на събитийното меле, трябвало да си осигури нови и нови победи. И за да изкове желязото, докато е горещо, предприел кампанията в Египет срещу англичаните. Но там, докато побеждавал по суша, бифтекаджиите взели, та потопили френския флот. И на Бонапарт му се наложило да се върне вкъщи пеша, което не било особено забавно, като се има предвид разстоянието. Този път дори и не помислял, че ще го посрещнат с приветствени фойерверки. Още повече, че драсвайки по търлъци насам, оставил армията си да гледа тъпо край Сфинкса. Но когато народът реши да обича някого, каквито и каши да забърка обектът на неговата любов, те минават за подвизи. И в случая Бонапарт разбрал, че е дошъл моментът да запретне ръкави и да си стане Наполеон Бонапарт. Талейран и Фуше крояли комплот с цел да променят Конституцията. Но въпросните господа имали нужда от подкрепата на военен, та да могат да изложат по- убедително аргументите си за това. Бонапарт се появил точно овреме от Египет, за да им предложи своята. Назначили го за комендант на Парижкия гарнизон. Тогава еквивалентът на Националното събрание се казвал Съвет на петстотинте. Негов председател бил братът на Наполеон — Люсиен Бонапарт. Тъй че, логично погледнато, всичко било вързано в кърпа. Но на 18 брюмер, още щом видели към трибуната да ситни нисичкият генерал, депутатите зацепили, че им кроят шапките и че е надвиснала опасността от диктатура. И посрещнали Бонапарт с подсвирквания и дюдюкания. Това бил единственият случай в живота му, когато той проявил объркване. Започнал да заеква и да говори несвързано, докато някой не му извикал: „Махнете се, генерале; не знаете какво говорите!“ И той се махнал. Държавният преврат бил фактически неутрализиран и Франция имала всички шансове да се размине с имперския период. Но Наполеон бил спасен от брат си. Последният дал заповед на гвардията да атакува депутатите. Гренадирите изпълнили заповедта и недоволните драснали през прозорците. Тогава събрали една групичка къде страхливци, къде симпатизанти и набързо ги принудили да гласуват закон, който обявил нокаут на директорията и установил консулат. Наполеон бил обявен за Пръв Консул, с което се озовал в антрето на империята!
— А! — възкликна в този момент Берю. — Ето ни пред филмовите студия „Бийанкур“!
Намерихме продуцента в кабинета му. Той водеше телефонен разговор с някаква банка, от който се разбираше, че иска да изкрънка допълнителни пари за продукцията. Но, изглежда, не срещна голямо разбиране, защото, като полагаше слушалката на мястото й, бръчките по продуцентското му чело издаваха немалка угриженост. Така е: знае се кога ще започнат снимките на даден филм, но по ред причини не се знае кога точно ще завършат.
Продуцентът ни погледна студено и попита:
— Не видяхте ли информационната бележка в коридора?
— Не — отвърна Берю.
— Нямаме нужда от повече хора за масовката.
Аз се засмях и му представих служебната си карта. Той се отпусна и лицето му придоби прелюбезно изражение.
— Хиляди извинения. И благодаря за това, че се разкарвате за такава дреболия. Заповядайте, седнете.
Седнахме и след като ни сервира любезно уиски, „Чинцано“ и сода, той ни разказа кое как е станало. Предишния ден, тъкмо подписвал чекове, когато го извикали на снимачната площадка, за да разреши някакъв спор, възникнал между звездата на филма и режисьора. В бързането оставил писалката си на бюрото. Когато се върнал, тя била изчезнала. А това представлявало значителна щета, тъй като въпросната писалка била от чисто сребро с диамантена инкрустация. Била му подарък от близкоизточен емир, който много харесал американо-френския филм „Любов и ками в оазиса“, чийто главен продуцент се явявал той. Наистина в студиото се наблюдавало постоянно движение на хора насам-натам, но най-близкият му персонал, имащ достъп до кабинета му, се състоял от директора на продукцията, счетоводителя, режисьора и една секретарка. Последните били по принцип вън от подозрение, но все пак…
След като излязохме от кабинета на продуцента, попитах Берю:
— Как се казваше твоята актриса?
— Виржиния Ирондел.
Попитахме за нея и ни казаха, че е на снимачната площадка. Поискахме разрешение да проникнем там — дадоха ни го.
Когато стигнахме до вратата на съответното студио, лампата над нея светеше в червено. Зачакахме заедно с отговорничката по костюмите, държаща в ръцете си дузина закачалки с дрехи. Когато червената светлина изгасна, влязохме вътре.
Насред декор в стил „Луи XVI“ Жозефина дьо Боарне се бе изтегнала на един диван в поза ала мадам Рекамие. В краката й седеше някакъв тип с шапка, украсена с пера.
— Това Наполеон ли е? — изрази душевно безпокойство Берю, посочвайки го.
— Не. Това е Барас — отговорих му.
Той ми показа актрисата Виржиния — пикантно красива брюнетка, сподобена с всички добре оформени прелести, които ми беше описал. Застанала бе, облегната на дивана на Жозефина.
Запознахме се. С пленителна усмивка тя ме осведоми, че играе Хортензия, дъщерята на Жозефина. Берю ме дръпна за ръкава.
— Виждаш ли как в киното баламосват публиката? Че Наполеон никога не е имал дъщеря!
— Той — не. Но Жозефина е имала такава от първия си мъж — скоропостижно починалия под гилотината генерал Дьо Боарне.
Берю се загледа в актрисата, изпълняваща ролята на Жозефина. Тя не беше креолка, но й бяха сложили малко боя, та да добие мартиникански вид.
— Явно си е имала слабост към генералите — изкоментира той. После, насочвайки отново вниманието си към дъщеря й, попита: — А мислиш ли, че истинската Хортензия е била такова парче?
— Била е, Дембо. И то до такава степен, че Наполеон не се е сдържал да я опъне и дори да й направи едно дете.
— Доведената си дъщеря! — изрази известно морално учудване той.
— Именно. Наполеон въобще не е бил консервативен, що се отнася до дантелено-жартиерните неща. Той омъжил Хортензия за брат си Луи, тъй че тя му била едновременно и любовница, и снаха, и доведена дъщеря, и майка на първото му дете. И ето колко странно нещо е съдбата: въпреки всичките си усилия в различни пози той не успял да има дете с Жозефина. Затова и решил негов наследник да стане детето му от Хортензия. Но въпросното дете умряло рано. Хортензия родила други от съпруга си и едното от тях, Луи- Наполеон, по-късно станало Наполеон III. Забавно, нали? Наполеон I разчитал на Жозефина за изфабрикуването на Наполеон II, а дъщеря й му дава Наполеон III. Това да седнеш да го съчиняваш, Берю, не мож’ го съчини!
Но вниманието на Берю е вече отвлечено от атмосферата, царяща на снимачната площадка. Той оглежда актрисите, техниците и отправя широка дружелюбна усмивка на режисьора, който си изглежда досущ като режисьор: черни очила, кожено яке и шапка с козирка.
— Повтаряме! — внезапно реши тонрежисьорът. — Получиха се някакви паразитни шумове…
Останалите се съгласиха. Уведомиха за това режисьора, който не възрази и тутакси извика:
— Тишина! Снимаме кадъра отново! Камера! Начало!
Перестият Барас се приближи към дивана с патетичните думи:
— Мари-Роз! Многообична моя!
Най-неочаквано отекна гласът на Берю:
— Нещо я оплеска, пич! Каза Мари-Роз вместо Жозефина!
Настъпи суматоха. Един глас попита високо кой е тъпакът, позволил си да прекъсне снимачния процес. Един зачервен от вълнение очилатко, вероятно историческият консултант, във възбудена скоропоговорка обясни на Берю, че всъщност истинското име на Жозефина било Мари-Роз.25
— Ново начало! — извика леко нервираният режисьор. — Старт!
И Барас за пореден път се приближава към дивана, известявайки на Мари-Роз, че форсмажорни обстоятелства налагат да се омъжи за тутманичето Бонапарт. Тя протестира, основавайки се на опасението си, че с този си ръст Наполеон едва ли има чиреп с необходимите за личното й щастие габарити. Като контрааргумент Барас привежда народната мъдрост „мъник магарешки го вади“ и като бъдещи екстри обещава, че ще осигури на Бонапарт солидни материални блага. Това блокира възраженията на Жозефина.
