по-добре щеше да е за мене. Но аз много неща от постъпките на баща си не знаех, а и майка ми не знаеше…
Въпросът беше зададен разумно и Ашот мислеше как да му отговори, когато се намеси Гагик:
— Ти чувал ли си поговорката: „Който говори истината, трябва винаги да има оседлан кон“… Та щом я каже, да яхне коня и да бяга.
Децата се засмяха, а Гагик продължи сериозно:
— Да, щом казваш истината, по-добре плюй си на петите и — в Барсовата клисура, та да си спасиш главата… А ние, щом и без това сме в клисурата, защо да мълчим?
— Това, разбира се, е несериозен отговор — възрази Ашот. — Въпросът е там, Саркис, че ако бяхме казали всичко това в село, нямаше да ти подействува. А тук е друго. Условията са други. Тук ние всички заедно ти отворихме очите, обстоятелствата също помогнаха… Сам знаеш кои… А мислиш ли, че в село премълчаваме несправедливостите? Казваме ги! Но там често ще чуеш: „Вие сте още деца, не са за вас тези работи.“ Не, за нас са! — Лявата му буза трепна нервно, а в очите му светна познатият на всички огън. — Нека не мислят, че ние нищо не схващаме… Ние всичко виждаме и разбираме! — повиши глас той. — Когато пораснем, ще докажем…
— Ашот, когато пораснеш, ще бъдеш ли наш председател? — попита простодушно Хасо.
Всички се засмяха, а Ашот все така направо отговори:
— Да, ще бъда! Аз съм си поставил за цел да стана председател на нашия колхоз. Както искате го напечете — честолюбие ли, или нещо друго… Ще стана агроном, ще се върна на село и ще кажа на всички: „Така не се ръководи народ!…“ Да не мислите, че търся слава?… Не, искам да помогна на нашите колхозници, искам да живеят по-добре и да няма неправди…
— Интересно! Я разкажи как ще ръководиш ти селото? — попита с дяволита усмивка Шушик.
Ашот щеше да отговори, но погледна Гагик и се смути:
— Да не мислиш, че все забележки ще правя?… Нищо подобно! Да вземем например животновъдството. Харут хвърля прах в очите на районния комитет с цифри. Изкупува дребни животни от колхозниците, праща ги във фермата, а после съобщава в района, че планът по броя на добитъка е изпълнен… По-нататък. Каква ферма е тази, където бяхме ние? Само една четвърт от добитъка са крави, и то какви крави! Останалото е дребосък — бичета и телета. Аз ще сложа край на това — разпали се Ашот. — Ще засея с трева и цвекло петстотин хектара земя и така ще храня кравите, че ще залея с мляко и селото, и района…
Той сякаш сериозно навлизаше в бъдещата си роля на председател. Беше интересно и малко смешно.
— Харут принуждава колхозниците да му продават крави, притеснява хората. Видяхте ли какво направи миналата година? — обърна се той гневно към другарите си. — Не даде нито грам сено за трудодните и забрани на колхозниците да косят трева по полето за кравите си. По планината тревата така си и изсъхна. Има ли тук разум? Взе тревата на онези, които бяха успели нощем да си понакосят, и отгоре на това ги обвини, че са изоставили колхозната работа заради личната. Защо майката на Шушик продаде кравата си? Защо продадохме ние нашата? Защото нямахме с какво да ги храним. Така ли се постъпва с народа?
— Почакай. Ашот — прекъсна го Саркис. — Вие много говорихте за колхозния склад и за магазина в Ереван. Дори Гагик каза веднаж. че складът и магазинът развалят хората. Това е вярно. Знам това нещо. Но ти кажи какво трябва да се направи, та магазинът да не покварява продавача. Нали там има продукти, пари… Колкото и честен човек да се постави там, малко по малко се разваля. И складът също. Каквото и да кажеш, складът е съблазнително нещо… — Саркис се изчерви, сякаш беше изобличен в нещо лошо.
— Не е вярно! — възрази Ашот. — Аз ще ви разкажа една случка и ти, Саркис, ще видиш, че складът може да съблазни само слабия, малодушния и, прощавай, алчния човек. Тази случка съм чувал от баща си.
Ашот се спря, погледна смутено Саркис, но махна с ръка и започна:
— Това, което ще разкажа, може да обиди някого, но все едно… Когато била установена съветска власт в Ереван, сложили баща ми да охранява централния еревански склад. И той отишъл там с оръжието, което имал, и с войнишкия си шинел. По това време в Армения върлувал глад, хората страдали от тиф и други болести. Всеки получавал на ден по половин фунт44 солена селда и по четвърт фунт хляб. При военния комунизъм, казваше баща ми, заплати нямало. Но всеки работел с жар — нали се решавала съдбата на народа.
През тези дни пристигнал от север влак и спрял на Ереванската гара. Вагоните били натъпкани чак догоре с брашно и шоколад. Разтоварили влака и откарали продуктите в централния склад. Работниците от склада пренесли продуктите и се разотишли по ломовете. То се знае, надявали се и те да получат по нещичко и затова съобщили радостната вест в семействата си.
Хората работели в склада цял ден и миризмата на шоколада замайвала главите им. На някои може би е минавало през ум да вземат по парченце за децата си. Кой ще забележи? Толкова много шоколад! Но дори в тези още неграмотни хора революцията възпитала висока съзнателност. „Как така?… С каква съвест ще занесеш на децата си шоколад, когато други деца умират от глад?…“
В сърцата на работниците се водела жестока борба и край на борбата сложил народният комисар по продоволствието, който пристигнал в склада.
Той обиколил всички помещения и останал доволен. Миризмата на шоколада дразнела и него, измъчвала го — комисарят тогава не получавал по-голяма дажба от обикновения работник.
„Другарю комисар, хапнете поне парченце“ — предложил му завеждащ склада.
Но комисарят отказал. Той помолил да съберат всички служещи в склада и им казал:
„Другари, сега нашата страна е страна на сираци. Аз дойдох лично да ви помоля да не пипате шоколада: Съветска Русия го е изпратила за нашите сираци…“
Казал и заминал. И от четиридесет и седемте души никой и с пръст не докоснал шоколада.
— Сега виждате, че никаква длъжност не разваля честния човек.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Светлинните, които видя Баруйр, докато пътуваше през нощта край Барсовата клисура, не му даваха спокойствие. Те винаги бяха пред очите му, ту ярко пламваха, ту се губеха в мъгла като падащи звезди.
Баруйр чувствуваше, че тук се крие нещо, но мислите му бяха неясни, объркани и той беше безсилен да разреши загадката. Ала една нощ, докато се въртеше неспокойно в постелята си, изведнъж нещо се сети: „Кога изчезнаха децата? На седми ноември. А потокът? Потокът премина на двадесет и пети… — Баруйр беше запомнил добре този ден. — Но щом е тъй — разсъждаваше той, — как е възможно децата да са попаднали в него осемнадесет дена след изчезването си?…“
При тази мисъл сърцето на Баруйр така се разтуптя, че той скочи от кревата и запали лампата:
— Жена, ставай!
— Да не си нещо полудял? — разсърди се тя.
— Полудял съм ами. Като кажа и на тебе сега и ти ще полудееш. Синът ни не се е удавил!
И Баруйр сподели развълнувано с жена си хрумналата му мисъл. Угасналата надежда отново пламна в сърцата на съпрузите и увлечени в различни предположения, те не мигнаха цяла нощ. И на сутринта, още щом се зазори, Баруйр вдигна на крак всички майки и бащи на изчезналите деца; веднага се събраха на съвещание.
Арам не обичаше магазинера Баруйр, не го смяташе за сериозен човек, и затова в отговор на думите му каза:
— Глупости!… А може потокът да е минал и на седми? Откъде знаеш?
Махна с ръка и си отиде. Неспокойно шарещият поглед на Баруйр го дразнеше.
Започнаха спорове, разпити, но никой не можа да каже дали потокът от Барсовата клисура е текъл на седми ноември. Беше далеч от селото, пък и мястото беше пусто…
И надеждата на родителите, както пламна, така и угасна. Фактите бяха неоспорими: все пак нещата на децата бяха намерени в коритото на потока. Загадка оставаше само едно: защо това бе станало почти три
