отпращащо движение в посока на Берю, с което несъмнено искаше да каже да му се махне от очите. Намигнах почти незабележимо на злощастния си подчинен и той не без облекчение се изнесе от стаята.
— Само от уважение към вас и вашите професионални способности, комисарю, не съм елиминирал още този омерзителен субект. Да не говорим, че винаги съм го подозирал в анархо-комунистически убеждения. Апропо, искам да ви благодаря за бързата ви реакция по случая Жером Бобишар. Разбирате, че понякога висши държавни и
партийни интереси ни принуждават да позагърбваме закона…
„Партийно-клиентелистки и кариеристични — да — помислих си. — Но защо намесваш и държавните?“
— Но да минем към въпроса, заради който ви извиках. Един от приятелите ми е филмов продуцент. В момента снима филм в „Бийанкур“ и е имал неприятната изненада да установи, че някой е откраднал писалката му „Паркър“ от най-скъпите модели.
— Аха! — възкликнах аз.
— Какво „аха“?
Казах му за молбата, с която младата актриса, работеща понастоящем в същото студио, се бе обърнала към Берю.
Стария поклати разбиращо глава.
— И в този случай също се изисква неофициално разследване. Това е допустимо, още повече, че се касае за не кой знае какви деяния…
Буквално секунди по-късно Берю нахлузи полумокрия си панталон, качихме се в колата и се насочихме към „Бийанкур“. Докато аз кормувах, Берю, който се бе зачел в един ежедневник от същия ден, възкликна:
— Знаеш ли какво снимат в момента в студията „Биланкур“?
— „Второто повръщане на Зоро“, предполагам…
— Не. „Страстният живот на Жозефина дьо Боарне“. Това не беше ли жената на Наполеон?
— Улучи в десятката, Дембо!
— Ето — възрадва се той, — съдбата продължава да е с нас, Тони. Тъкмо бяхме стигнали до императора и се оказва, че ще бъдем замесени в личния му живот… Поразкажи ми, докато пътуваме, туй-онуй, за да не гледам тъпо, ако на снимачната площадка някой ме заговори на историческа тема.
— След революцията последвал морален банкрут на революционния дух. След период на насилие и терор — период на безпорядък. Правителството на директорията, тоест на буржоазията, било твърде мекушаво и неспособно да въведе ред. А на народа, на който му били втръснали и кръвта, и липсата на ред, изпитвал необходимостта да бъде ръководен еднолично от човек, едновременно спокоен и силен. От героичен спасител. И го получил в лицето на генерал Бонапарт.
— Вероятно близък роднина на Наполеон? — осведоми се Любознателния.
Колкото се може по-търпеливо му обясних, че генерал Буонапарте и Наполеон са всъщност едно и също лице, което той в края на краищата прие не без известни съмнения.
— Онова, което е характерно за Наполеон — продължих аз, — е, че той винаги е бил воден от вярното си чувство да се възползва от едно или друго обстоятелство. Винаги е съумявал да се озове на дадено място в най-удачния за това миг, да каже онова, което се е очаквало от него, както и да направи онова, което е трябвало да направи, за да овладее конкретна ситуация. Така е започнал от самото начало на кариерата си. Потрябвал е герой и ето че се втурва напред той — пламенен, решителен, романтичен и ефикасен, все неща, които са дефицитни. Със смуглия си тен, с пламтящите си очи, с небрежното си облекло, той направо е бил персонаж ала Жерар Филип. Умеел да прелъстява и в същото време да плаши. Неговото политическо верую? Да прави така, че да бъде необходим.
Но нека видим накратко откъде тръгва. Роден в бедно корсиканско семейство, постъпва като стипендиант в колежа в Бриен, откъдето минава във Военното училище в Париж. Там не проявява кой знае какви качества и го завършва със съвсем скромни постижения, след което става капитан в артилерията. Започва да се пита какво би могъл да направи с военната си диплома. Но държи да залага само на сигурно. Целият му живот нататък представлява една феноменална шахматна партия. Тогава Тулон се намирал в ръцете на роялистите, подкрепяни от англичаните. Бонапарт решава да изпробва военния си талант, в резултат от което освобождава града и става бригаден генерал. После обаче настъпва за него период на блуждаене, през който по едно време се пита дали да не мине на служба при турците. Междувременно се скита из Париж объркан и без пукнат петак в джоба си, забърсвайки мимоходом по някоя перачка, което било скромна интродукция към бъдещото му влизане в ролята на един от най-големите любовчии в историята ни.
— Не думай! — потри доволно длани Берю.
— Г-н Ги Брьотон в забележителните си трудове, посветени на любовната история на Франция, твърди, че този наш човек е имал повече любовници от Луи XIV, Франсоа I и Анри IV, взети заедно, а щом той твърди това, трябва да му се вярва, защото документално е много подкован в тази материя… Но един ден, тъкмо когато Бонапарт е в пика на депресията си, членът на директорията Барас го помолва да му даде рамо за едно мъничко и мило държавно превратче. Бонапарт, който така и така нямал какво да прави, се съгласил. Превратът успял и за да му благодари, Барас го назначил за главнокомандващ на армията в Италия. Освен това го оженил за метресата си — голяма курветина и прахосничка, вдовица на един гилотиниран през 1793 година генерал. Тази персона от женски пол била родом от остров Мартиника, което й придавало известна екзотика. Казвала се Жозефина дьо Боарне. Наполеон се оженил за нея, защото била красива, а и виконтеса при това. По този начин той и Барас били вече свързани по две линии: и чрез държавния преврат, и чрез въпросната креолка.
И след като бракът му с нея станал факт, Бонапарт заминал за Италия. А през онзи период общо трима генерали участвали в три различни кампании: Наполеон — в Италия, Журдан — в Германия, и Ош — в Ирландия. От тримата един-единствен се сдобил с победа — Наполеон. А да си победител, докато колегите ти гризват дръвцето, прави победата ти двойно по-сладка. Тази рецепта е винаги валидна. Кадърният изпъква още повече на фона на некадърния; добрият — на фона на лошия; големият ебач — на фона на импотента; красивият — на фона на грозника; умният — на фона на тъпака. Особено жените са наясно с това. Една красива жена се стреми винаги да е заобиколена от грозни приятелки. От своя страна всяка по- грозничка или попревтасала женица гледа да се присламчи към красива приятелка с надеждата в суматохата някоя паламарка да се отплесне и в нейна посока…
— А и ти май се отплесна, Тони! — изпротестира Дебелия.
— Прав си — признах си греха аз и тутакси върнах историята в канавата й: — След като се завърнал във Франция като герой, Бонапарт си дал сметка, че е пленник на войната. Че за да се задържи на повърхността
