Ивлин Антъни
Наследството на Пьоленберг
Глава 1
За да си купи вестници, му бяха необходими точно петнадесет минути ход от апартамента му на „Авенида де Инфанта“ до ъгъла на „Кале Роял“. Дори и през студените зимни дни, когато улиците на Мадрид биваха покрити със сняг, той пристигаше в магазинчето все по едно и също време, взимаше английски, френски и немски вестници и се прибираше у дома си, за да прекара целия следобед в четене. Италианската преса не го интересуваше. През войната италианците се бяха оказали предатели и се присъединиха към съюзниците. Той никога не им прости това.
Беше месец май и слънчева светлина заливаше града. След някоя и друга седмица температурата щеше да се покачи осезателно и да надвисне тежка задуха.
…В края на юни той бе посетил Коста дел Сол за две седмици. Беше прекарал в Швейцария десет мизерни години, лишен от възможността да се залови за каквато и да е била прилична работа, принуден да заема различни нископлатени, унизителни служби, подпомаган предимно от организацията, която уреди бягството му от Германия. По-късно му намериха работа в Испания и постепенно животът му се подобри. Тогава рискът от разкриването му беше сведен до минимум и той започна работа като инженер.
Сега, двадесет и пет години след бягството от Германия, той беше добре платен служител в една компания и имаше удобен апартамент в Мадрид. Тук бе известен като Паул Вайс. Кръгът на приятелите му бе съвсем ограничен — едно испанско семейство, което посещаваше от време на време, и две германски двойки бежанци, но значително по-млади от него. С миналото не го свързваха никакви връзки с изключение на една. Апартаментът му се намираше на третия етаж в модерен блок. Ненавиждаше асансьора и ползваше само стълбището. Цял живот бе наблягал много на физическата си закалка. Никога не пропускаше възможността да се пораздвижи.
Когато влезе в апартамента, той се отправи най-напред към кухнята, приготви кафе и седна в малката дневна с вестниците в ръка. Беше времето на четиричасовата испанска следобедна почивка — от 14:00 до 18:00 всичко се намираше в пълен покой. Мисълта да пропилее цял следобед в сън беше твърде смешна, за да му дойде наум. Започна с френските вестници, като не пропускаше нито ред и понякога възклицаваше тихо. След тях се залови за английските. На една от вътрешните страници в „Дейли Експрес“ съобщение за развод, придружено от снимка, спря вниманието му. Прочете го внимателно веднъж, а после и втори път. Прегъна по-удобно вестника и впери поглед във фотографията. Съпругата на Джеймс Стенли печели бракоразводното дело срещу мъжа си. Никога не би прочел това известие, щеше да спре само за миг поглед върху него, защото скандалите не го интересуваха, но ликът на снимката бе хванат отчетливо в едър план. Гледаше го сякаш неговото собствено лице, лицето на майка му и на сестра му, убити по време на бомбардировка през войната. Пола Стенли печелеше делото на основание извънбрачните връзки на съпруга й с мисис Фиона Харпър. Следваше кратко изложение за хода на процеса и дълго описание на съпруга и кариерата му като автомобилен състезател. Името му беше известно в спорта. Джеймс Стенли, героят от международните състезания, богаташът аматьор, който мереше сили със световноизвестни професионалисти в най-опасния спорт. Беше приложена и негова фотография, заснет до ниска спортна кола, подпрял ръка върху корпуса й, а с другата обгърнал голяма сребърна купа. Лицето му не се виждаше ясно, а надписът известяваше за някакъв триумф при Льо Ман.
Той взе чашката с кафе и понечи да отпие. После препрочете историята още веднъж. Майсторът на волана и неговите подвизи заемаха девет десети от репортажа. Малкото факти за съпругата му бяха бледи и зад тях личеше прикрита антипатия. Възрастта й беше двадесет и осем. Той хвана молива и взе да подчертава някои редове. Възрастта съвпадаше. Споменаваше се, че нямат деца, а адресът на жената бе написан изцяло. Моминското й име беше Пола Риджуей, а времетраенето на брака — пет години. Риджуей… това име също съвпадаше — името на човека, за когото собствената му съпруга се беше омъжила след войната. Организацията го бе снабдявала с информация за семейството му в периода непосредствено след военния провал на Германия. Беше научил за конфискацията на своите имоти и за заемането на жилището му от английски щабни офицери. По-късно бе дошъл и вторият брак на жена му с майор Риджуей. Младоженците бяха напуснали Германия заедно с дъщеря му и до този следобед, двадесет и пет години по- късно, той нямаше повече сведения за тях.
Той се изправи, отиде до бюрото си, където съхраняваше папки със служебната си кореспонденция, взе ножица и изряза репортажа заедно със снимките. Във вътрешния джоб на сакото му бе пъхнат стар портфейл, а в него се намираше малка, пожълтяла от времето фотография. Всичко, което можеше да представлява доказателство за разпознаването му, бе унищожено отдавна. Беше задържал само тази снимка. Тя бе пътувала с него по време на страшното отстъпление от Русия; беше я измъквал с дотолкова вдървени от студа пръсти, че едва я държеше; бе впивал поглед в нея и я бе целувал. На снимката едно тригодишно момиченце с тънки крачета, в обикновена рокличка с дантелена якичка, с кестенява коса, обхваната на тила от панделка, гледаше самоуверено към обектива. Ръбовете на фотографията бяха ощърбени, а през средата й минаваше диагонална чупка.
Той я извади от портфейла и я постави до снимката от вестника. Приликата беше едва доловима, можеше да бъде открита само от този, който я търси. Той я откри. Семейните черти в лицето от вестника не можеха да бъдат сбъркани. Това бе лице от рода Бронзарт: високи скули, светли очи, коса, тръгваща назад от широко чело, точно каквато беше и неговата.
Отдалечи се от бюрото. След двадесет и пет години… След като се беше примирил със загубата завинаги… Да извади отново наяве скъпите спомени, избледнели подобно на малката фотография, и да се задоволи само с това? Невъзможното се бе случило. Беше открил дъщеря си. Мечтите му от последните предвоенни години можеха да се превърнат в реалност. Любовта между мъжа и жената, както той често се изразяваше, е краткотрайна. Женитбата винаги е била стремеж към удобство, а, от друга страна, капан за чувствата. Любовта на бащата към неговото дете надминава всичко. Тази любов и обичта към отечеството се отличаваха рязко от плътските и нетрайни човешки чувства. Никога не бе обичал майката на детето, си, но дъщеря си бе обожавал съвсем простичко, с нежност и с фанатична гордост. Тя беше негова плът, негова кръв. Имаше неговите очи, така отчетливо сини, че те бяха затруднили бягството му. Тя пробуждаше у него желание да я закриля — чувство, заложено обикновено у женските индивиди в природата. Тя бе единственото човешко същество, към което чувствата му са били винаги трайни. Заради нея той се зае за първи път през последните пет години да проведе разговор с Швейцария. Тази телефонна връзка можеше да бъде ползвана само по повод на нещо изключително. Беше сигурен, че тя все още действува, тъй като при евентуална промяна щеше да бъде своевременно предупреден за това. Той знаеше кой ще вдигне слушалката, защото бяха служили и воювали заедно и накрай благодарение услугите на този човек бе успял да избяга. Поръча номера и зачака. Когато се обадиха отсреща, той каза само:
— Говори генералът. Пристигам утре със самолет в Швейцария. Посрещни ме на летището в Цюрих между шест и седем часа. Необходима ми е твоята помощ.
Когато телефонът иззвъня, Пола Стенли се намираше в банята. Откакто напусна мъжа си, живееше сама. Почака с надежда телефонът да престане, но той продължаваше натрапчивия си звън. Изскочи от топлата вода, уви се в хавлията и изтича до спалнята. Ходилата й оставяха мокри следи по килима и тя ги оглеждаше с досада. Джеймс, бившият й съпруг, беше ужасно разхвърлян. Размяташе дрехите си по пода, сипеше пепел от цигари навсякъде, запращаше прочетените вестници из ъглите и отказваше да се подчини на какъвто и да било домашен порядък. Вътрешната дисциплина и съсредоточеността му се проявяваха само на състезанията. Може би тъкмо неговото безразличие към баналните неща в живота я беше привлякло, когато го срещна за първи път — пет пари не даваше за нищо; съзнателно се стремеше да не бъде обикновен човек. Пръскаше пари за глупости, а забравяше постоянно да плати сметката за електричество. Прахосваше цели нощи в скитания от едно нощно заведение в друго, като мъкнеше приятели и непознати, една тълпа от ласкаещи го безделници, и в същото време влачеше със себе си обърканата и преситена от впечатления Пола. Нейният собствен живот се ръководеше от сурови правила още от детските й години в строгия пансион. Принципна позиция на майка й бе да не бъде разпитвана и ангажирана от дъщеря си за нищо. Пола бе преминала целия си досегашен живот в стриктни ограничения и правила. Срещата й с човек
