нашата Шушик?
— Нямаше ли повече? — заинтересува се Ашот.
— Мисля, че не… Я чакай, ще видя.
Като разгледа внимателно дървото, той забеляза още две белезникави петна и смутено се почеса по тила:
— Има… Но са на тънки клончета… Трудно ще се стигнат.
Децата започнаха да хвърлят по дървото камъни, клончета и едната гъба падна. Ашот се въодушеви.
— Ще ги накиснем, а после ще ги опечем — каза той и веднага сложи гъбите в снежната вода, насъбрана в една вдлъбната скала.
— Вярно! Трябва да се натопят, пека набъбнат ще станат по-големи — съгласи се Гагик. — Но и очите ти нещо стават големи, светят. Какво има, Ашот?
— Нещо много важно! многозначително съобщи Ашот. — Помните ли, аз казвах, че не познаваме добре природата. Ето на… А сега ще ядем орехи!…
— Орехи ли?
Изгладнелите деца дъвчеха лакомо плодовете на офиката и гледаха въпросително Ашот никой не го разбра.
Той се усмихна:
— Ех, че трудно разбирате! Ами че тези гъби ги е забола на дървото катеричка! Изсушила ги е, запасила се е за зимата. Значи, тя живее тук някъде наблизо, това е то.
— Осигурихме яхния от катеричка — оживи се Гагик.
Върху слабото личице на Шушик се появи усмивка.
— Не е там работата — каза Ашот. — Колко месо има катеричката? Една мръвка! Но тя е предвидлива стопанка, сигурно има цял склад продукти! Така ли е? Значи, трябва да го намерим.
— О, сега вече е ясно! Но как да стане това по-скоро?
— Трябва умно да се търси. Виждате ли ореховото дърво? То е само на двадесет крачки оттук! Под него обаче няма орехи. Значи, катеричката ги е събрала и скрила. Ще попитате — къде? Ясно: или в хралупа на самото дърво, или някъде наблизо. Хайде, ставайте, ще претърсим всичко наоколо, всички цепнатини и дупки.
Децата разгледаха внимателно дървото, но не намериха никаква хралупа. Разбутаха съчките, разровиха шумата, претършуваха всичко наоколо — „склад“ нямаше.
На този топъл склон, където не проникваха ветрове, скалите отразяваха слънчевите лъчи. Затова снегът на места се беше поразтопил, а отдолу се виждаше не съвсем изсъхналата още трева и жълти листа. Земята тук беше пъстра. Още два такива дни и от снега нямаше да остане и следа.
Уморените деца седнаха върху затоплените съчки.
— Докъде стигнахме, щом се гласим да живеем от труда на тази нещастна катеричка! — пошегува се тъжно Гагик. — Мъничка, не по-голяма от юмрука ми! Колко са силиците й та да изхрани пет души! Само като си помислиш, ти става неудобно… Да не беше катеричка, а коза — как да е!… Я по-добре да отидем да си вземем сечивата — те скучаят от безделие — и да тръгнем да разглеждаме пещерите. Може наистина да намерим кози.
— Напразно — безнадеждно махна ръка Ашот. Не виждаш ли? Толкова ходим, а поне веднаж срещнахме ли следи от кози? Щом падна снегът и те избягаха. Може би се изплашиха, че ще останат затворени в клисурата…
Докато Ашот и Гагик разговаряха, Хасо забеляза в храстите червенушка и се опита да я хване. Птичката подскачаше от храст на храст и тревожно писукаше, но камъкът от прашката пресече гласа и.
— В храстите има много червенушки, не се отчайвайте! радостно заяви Хасо, като идваше при другарите с плячката си в ръка.
— Ама че плячка! Май и от пъдпъдък е по-малка тази птичка — пренебрежително махна с ръка Ашот.
Хасо изведнъж наведе глава, а Шушик погледна с укор Ашот. „Ако я беше убил той, кой знае колко щеше да се хвали с отличния си лов“ — помисли си тя.
— Снегът, се топи. Нашият начин за лов на яребици вече не е удобен. Дали да направим примки от конски косъм?… Но откъде да вземем такъв косъм? Нямаме и зърна да сложим в примките… — унило и тихо говореше Ашот, сякаш размишляваше на глас.
Децата седяха и търсеха изход от създаденото тежко положение. А Саркис, облегнат на скалата, се грееше на слънчице настрана от всички. Той дремеше и сънуваше онези щастливи времена, когато баща му устройваше богати угощения на пристигнали от района хора (ревизори например). Какво ли нямаше тогава на тяхната трапеза! И как важничеше той, когато го канеха да похапне! Как мъчеше майка си — не искаше вкусните парчета, които тя отделяше за него! Сега момчето искрено се учудваше, като си спомняше как „капризничеше“ (така наричаха в къщи поведението му). Нима е бил толкова сит? В момента му се струваше, че колкото и да яде човек, никога не ще се нахрани до насита… „А и изобщо бил ли е някога през живота си сит?“… „Ех, да имаше парченце чер хляб — от онзи, който хвърляха на кучето или на кокошките…“
Отпаднал, отчаян, той хленчеше досадно. Инстинктът за самосъхранение обаче му подсказваше, че трябва да се движи, да върши нещо…
Пъхнал ръка под камъка, Саркис почна да рови в сухата сплъстена шума и неочаквано пръстите му напипаха някаква вдлъбнатина. Оттам се изтърколи орех Саркис в миг го стисна в ръката си и се огледа крадешком — дали не вижда някой. Не, другарите говорят нещо разпалено.
Саркис разшири отвора под камъка, порови и очите му заблестяха като на котка, съгледала сланина. Там, под камъка, беше точно онзи склад с орехи, който търсеха.
Момчето видимо се оживи. Забравил другарите си, забравил всичко на света, той започна да тъпче джобовете си с орехи, а като ги натъпка, отново запуши грижливо входа с камък. Катеричката може да забележи кражбата и да премести орехите на друго място!
Като се озърташе настрани, Саркис тръгна към храстите, израсли между скалите.
— Саркис, къде? — извика подире му някой от другарите.
— Искам да погледна дали там няма шипки — с необичайна за него любезност отвърна Саркис.
— Ашот, може ли и аз да отида да потърся шипки? — стана от мястото си Хасо.
— Иди.
Хасо тръгна след Саркис, но после се качи малко по-нагоре — при други храсти.
Пръснаха се и останалите деца. На някои се усмихна щастието — набраха няколко шепи трънки и диво унаби12. Прибраха всичко по джобовете си, за да го разделят после.
А Саркис, скрит между храстите зад една скала, лапаше бързо вкусните, тлъсти орехи. И колкото повече ядеше, толкова повече се настървяваше. Пречеше му само Хасо, който беше наблизо, и затова трябваше тихо да чупи, тихо да дъвче…
— Саркис — извика отгоре Хасо, — намерих шипки! Ела да ми помогнеш!.
Саркис не се обади.
Дотича Бойнах. Застана пред Саркис и го загледа право в устата, като поскимтяваше и въртеше опашка.
„Няма ли да ме издаде тоя негодник?“ — мина през ума на момчето.
И дали защото се засрами от гладното куче, или се уплаши, че Хасо ще ги забележи, Саркис легна под скалата и като продължаваше да чупи крехката черупка на орехите, гълташе бързо вкусната, нежна ядка
