като Джеймс Стенли я беше поставила в състояние, подобно на неизтрезняващ пияница. Забраните изчезнаха, задълженията, налагани от нормите, се разпаднаха на пух и прах и я завладя страхотно чувство за освобождаване.
Това обаче не продължи дълго, еуфорията бе временна. След сватбата този вид свобода се превърна за нея в притеснение, по-силно от всички други досега. Той отбягваше семейните задължения — всекидневните грижи се стовариха на нейния гръб, понеже той не бивало да бъде отвличан от подготовката си за състезания. Когато тя му изтъкваше, че жените, пиянството и разпуснатостта са също факти, пречещи на подготовката му, той не й обръщаше внимание. Щом Пола му възразяваше, той просто изчезваше. Колите бяха целият му живот. Спортната треска, славата и изневярата бяха нещата, които заслужаваха вниманието му. Тя често си задаваше въпроса защо изобщо той се бе оженил за нея. При първата им среща Пола бе отказала да влезе в леглото му. В своята неопитност тя се срамуваше да признае, че на двадесет и три годишна възраст е все още девствена, а на него и през ум не му минаваше, че е възможно да съществува такова недоразумение на природата. Беше я пожелал, а не бе в състояние да я има. И така под влияние на своята импулсивност и безотговорност той й бе предложил да се оженят. През шумотевицата на тлъстите вестникарски заглавия и виковете на възторжените почитатели те се бяха втурнали в брачната регистратура. Като сексуалност тя не представляваше за него кой знае какво постижение. Пола не разбра кога точно започнаха изневерите му, но инстинктът й да се предпази от обида я караше да не задава въпроси и да не се впу-ща в разследвания, независимо от глупавите му извинения. През тези пет години брачен живот Джеймс кроеше планове за състезания и се стремеше да се представи като достоен за подражание пример пред почитателите си, а Пола, обзета от несигурност, тръпнеше от очакване да се случи „нещо“. И когато то се случи, беше тъкмо според характера на съпруга й. Започнал бе публично връзка с една жена, а в изблик на момчешки възторг бе изповядал, че е влюбен в друга. Едната беше близка приятелка на Пола, която прекара на два пъти отпуската си с тях, но обектът на неговите непосредствени чувства беше неизвестен за нея — едно от тълпата лудеещи по скорости момичета, постоянни спътници на героите от състезанията. Още същия ден Пола опакова багажа си и си замина. Разводът им беше факт едва отпреди един месец.
Пола поднесе слушалката към ухото си.
— Ало?
— Мисис Стенли ли е на телефона? — Гласът беше мъжки с чуждестранен акцент.
— Да, аз съм. Кой сте вие?
— Името ми е Блек, но вие не ме познавате. Бих искал да ви видя.
Пола се поколеба. Часът беше 17:30 и тя се готвеше да замине при майка си за уикенда.
— Защо искате да ме посетите? Какво мога да направя за вас?
— Искам само да поговорим. Не изпадайте в паника, мисис Стенли. Не съм натрапник. Трябва да ви разкажа нещо от изключително значение, нещо във ваша полза.
— Какво искате да кажете? Да не сте юрист? — Тя изведнъж осъзна, че последният въпрос беше съвсем не на място, тъй като нямаше никой, който да умре и да й остави наследство. Единствената жива родственица беше майка й.
— Не, мисис Стенли, не съм адвокат. Приятел съм на баща ви. Кога мога да дойда?
— Какво ще рече приятел на баща ми? Баща ми е мъртъв.
— Знам това. Името Пьоленберг означава ли нещо за вас?
— Абсолютно нищо. Никога не съм го чувала. — За миг тя едва издържа на изкушението да му затвори телефона. Хавлията се плъзгаше по тялото й и тя почувства хлад.
— Позволете ми да ви посетя и ще ви обясня. Не споменавайте на никого за това. Не споменавайте и думата „Пьоленберг“. Мога ли да ви посетя утре преди обед?
— Не. Излизам извън града за уикенда. Защо не бива да казвам на никого за всичко това? Какво означава цялата тази мистерия, мистър Блек?
— Ще ви обясня, когато се видим. Ще ви обясня всичко, но трябва да ми се доверите. Какво ще кажете за понеделник преди обед в десет?
— Тогава отивам на работа. Почакайте за миг… да помисля. Защо не дойдете там? Около 11:30?
— Възможно ли ще бъде провеждането на дискретен разговор?
— Разбира се. Никой няма да ни безпокои. Момент, моля. Кажете ми само едно нещо… Казвате, че сте приятел на баща ми…
— В 11:30 понеделник ще бъда в службата ви — прекъсна я гласът от телефона. — Зная адреса. Довиждане, мисис Стенли. С нетърпение очаквам да ви видя.
Чу се щракване и линията даде свободно. Той бе прекъснал разговора. Пола постави телефонната слушалка на място и остана трепереща, придържайки хавлията върху себе си. Естествено, не беше уплашена. Тъкмо така казваше винаги за нея и Джеймс: „Нищо не би те стреснало, мила моя. Ти си истинска малка, корава варварка.“ Тази фраза винаги я бе дразнила, тъй като целеше да отбележи, че тя е в състояние да се справи с всичко, следователно той е свободен от каквито и да било задължения. Дори да беше така, този епитет „варварка“ я засягаше много дълбоко. Сякаш искаше с него да й напомни немския й произход. Джеймс считаше този факт за генетична грешка. Тя наистина бе родена в Германия, но я беше напуснала като съвсем малко дете. Англичанинът, избрал майка й за своя жена, я беше осиновил по законния ред и бе й дал своето име.
Пола се върна в банята и пусна поизстиналата вече вода от ваната. Изсуши се пред огледалото, загледана в голото си тяло, като търсеше някакъв дефект по него. Не откри никакъв. Беше млада, със стегната плът, стройна. В рамката от кестеняви коси лицето й бе много привлекателно. Сините й очи бяха с особено подчертана дълбочина на цвета.
В спалнята тя се облече в панталон, пуловер и жакет. Куфарът й беше готов за път. Хвърли отново замислен поглед върху телефона. Какъв необикновен телефонен разговор. Някакъв непознат да позвъни изневиделица, да твърди, че й носи много важна новина, че е познавал мъртвия й баща, когото тя дори не може да си спомни. Всичко бе много необикновено, но Пола осъзна внезапно, че тъкмо то я бе накарало да приеме срещата, а не любопитството, породено от думите му, че притежава нещо от голямо значение за нея, не вродената й учтивост, подтикнала я по-скоро да се съгласи, отколкото да откаже. Той познаваше баща й. Кой беше този мистър Блек с акцент, напомнящ неизвестната й родина отвъд Рейн? Гласът беше на възрастен човек. Ако той познаваше баща й, генерала, трябва да е някъде над шестдесетте.
Заключи външната врата и се настани в колата си. Като потегли, мислите й се понесоха далеч от натовареното движение по пътя й из улиците на Лондон през Ист Енд и Нюмаркит. Знаеше го наизуст. От двадесетгодишната си възраст насам постоянно изминаваше този път до дома на втория си баща в Есекс — тя работеше и живееше сама в Лондон. Сама. Това беше точната дума, изразяваща същността на нейния живот. Пет години безрадостен брак след детство, преминало в сянката на любовта на двама възрастни, които не желаеха да се занимават с нея, а искаха да бъдат оставени на мира в излиянията си един към друг. Сега, когато беше независима, свободна от всякакви семейни задължения и без Джеймс на главата си да я упреква, че не е достатъчно внимателна с родителите си, за да може той, останал сам, да прави каквото си поиска, Пола понякога посещаваше къщата в Есекс. От друга страна, двамата възрастни хора не чувствуваха много нейната липса. Бяха радостни да чуват за нея отдалеко, а когато се намираше при тях, снизходително й позволяваха да споделя тяхното доволство от факта, че са постоянно един до друг. Всъщност скритото им желание биваше да я накарат да напусне къщата колкото може по-скоро, без, разбира се, да се нарушават добрите обноски. Въпреки всичко това майката беше вече шестдесетгодишна, макар да не изглеждаше на толкова, и у Пола заговорваха синовните чувства. В такива моменти младата жена се отказваше от неделната почивка с приятели и се самопоканваше в имението на старите.
Къщата в Есекс беше живописна, построена от дървен материал и мазилка. В по-голямата си част представляваше стила на XVI век. Едно от крилата й бе изградено според архитектурата на XVIII век.
Бригаден генерал Джерълд Риджуей. Тя си спомняше това розово лице с малки темпераментни мустачки и топъл глас да се навежда над нея, както й се струваше, от недосегаема височина, миришещо винаги на крем за бръснене и одеколон. Винаги беше мил с нея, но това бяха сковани, сдържани обноски, с белезите на фалшиво благоразположение, които караха Пола да се чувства винаги неудобно, дори от най-ранна детска възраст. Децата умеят инстинктивно да долавят позата у възрастните и Пола усещаше, че мъжът, застанал редом с майка й, не я обича истински. Така че всъщност помежду им нямаше никаква близост. Тя