Тя казва „окей“ и извиква дъщеря си да й съобщи, че скоро ще си има курсикански татко…
Тогава операторът извика „Край!“, защото лентата бе свършила.
Ново междучасие.
— Сега давай по-нататък — каза Берю.
— Какво да давам по-нататък?
— Да ме информираш за Наполеон. Още не съм го срещал на снимачната площадка, но когато това стане, искам да го шашна с някои исторически факти.
— Добре — съгласих се и подхванах: — В качеството си на Първи консул той де факто получил в ръцете си цялата власт. Но това не му стигало — искал да осигури и бъдещето си. Затова обявил плебисцит, за да бъде номиниран като такъв доживотно.
— А какво е това флебитсцит?
— Плебисцитьт си е просто референдум. Такъв бил проведен и захласнатият в него народ гласувал категорично „за“ — три милиона и половина оптимисти срещу осем хиляди скептици. А историята показва, че в края на краищата последните излизат винаги прави. Оттук нататък Бонапарт можел да си позволи всичко! Но и това не му било достатъчно. Приискало му се да придаде на абсолютната си власт и помпозност. Две години по-късно, през 1804 година, той бил провъзгласен от Сената за император. Нов референдум го утвърдил като такъв с още по-смазващо мнозинство от първия. Тръгналият от нищото корсикански късак достигнал върховете. Излетелият от Корейка гълъб се превърнал в орел с остри нокти, който обгърнал с хищен поглед ни повече, ни по-малко цяла Европа. Бидейки отчаян привърженик на действието, жадувал за завоевания. Заявил, че мястото на Господа не го интересувало, защото представлявало всъщност задънена улица…
Прекъсна ме силен вик:
— Тишина! Включете червената лампа! Начало!
— Нека забием в бара — предложи Берю.
Въпросното злачно място беше пълно с облечени в исторически костюми субекти и субектки, които или пиеха, или говореха по GSM-ите си, или правеха и двете едновременно. След като се облегнахме на бара, продължих сказанието си:
— Миропомазването му се състояло в Париж, където за целта той привикал папата, който изприпкал насам като пуделче. Наполеон бил разбрал, че народът си е религиозен, и затова решил да оправи отношенията с Църквата, които били помрачени от някои крайности на революцията. Така че короната му била благословена от папа Пий VII, но на главата си я наложил самият той, за да покаже с това, че сам си я отвоювал. Налице била цялата фамилия Буонапарте — всичките накипрени и всичките принцове или
дукове. Приятелите им — маршали. Целият този нов Двор от парвенюта представлявал апогея на революцията и същевременно нейната агония. Колкото и някои да се опитват, Берю, да придадат стреловидна форма на хода на историята, тя при всеки удобен случай се връща към спираловидната си прогресия.
— И след като станал император, какво направил нашият човек?
— Това, което правят всички диктатори — отменил свободата. Били ограничени и индивидуалните, и колективните свободи, а вестниците били поставени под контрол. До ден-днешен си е така, когато една власт иска да се укрепи во веки веков (а целта на всяка власт е именно тази при цялата си недостижимост). Разликата е в това, че когато от благоприличие е нужно да се запази демократичната фасада, методите са по-скрити и перфидни, но така или иначе, ако някой започне твърде упорито да говори и да пише за човешките правдини и за устройството на обществото или да изяснява какво всъщност се случва, все се намира някакъв начин да му се дръпне шалтерът…
— А не се ли е намерил някой, който да се опита да дръпне шалтера на императора?
— Да, имало е един заговор през 1804 година. Той е трябвало да бъде отвлечен между Париж и Малмезон. Но водачите на заговора, Кадудал и Пишгрю, се провалили. Първият бил екзекутиран, а вторият се обесил на собствената си вратовръзка.
— И освен войни нищо друго ли не е направил императорът?
— За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че не е правил само поразии. Негово дело са Гражданският кодекс, лицеите, Сметната палата и Орденът на почетния легион, с който да се награждават героите или да се укротяват някои по-неспокойни духове…
На това място бях прекъснат от хубавелката Виржиния, или Хортензия Боарне, която дойде при нас, за да ни разкаже за кражбата, чиято жертва станала предишния ден. Преди поредното си отиване на снимачната площадка оставила на масичката си в гримьорната един великолепен скъпоструващ медальон. Като се върнала, бижуто било изчезнало. А не била се разделяла с ключа си; дубълът му бил у пазача — ветеран от войната с кръст за храброст, човек извън всякакво подозрение.
След като размислих известно време, изградих план за действие: да сложим някакво стойностно украшение на шията или ръката на някоя от актрисите. Тя да го покаже на всички, после да го остави в ложата си. А ние да се скрием в съседната гримьорна, след като пробием между двете една дупка за наблюдение, и после да изчакаме по-нататъшното развитие на обстоятелствата. Речено-сторено. Тръгнахме да търсим нещо достатъчно скъпоценно, което да изкуши неизвестния клептоман. Сетих се за един приятел бижутер в Отьой, който с удоволствие щеше да ми се притече на помощ.
След като се озовахме край Сена при Бийанкур, където реката престава да е достоен обект за пощенски картички, за да се превърне в елемент от индустриалния живот, Дебелия отново подхвана темата за императора.
— Това, което ми харесва при този пич — каза ми той, — е неговата простота. Така, както го е раздавал с черната си шапка, мязаща на сплескано цукало, и със сивкавото си шинелче, въобще не може да се каже, че е бил кипра. А ако е искал, как само е можел да се издокара!
— Прав си — можел е. Но неговите амбиции далеч надхвърляли простата човешка суета. Започнал да събира в Булонски лагер една елитна военна част, която постепенно щяла да се превърне в безсмъртната Велика армия. В процес на подготовка била и една внушителна флота, тъй като императорът замислил нещо значително: да нападне Англия!
— Все пак добър човек си е бил — поклати одобрително глава Берю. И след като помисли, попита: — А в какво обвинявал англичаните?
— В това, че са англичани.
— Ама, разбира се, къде ми е главата! И успял ли?
— Не. Разбирайки накъде вървят нещата, бифтекаджиите набързо се съюзили с руснаците и австрийците. Тогава, начело на своите легиони, Наполеон скоростно прекосил Франция и Германия, стоварил се върху австрийците, преди да са успели да се съединят с руснаците, и им хвърлил як бой при Улм. След това продължил победния си ход и нокаутирал Ивановците при Аустерлиц без дори предхождащ нокдаун.
— Ама си го е бивало! — изпадна в екстаз Берюрие, като че присъстваше на футболен мач Франция- Европа в момента, когато Франция е вкарала поредния си гол на Европа.
— Същината на феномена Наполеон е в магнетизма, който упражнявал върху хората си. Това е върхът на военния романтизъм. Гвардейците му предавали Богу дух с вика: „Да живее Наполеон!“ И трябва да му се признае, че той умеел да общува с тях. След битката при Аустерлиц им казал: „Войници, доволен съм от вас! В бъдеще ще е достатъчно да казвате: «Аз участвах в сражението при Аустерлиц», и всеки ще признава: «Ето един смелчага!»“ Освен това той нерядко сядал сред тях във войнишкия лагер и се хранел с чорбата, която те ядели, като ги назовавал с малките им имена.
— Искаш да кажеш, че ги е знаел?
— Имал си хора, които му ги подсказвали.
— Това никак не е глупаво! Винаги хваща дикиш. Много е важно да внушиш на всеки, че мислиш само за него. Така хората стават усърдни в онова, което вършат.
— Много добре разбираш нещата от живота, драги ми Берю.
Най-после спряхме пред магазинчето на приятеля ми бижутер. Обясних му накратко случая и той ми
