ръка, Гагик все пак не се стърпя:
— Колко ли тежи?
Ашот не отговори. Той беше мрачен и мълчалив. Пред погледа му една след друга — фрр… фрр… фрр… — излитаха и изчезваха яребиците.
— Половин кило трябва да е — сам си отговори Гагик. — Да, по нашите места скалните яребици не са по-малки от кокошка. Десет-дванадесет яребици, по половин кило всяка… Значи, Хасо, поради нашата неопитност с тебе от ръцете ни изхвръкнаха пет-шест кила месо. Жалко, ах, колко жалко! — натъжено клатеше глава той и само в ъгълчетата на малката му уста се притаи едва забележима усмивка.
А яребицата всъщност беше голяма и тлъста. Опекоха я бързо, разделиха я на пет равни части и започнаха лакомо да ядат. Бойнах подхващаше ловко кокалчетата и жадният му поглед ясно говореше: „Това ли е всичко?… Няма ли там още нещо?“
Как можеше овчарчето да устои на този поглед? То се знае, то не само кокалчетата подели с Бойнах.
А Саркис и кокалите дори не даде на кучето — огриза ги и ги осмука отвътре и отвън.
След „обяда“ децата полегнаха да си починат. Ашот, Хасо и Гагик все още живееха със спомена за първия си лов; Шушик си мислеше за майка си а Саркис… Той пък си припомняше как днес сутринта се отдели от другарите си, как си набра шипки и зърнастец и ги изяде сам, без да ги раздели е другите. „А те защо ми дадоха от яребицата?“ — искрено се учудваше той.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това се случи на шестия ден.
Този ден природата като че ли започна да дава известни надежди на децата. Небето беше безоблачно, на южните склонове на Барсовата клисура снегът се топеше, и то така бързо, че тежки снежни маси се свличаха шумно от склоновете, от скалите и дърветата… Нищо. че снегът беше дълбок: той беше паднал много рано тази година и можеше бързо да се стопи. По южните склонове на Кавказ ноемврийското слънце понякога е така силно, както, да речем, августовското на някои места в Урал.
Саркис излезе пръв от пещерата и се спря до входа и с каменен чук в ръце, сякаш чакаше нещо. Може би случаят с яребицата му подействува и той реши да отиде на работа с другарите си…
Слънцето се беше вече издигнало високо и снегът така силно блестеше под лъчите му, че на входа на пещерата децата зажумяха.
Преди да тръгнат, Ашот произнесе цяла реч.
— Не мислете — рече той, — че Барсовата клисура е пуста. Ние чисто и просто не познаваме добре природата или, както казва баща ми, не умеем да четем книгата на природата. Трябва да се обръща внимание на всичко, на всяка дреболия, да се проучва всяка следа! Тогава може би ще намерим нещо…
— Какъв доклад? — обиди се Ашот.
— Моля за извинение — не доклад, а встъпително слово. А сега изслушайте мене. Аз мисли, че трябва да потърсим друг път за излизане от тази клисура. А ти за ядене говориш.
— Не се мъчи напразно. Баща ми е казвал, че единственият път за клисурата и обратно е Дяволската пътека, по която дойдохме. Погледнете: отдясно, отляво и отзад — отвсякъде скалисти стени. Остава само отпред.
Те слязоха чак долу в клисурата и дойдоха до най-ниския й край. Отпред тя свършваше с каменен корниз, нещо като плосък покрив. Децата надникнаха и се отдръпнаха ужасени — надолу зееше дълбока пропаст. На дъното й като тесен клин се врязваше част от Араратската долина. Ясно беше, че всички дъждовни и придошли води, които се събираха в Барсовата клисура, се стичаха по тази скала и хилядолетия наред бяха оглаждали ръба и гръдта й.
— Как ти се струва, ще можеш ли да слезеш оттук? — попита Ашот. — Я ела по-близо и погледни… Е? Ти май… — Ашот не се доизказа, макар че много му се искаше да изпита Гагик.
— Аз ли? Голяма работа! Какво толкова? Намерил страхлив човек! Дай въже, веднага ще сляза — каза Гагик и дори направи крачка напред.
Но тутакси се отдръпна, като прикри умело уплахата си и си даде вид, че уж търси камък, за да го хвърли в пропастта.
Камъкът загърмя, като се удряше по отвесните издатини на скалите, изтрополя долу и пак настана тишина.
Децата мълчаливо разглеждаха скалите. Да, единственият излаз от клисурата беше Дяволската пътека. Тя се виеше по планинския склон над пропастта. Покрита с дълбок сняг, сега беше съвсем непроходима.
— А тя няма ли никога да се покаже? — попита Шушик.
— До пролетта едва ли. Погледни, сега е единадесет часът, а слънцето още не е дошло до нея — склонът е изложен на запад!
Децата разглеждаха мълчаливо рида по който бяха дошли в клисурата. Да, там снегът нямаше и намерение да се топи. Всичко беше скрито под бялата му покривка, не се виждаха ни издатини, ни процепи, ни вдлъбнатини.
Вдясно и вляво възправяха стан скалисти ридове. Те толкова бяха приближени един до друг, че почти закриваха клисурата отпред, сякаш беше дръпната някаква огромна завеса. Между тези високи стени оставаше само тесен проход и ако се случеше чудо и двете стени се съединяха, Барсовата клисура би се откъснала напълно от света. Ето в какво недостъпно място попаднаха децата.
… Думите на Гагик за въжето заинтересуваха въображението на Ашот. „От какво ли можем да го усучем?“ — помисли си той.
Но гласно каза:
— За въжето — после. А сега да решим как най-после да си намерим нещо за ядене.
Децата тръгнаха към подножието на хълмовете, разположени отдясно. Там растяха дървета — големи, малки, криви, чепати, и само една-единствена офика беше разперила високо в небето клони, отрупани с плодове.
Хасо с мъка се покачи на дървото — той също беше много отслабнал тези дни — и започна да хвърля долу увехналите вече и отчасти изсъхнали плодове. Момчето не сложи нито един в устата си…
Плодовете бяха блудкави, безвкусни, изсъхнали почти само семки, — но децата бяха толкова гладни, че не го забелязаха.
— Какво решаваме? Всеки ще яде, каквото си откъсне, или ще оберем всичко, а после ще делим? — попита Гагик, но ясно беше, че той самият поддържа първото решение.
— Според мене трябва да вземем пример от Хасо — обади се Шушик. — Той не яде!
Но имаха ли всички търпението на Хасо? Докато събираше плодовете, Гагик все забравяше и вместо в шапката слагаше ги в устата…
— А какво прави тук тази гъба? — изведнъж учудено извика Хасо, забелязал на дървото стара, съвсем суха гъба, забодена на шипа на един гол клон.
Ала увлечени в работата, децата не му обърнаха внимание.
Бойнах изтича при Хасо, подуши плодовете, подуши и гъбата, но не одобри нито едното, нито другото. Приклекнало под дървото, кучето вдигна глава, изплези език и започна нетърпеливо да скимти. По всяка вероятност това означаваше, „Ще намерите ли най-после и за мене нещичко за ядене, или не?…“
Какво можеше да направи Хасо! Сърцето го болеше за кучето, но къде да му намери храна?… Момчето слезе от дървото и започна заедно с другарите си да събира плодовете.
Малко по-настрана Саркис едва превиваше високата си снага. Той вдигаше — плодовете и с такава ловкост ги хвърляше в устата си, каквато трудно можеше да се очаква от този ленивец.
Като събраха всичко, децата се наредиха в кръг. Ашот постла палтото си, изсипа върху него плодовете и ги раздели на пет равни купчинки. Тогава Хасо му подаде и старата гъба.
— А как ще я разделим? — попита овчарчето и като се изчерви, предложи: — Да дадем ли гъбата на
