миналото лято баща й е бил само на шест месеца. Нали?…
— То се знае! — съгласи се Гагик, макар че всъщност нищо не разбра от „овчарската аритметика“ на Хасо.
— И ето на, агнетата на Чернушка ще допринесат голяма полза на нашата ферма. Това — Ашот показа новороденото — е вече нова порода овце. Те не ще загиват зиме от студа, а ще си търсят храна под снега…
Хасо така се зарадва, както могат да се радват само простодушните хора.
— Вярно! — възкликна той. — Нова порода! Баща ми ще полудее просто от радост!…
— Да се радва — може — каза дълбокомислено Гагик, — но да полудява — не бива… Не е ли време да обядваме, Ашот? Нали месото…
— Почакай, Гагик, ние едва сега започваме…
Оставиш ли Ашот, до сутринта ще ти говори за животните, за природата… Разговорът за „студоустойчивото“ агне го наведе на нова мисъл.
— А можете ли да кажете какви щети е нанесъл на колхоза сегашният ранен сняг? — попита неочаквано той.
— Част от памука е останала под снега…
— Не, Шушик, памукът може да се обере и напролет, макар че качеството му няма да е същото. Но лозите не можахме да заринем — те останаха така на студа и ще замръзнат. Хайде да отидем на лозето, докато е още светло, и там всичко ще си изясним…
В лозето те разровиха снега, повдигнаха лозите и отдолу намериха окапали зърна грозде. Нощният студ ги беше попарил и направил твърди като орехчета.
— Ах, минаха онези щастливи дни, когато ядяхме прясно грозде!… — въздъхна Гагик. — Защо ни доведе тука? За да ни припомниш за щастливото минало ли?
— Не — каза Ашот. — Трябва да подрежем лозите и да заровим в земята калемите. Хасо, дай тука ножчето, а вие вземете брадвата и изкопайте тръпчинка.
Когато нарязаха доста пръчки и ги заровиха в земята, Ашот седна на един камък.
— Да — каза тържествено той. — Много премеждия прекарахме тук, но дори само тези калеми си струват теглилата ни. От тях колхозът ще посади ново лозе, което няма да има нужда да се зарива наесен и отрива напролет тукашната лоза се е приспособила към студа…
Хасо с учудване забеляза, че думите на Ашот зарадваха извънредно много и Гагик, и Шушик, та дори и Саркис. Понеже прекарваше цялото си време със стадата, той не можеше да прецени значението на това откритие така, както го преценяваха децата на лозарите. Те знаеха колко труд и разноски изискваха напролет и наесен лозята. Още повече, че тази работа не можеше да се механизира. Всяка есен след прибирането на реколтата всички колхозници се залавяха със заравянето на лозята. А за да насмогнат, викаха хора и от планинските райони. Ако пък зимата настъпеше неочаквано, както през тази 1953 година, лозите измръзваха и цели три години трябваше да се чака, докато започнат да раждат младите.
Дивото лозе в Барсовата клисура можеше да подсети за много неща лозарите — нали и то беше посадено от човек. Една част от него беше загинала през зимните студове, а друга се беше приспособила към суровите природни условия, към студа и сушата, и даваше плод. Лозето беше подивяло, защото нямаше кой да се грижи за него, но затова пък с годините беше придобило особена устойчивост, издръжливост срещу бедствията и болестите.
Децата разбраха много добре всичко това и с въодушевление се заловиха за работа. Изкопаха дълги трапове и в тях заровиха много лозови пръчки.
— Това е цяло откритие! Заради нашата лоза може и учени да дойдат тука — каза Ашот.
Докато децата работеха, над клисурата неусетно пролази мрак, а мъглата в усоите се сгъсти.
— Да се не знае и потокът макар! — намигна на другарите си Гагик. — Да не беше отвлякъл абата ми, щях да наметна сега Шушик.
Хасо разбра намека и се закани на Гагик с кривака.
— Да. вярно. Уж по обяд се къпахме, а всички сме мокри, като че ли сега излизаме от банята. Хайде да си вървим — разпореди се Ашот, — да не би да се разболеем.
Сега децата с още по-голямо нетърпение зачакаха деня, когато ще се върнат на село. Няма с празни ръце да си отидат, а с ценни, полезни придобивки. Нека хората кажат, че дори затворени между скалите и откъснати от живота, пионерите от Айкецор пак са мислели за своята страна, направили са нещо добро за нея.
Тази вечер всичко навяваше спокойствие. Новата печка бумтеше напевно и пръскаше приятна топлина. В пещерата вече нямаше нито дим, нито сажди, въздухът беше чист и свеж.
Изглежда, че Чернушка се беше убедила най-после, че барсът няма да оживее. Лежеше си спокойно до него и кротко преживяше.
Хасо извади свирката и нежните, мелодични звуци пренесоха децата по зелените ливади на Кавказките планини, сред простодушните овчари.
Хасо свиреше, а Чернушка предъвкваше тревичка и се заслушваше в звуците на свирката. Така, с леко приведена глава, слушаше господаря си и Бойнах. Агънцето се беше настанило удобно на обикновеното си място в скута на Шушик. Момичето и нощем не се разделяше със своя любимец, прегръщаше го и така заспиваше. И Чернушка, види се, от благодарност, се отнасяше с особена нежност към Шушик. Тя също лягаше близо до момичето и без да сваля поглед от агънцето, преживяше до зори храната си.
Другият питомец на Шушик, таралежчето, кой знае защо, тази вечер въобще не излезе от убежището си. И това беше странно.
Шушик отиде да го вземе, донесе го до печката, но таралежчето беше необикновено лениво, отпуснато, безразлично към всичко.
— Разболяло се е таралежчето ми… — разтревожи се момичето. — Погледни, Ашот: нито тича, нито яде…
— Заспива… Заспива зимен сън, не го буди — обясни Ашот. — Дай да го отнесем в гнездото му.
Напълниха една вдлъбнатина в стената със сухи листа и трева и сложиха там таралежчето.
— Никой да не го безпокои, то вече е заспало… до месец март — каза Ашот.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
На четиридесет и петия ден от своя плен, след като закусиха добре, децата насядаха около печката и дълго мълчаха, погълнати от мислите си.
Саркис седеше, навел мрачно голямата си глава. Колкото повече се сближаваше с другарите, толкова позамислен и мълчалив ставаше. В душата на момчето изглежда, се водеше голяма борба,
Той вдигна очи към Ашот и неочаквано попита:
— Когато се върнем на село, как трябва да живея?
Въпросът за неговите отношения с баща му го измъчваше, но момчето не посмя да каже направо.
— Как да живееш ли? Както ти подскаже съвестта.
— Съвестта ми?… Моята съвест ме учи… — Той помълча, но се реши изведнъж и развълнувано добави: — Не е лесно все пак, та той ми е баща!…
И наистина Саркис постави трудна задача пред другарите си. Какво да му кажат, какво да го посъветват? Всички мълчаха и само Ашот, като най-решителен и най-прям, погледна Саркис право в очите и каза:
— Кое според тебе е по-важно за пионера: личните интереси или интересите на колхоза?
Пак настъпи мълчание, но то говореше много на Саркис. Значи, всички мислят така… Значи, дошло е време да решава…
— Добре — едва можа да каже той, но погледът му, изразът на лицето, високо вдигнатата глава — всичко свидетелствуваше за победата, която момчето беше удържало над себе си.
Минаха още няколко минути и Саркис каза:
— В село никой не ми е говорил за баща ми. Защо мълчахте. Колкото по-рано научех истината, толкова
