с мания да безпокои самотните жени. Струва ми се, че ще бъде крайно глупаво да се замесваш в подобни истории. Това е всичко, което имам да ти кажа.
— Той спомена и нещо друго. Пьоленберг. Попита ме зная ли какво означава това. Ако съдя по физиономията ти, майко, изглежда, то ти говори нещо.
— Отивам горе при баща ти — тросна се мисис Риджуей.
— Престани да го наричаш мой баща! — избухна Пола. Потисканата цял живот неприязън избухна в този гневен вик. — Той е мой проклет пастрок и не аз съм си го избрала! Тичай горе при него, а мен ме остави, точно както си правила през целия си живот!
Тя се отпусна разплакана в креслото, а голямото лабрадорско куче постави кротко влажната си черна муцуна върху коляното й. Чу вратата да се затваря след майка й.
Настъпи продължителна тишина. Другото куче по-обиколи стаята и легна отново до празното кресло на господарката си. Пола плака известно време. Това беше за нея почти лукс, на който отказваше да се отдаде даже когато настъпи злощастният край на брака й. Тогава не бе в състояние да почувствува болката. Ясна й беше логиката на тази развръзка, докато седеше така притихнала в стаята си, където беше израснала сама и където винаги се бе чувствувала чужденка.
Не след дълго сълзите й спряха, но я болеше главата, а клепачите й бяха отекли от плача и я смъдяха. Огледа празната стая и решително се противопостави на обзелото я внезапно желание да побегне от този дом и да потегли направо за апартамента си в Лондон. В тишината чуваше лекото проскърцване на дъските от горния етаж — майчините й стъпки напред-назад, — но къщата носеше стабилността на вековете и не пропускаше гласовете. Те сигурно разговаряха горе — майка й и бригадният генерал. Той вероятно се е отпуснал в двойното им легло, загрижен за простудата си. Пола си го представяше увит в халата, с копринена кърпа, подпъхната около шията. Никога не го бе мразила. В този момент мразеше майка си с цялата горчивина на отблъснатото дете. През целия си живот тя беше държала Пола на разстояние, обръщайки гръб на детската чувствителност, точно както постъпваше и с отправените от детето въпроси. Тя бе заличила по същия начин и спомена за баща й, като че искаше да отнеме на Пола правото изобщо да мисли за него, сякаш смъртта му беше достатъчно основание той да потъне в пълна забрава. Все едно че той не бе крачил по тази земя, не беше се оженил за майка й, не бе спал с нея и не бяха създали дете. Проклета да е! Проклети да са и двамата горе!
Тя с изненада долови да произнася гласно проклятието. В съзнанието си беше изработила образ за своя баща и го носеше със себе си. Те нямаха право да й отнемат тази илюзия, но винаги, когато станеше дума за него, върху лицето на майка й се изписваше твърдо неодобрение. Излизаше така, сякаш Пола подхващаше някаква забранена тема, нещо, поставено под мълчалива анатема. Майка й отрече да познава Блек и Пола й повярва, но странното име Пьоленберг явно значеше нещо за нея. Споменаването на тази дума й подействува като удар през лицето. Пола съзнаваше, че е безполезно да последва майка си и да настоява за отговор. Двамата възрастни биха застанали рамо до рамо, както правеха винаги, а тя би трябвало да отстъпи неудовлетворена. Не бе по техните желания да разискват каквото и да е било за баща й — генерал Паул Бронзарт, убит и погребан в руските степи край Сталинград. За тях той отдавна се бе превърнал в призрак, отлетял далеч, и те се радваха един на друг без всякакво чувство за неудобство. Цяло нещастие бе, че тя все пак се беше родила, разсъждаваше Пола ядно. По всяка вероятност този факт създава немалко трудности на майка й в стремежа да забрави истината, че е вдовица на известен немски офицер — та тя се бе омъжила за един от неговите врагове за по-малко от месец след смъртта му.
По това време Пола и майка й живеели в старата си къща в Плацбург край Мюнхен, когато съюзниците нахлули в града и група от шестима английски офицери били настанени в техния дом. Пола беше научила тази история откъслечно от отделни думи, казани по един или друг повод. Само веднъж бе чула сантиментален разказ за това как бригадният генерал — по това време млад майор — намерил собственицата на замъка свряна в студения таван с малкото си болно момиченце. Всяка дума биваше изричана много прочувствено и Пола си спомни как двамата бяха протегнали и вплели ръцете си по време на разказа. Майка й се омъжила за него, изоставила руините на Германия и миналото, за да си изгради нов живот, облъхнат от обожанието на новия й английски съпруг. Може би за Пола би било много по-лесно да разбере майка си, ако тя бе цинична с Риджуей, ако го беше използвала само за да избегне ужаса на разгромената следвоенна Германия. Но не беше така. Те бяха неразделни, доволни от себе си и слети в едно от взаимната си любов. Пола не знаеше какво е представлявал баща й, но явно майка й не даваше и пет пари за него.
Младата жена се изправи и запали цигара. Чувствуваше се уморена, безсилно гневна, поставена като в капан поне за тази вечер, сякаш бе престъпница, захвърлена в тази стая, докато майка й се разполагаше най-удобно горе. Часовникът в хола удари осем. При последния удар вратата се отвори и майка й застана на прага.
— Няма ли да дойдеш за вечеря? Чакаме те.
Той трябва да се е надигнал от леглото, за да застане отново в нейна подкрепа. Пак същата ситуация — те, двамата, срещу нея.
— Не съм гладна — отвърна Пола. — Страшно ме боли главата. Ще ида да си легна, ако нямаш нищо против.
Мисис Риджуей влезе в стаята. Беше сменила домашната си роба с дълга черна пола и блуза. Изглеждаше много бледа и красива.
— Ти си плакала, Пола?! Не съм те виждала да плачеш, откакто беше малко дете. Ела и похапни нещичко с нас. Нека забравим тази глупава разпра. — Доближи и сложи ръка върху рамото на дъщеря си. Изглеждаше загрижена.
— Не съм искала да се караме. Съжалявам, че избухнах, мамо.
— Всичко е наред, скъпа. Обещай само, че ще забравиш всичко във връзка с този телефонен разговор. Не се забърквай. Така ще бъде най-добре за всички нас.
— Защо? Не можеш ли да ми отговориш поне на този въпрос? Защо ще бъде най-добре?
— Защото няма да спечелим нищо, като се ровим в миналото. — Погледът й беше твърд, готов да превъзмогне всякаква съпротива. От своя страна тя бе направила жест и сега изискваше адекватна отплата — дъщерята трябваше да се предаде, да върши каквото й налагат и да забрави всичко.
Пола присви рамене и смачка цигарата. Нейният пастрок ненавиждаше пушенето по време на ядене.
— Това не прилича много на отговор, мамо, но за мен е ясно, че той е единственият възможен за теб, затова нека не се разправяме. Ще вечерям с вас и веднага си лягам.
Тя отвори вратата и майка й мина пред нея, без да отрони и думица. Пола чу как вторият й баща се окаш-я в столовата.
На следващия ден не бе споменато нищо. Пола спа до късно, а после откара майка си до градчето за някои покупки. Всичко изглеждаше нормално и миролюбиво. Бригадният генерал се бе държал предишната вечер приятелски и демонстрираше благоразположение, но Пола не можеше да бъде измамена. Въпреки поканените след вечеря гости, въпреки гъгнивото старание на болния домакин да покаже любезност и строгата демонстрация на достойнство от майка й Пола знаеше, че всичко е фасада. Погледите, разменяни между двамата съпрузи, бяха многозначителни, в жестовете им прозираше напрегнатост и тревога. Телефонният разговор не бе споменат никога повече. Беше се стигнало до мълчаливо съгласие дъщерята да действува според указанията на майката и да не се занимава повече с човека, обезпокоил я по телефона. Старата двойка обаче не беше сигурна в това и тази несигурност ги изнервяше. За Пола неделната почивка се оказа празно размотаване около ден и половина, докато й се представи благовидна възможност да се оттегли. Изпратиха я до портала, придружени от кучетата. На Пола й дойде наум, че единствено тези животни бяха искрено огорчени от нейното заминаване.
— Довиждане, скъпа — и майката докосна студени устни до лицето й.
— Довиждане, Пола — усмихваше се и Джерълд Риджуей, уловил ръката на жена си. Около устата му и закачливите някога малки мустачки бе изписана дълбока бръчка на напрегнатост и лошо самочувствие. Побелялата коса бе оголила доста много главата му. Изглеждаше смачкан и нездрав.
