ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Минаха още два дни, толкова тежки, че децата стигнаха до върха на отчаянието. По цели дни обикаляха с тежките тояги на първобитни хора по ниските склонове на Барсовата клисура, надничаха във всички пукнатини, но не можаха да намерят нищо друго освен няколко изсъхнали гъби и спаружени плодове.
— Деца, яжте всичко, каквото ви падне, всичко, което е по-меко от камък ободряваше другарите Гагик.
Но какво „по-меко от камък“ можеше да се намери в Барсовата клисура? Тръстика ли, която растеше до върбите? И тръстиката използуваха — изядоха сладникавите и корени. И в земята ровиха и ядоха коренчета от разни растения. Но много скоро съжалиха за това Шушик почувствува виене на свят, зрението й се замъгли. Тя се клатушкаше като пияна, не знаеше какво върши и говори.
— Какво си яла? Или си се побъркала от страх? — разпитваше момичето Ашот и го разтърсваше за раменете, дано го накара да дойде в нормално състояние.
Децата се върнаха мълчаливо в пещерата.
— Ето резултатите от твоята безразсъдна постъпка! — отново се заяде Саркис с Ашот.
Саркис не ходеше с другарите си да търси корени и не ги ядеше, но — чудно нещо! — оживи се и гласът му сега звучеше много по-твърдо.
— Не грачи! — раздразнено го прекъсна Ашот. Вечерта Гагик пак слезе в дола и бързо се върна.
— Не се бойте, Шушик е яла банги13 — рече той и показа някакви корени.
— Банги ли?…
Момчетата въздъхнаха с облекчение. В Айкецор и възрастните, и децата знаеха, че корените и семената на растението банги упойват и могат дори да доведат до състояние на леко бълнуване и унесеност. Но всички тези явления бързо минават.
„Наял се с банги“ — казват в селото за човек, който е извършил някаква глупост, някаква необмислена постъпка.
— Ти ни докара бедата! — каза Ашот, — Даваше съвети да ядем всичко, което е по-меко от камък, а сега — на ти тебе!
— Да. този лозунг не се оправда отговори шеговито Гагик. — Ще го поправим: „Яжте всичко полезно, което е по-меко от камък.“ Нали?
Но никой не отговори. А Шушик, легнала близо до огъня, кротко спеше. Тя скоро се събуди, разтърка очи. седна на леглото и попита със сънен глас:
— Къде сме?
— Във вашия двор — бързо се обади Гагик. — Запалили сме огън и се гласим да печем домати. Изтичай до градината да донесеш. Ама не забравяй чушки и патладжани.
И наистина Шушик без малко щеше да стане, но скоро дойде на себе си.
— Все още ли сме затворени в клисурата? — тъжно попита тя. — Свършено е с нас, така ли?… — И за пръв път през тези дни момичето зарида с глас.
Настроението на децата се понижи — неочакваният плач на Шушик разстрои всички. И наистина: смъртта ги дебнеше от прага на пещерата! Всички бяха толкова отслабнали и изтощени, че им беше трудно дори съчки за огъня да съберат. А няма ли огън, студената пещера ще стане свидетел на тяхната смърт. Всички съзнаваха това.
Овчарчето искрено желаеше да ободри другарите си. да поддържа силите им, но какво можеше да направи?… Като се стесняваше и изчервяваше, то разказа къса кюрдска приказка, после свири със свирката си, пя и пренесе за известно време обитателите на пещерата сред изумрудените възвишения на Малък Кавказ. А когато и това беше изчерпано, постла както обикновено абата си, изтърси върху нея съдържанието на джобовете си и каза:
— Този път трябва да се дели на шест части… Ще дадем и на Бойнах.
— Ще яде ли? — попита Ашот и погледна повехналите плодове на дивата трънка.
— А какво ще прави? Ще трябва да яде. Вече му дадох няколко за опит.
Бойнах получи своя дял. Той действително започна да яде плодовете, чийто вкус му беше непознат. като трошеше шумно и костилките.
— Видяхте ли? Кучето знае по-добре от нас Костилките трябва да се чупят. Действувайте на моя отговорност — все още се опитваше да се шегува Гагик.
Децата последваха съвета му. Само Саркис нямаше нужда да бъде подсещан — той винаги ядеше зърнастеца „по начина на Бойнах“.
Но ето че и трънките свършиха. Изяде порцията си и Бойнах, но остана недоволен — малко му бяха дали. Той скимтеше и въртеше усилено опашка, дано измоли още плодове от господаря си.
— Няма, мило, няма — говореше овчарчето на кучето и обгърнало косматата му шия, без никой да го забележи, тихичко плачеше.
Впрочем децата разбираха чувствата на Хасо. Те знаеха, че за овчаря кучето е много близки същество, брат.
И Бойнах сякаш разбра. Притисна се до краката на Хасо и почна нежно да ближе ръката му, като че ли молеше за прошка, задето го бе огорчил… Но не лежа дълго така. Чуло някакъв лек пукот, кучето наостри уши, скочи, изтича до Саркис и като подуши джобовете му, залая сърдито. Същевременно то гледаше момчето с такъв изразителен поглед, като че ли му казваше: „Хайде извади храната, която криеш, или ще те разкъсам.“
— Какво иска? — обърна се Ашот към Хасо.
Хасо мълчеше смутен. Явно, че разбираше езика на кучето си, но не смееше да преведе.
Саркис, синкавобял, енергично се бранеше от Бойнах.
— Марш, марш вън! — крещеше му той.
Но кучето не мирясваше и едва не захапваше момчето за панталоните.
— Какво иска? — повтори въпроса си Ашот.
— Какво ли? Нима не е ясно? — измърмори тихо Хасо.
Ашот разбра. Скочи от мястото си и се приближи до Саркис.
— Хайде, обръщай джобовете! прогърмя той, вперил гневен поглед в изкривеното лице на момчето Но в това време дойде Гагик и безцеремонно бръкна сам в джобовете на Саркис. Там имаше още много орехи.
— Какво право имате? Аз ги намерих… Нека всеки сам се грижи за себе си!
— Така ли? — направо изрева Ашот. — А с какво право и с каква съвест ти ядеш това, което носят Хасо или Шушик, което носим ние с Гагик?… — И като за махна, той удари силно Саркис по бузата.
Шушик извика и плесна с ръце. Хасо обърна глава — сцената го порази. Дори Гагик не знаеше как да се държи, как да реагира на постъпката — шегата тук не вървеше.
На лицето на Саркис замръзна някаква странна, крива усмивчица и от това момчето изглеждаше още по-жалко.
А Ашот сякаш отмаля. Побледнял от гняв, той трепереше с цялото си тяло. А и как да не трепери? Син на честен ловец, през целия си кратък живот Ашот се беше подчинявал на правилото: дели с другаря си онова, което намериш в полето. Колко, колко пъти пред неговите очи баща му без никакво съжаление, дори с радост делеше с другите ловци месото на убито от него животно! Винаги поравно, винаги справедливо. Той се отказваше дори от кожата и бутовете на животното, които по стар обичай се полагаха на ловеца. А Ашот знаеше колко мъка струваше понякога дивечът на баща му! Колко дълго трябваше да го проследява, колко трудно беше да го влачи на раменете си по стръмнините… И все пак деляха поравно. Такъв беше установеният открай време обичай, така го изискваха другарството, човечността. А този тук… На никого не казал, с никого не споделил и дори тогава, когато джобовете му бяха пълни, протягаше ръка за жалката шепичка плодове, които можеха да изядат другите…
