— Е?… Какво да те правим сега? — глухо попита Ашот, все още прав срещу Саркис.
Саркис се усмихна предизвикателно:
— Да не съм ги откраднал нещо, а?… Почакай, Ашот, ще излезем оттук, тогава… Ти ще си получиш за тази плесница…
— И на това отгоре заплашва! Каква подлост! — Може би аз не бива да говоря, но ще кажа плахо се намеси Хасо и се обърна към Саркис: Ти не се отделяй от нас… Нашите кюрди казват: овца, която се е отделила от стадото, става плячка на вълка…
Саркис отговори на Хасо с презрителен поглед, а на другите подметна:
— На моя труд сте хвърлили око, а? Тежичко ли ви стана? Няма да го бъде, нека всеки се грижи за себе си!
— Ах, значи, така?… Добре!
Ашот помисли около минута и решил нещо, каза на Саркис:
— Там, под ореха, съм приготвил дърва за огъня Донеси ги, ще ги горим през нощта.
— Защо пък аз точно трябва да отида?
— Първо, ти си се наплюскал, и, второ, твой ред е. Върви или ще те изхвърлим. Ще останеш навън и ще замръзнеш.
Заплахата подействува. Саркис имаше характера на баща си: юнак сред овцете, а сред юнаците овца.
— А сам ли ще отида? — вече почти смирено, с наведена глава, попита той.
— Хасо, излез с Бойнах навън. Стойте до входа, за да не се страхува.
Когато Саркис, затаил злобата в сърцето си, излезе от пещерата, Ашот каза:
— Дървата бяха само повод. Ние трябва да решим как да се държим с него.
— Ти си много суров и груб, Ашот — кротко забеляза Шушик. — Така не се оправя човек. Обидите ще го накарат само да се инати и той ще стане още по-лош.
— А ти, Гагик, какво ще кажеш?
— Аз ли? Ще кажа така: гърбавия само гробът може да изправи. Ясно ли е?
— Та така ли ще го оставим? Няма ли да се помъчим да му повлияем? — обидено попита Ашот.
— Да му повлияем ли? Но как? — попита Гагик. — Дядо ми, ти го знаеш, много обича остроумните поговорки. Та той често казва: „Накарали вълчето да учи четмо. Кажи «к», а то — «коза». Кажи «а», а то — «агне»…“ Няма смисъл да се занимаваме с него, това ще ви река.
— Не, има смисъл? — възрази Ашот. — Той или ще остане тук, или ще излезе човек оттук. Казваш вълче ли? Значи, ще трябва да му строшим кучешките зъби.
Саркис все още не се връщаше и Ашот се увлече, та както винаги изнесе цяла лекция.
— Такива хора — казваше той — не забелязват своите недостатъци. Мнозина на село угодничат пред баща му и глезят него — сина на Баруйр! Затова е станал егоист, себелюбец. Трябва всичко това да му се обясни, да му дадем да разбере кой е той и кой е баща му. Налага се дори да го унижим. Само когато разбере, че не е по-добър, а в много отношения по-лош от другите, тогава ще можем да му помогнем да се оправи, да стане друг. Това е моето предложение. Може педагозите да не одобрят такъв метод на възпитание, но аз съм убеден, че мекото отношение не ще помогне. Ако с такъв човек се отнасяш меко, той ще се качи на главата ти.
— Речта ти е хубава, но жалко — малко длъжка — взе го на подбив Гагик.
— Ти всяка моя дума ли ще претегляш и критикуваш?
— Да, точно така. Ашот, я нека си поговорим простичко. Защо вечно четеш лекции?… Жал ми е за тебе…
Ашот за миг се стъписа. Неочакваното изказване на Гагик много го смути. Та сега ставаше дума за Саркис! Той пламна и погледна изпод вежди Шушик.
— А нима ръководителят няма право да изказва мислите си? попита най-после той. — Нима…
Гагик го гледаше спокойно. По устните му играеше лека усмивка. Приятно му беше, когато под действието на хапливите му думи Ашот губеше равновесие.
— За какво съм аз тук? — след кратка пауза подхвана пак Ашот. — Отговори, каквото те питат. Е? Какво да правим с този… с този…
Но Гагик не успя нищо да каже. Неговата забележка, която всъщност нямаше непосредствено отношение към повдигнатия от Ашот въпрос, ги отклони и до връщането на Саркис не можаха да се разберат.
В пещерата влезе Хасо, след него — Саркис с наръч съчки. Той ги носеше леко. Тлъстите орехи от запасите на бедната катеричка, изглежда, бяха подкрепили силите му.
— Ха така. Сега щe работиш наравно с нас. А то на какво прилича? „На хляба ортак, на работата враг“, както ще каже дядо ми. — Този път Гагик говореше необикновено сериозно. А сега сядай и слушай нашите сладки приказки.
— За какво? — попита Саркис, като местеше с недоверие поглед от Гагик към Ашот.
Той, види се, не на шега се беше изплашил от заканата да бъде изхвърлен от пещерата.
— За какво? За тебе, за баща ти… Нали така? обърна се Гагик към Ашот.
Това е добре. Значи, и Гагик е привърженик на неговия „метод“. А Шушик? Ашот погледна въпросително момичето и като взе мълчанието му за съгласие, кимна доволен.
— Саркис — започна той, — ти се перчиш с баща си и се големееш. Но тук има едно недоразумение и ние искаме да го изясним, за да разбереш как стои работата в действителност. Искаме ти да се убедиш, че кюрдът Хасо например стои с няколко глави над тебе.
Тези думи вбесиха Саркис.
— Кюрдът Хасо? — повтори той с глух глас. — Ох, веднаж само да излезем оттук, от тази проклета клисура.
Той стисна здраво юмруци, но срещнал пламтящия поглед на Ашот, изведнъж помръкна и сведе очи.
— Да, да! Ето чуй и се увери. Хасо, разкажи, моля ти се, защо напоследък живеете толкова лошо? Нали майка ти е доячка във фермата, ти си овчар, а баща ти — знатен животновъд. Защо тогава сте толкова бедни, а?…
Въпросът беше зададен неочаквано. Хасо, смутен, гледаше ту Ашот, ту Гагик и в погледа му се четеше: „Не бива, да не говорим за тези хора…“
— Говори, говори! Няма от какво да се срамуваш! Видя ли как беше скрил орехите? Ти няма да направиш такова нещо, нали?
— Аз? — Хасо се усмихна, като показа белите си зъби. — По-добре да умра тоя ден, когато сторя това — каза с достойнство той.
— Разбра ли с какво той стои по-високо от тебе? — попита Ашот. — А ти смиташ обидно дори да го сравняваш със себе си! Сега слушай! Ще ти бъде полезно. Разказвай, Хасо.
Можеше ли Хасо да не се подчини на Ашот? И той започна разказа си. Говореше смутено, без да гледа Саркис.
— Какво да кажа? Цялото село го знае. Не много отдавна управителят на фермата повика баща ми и му нареди да откара овцете в село. „Авдал — рече, — откарай ги и ги предай на Баруйр, нека ги зачисли и предаде на приемателния пункт.“ Баща ми тръгна и аз с него. Откарахме ние овцете и — небето е свидетел — изцяло ги предадохме на Баруйр. Точно сто седемдесет и три глави. Получихме разписка и се върнахме във фермата. А на другия ден Баруйр изпрати бележка: „Защо не докарате останалите овце — петдесет и пет глави?“
Управителят на фермата прочете разписката, която му занесе баща ми. „Баруйр е прав. Къде са останалите? Нали ти поверих сто седемдесет и три глави?“ Баща ми занемя, разбра, че Баруйр го е излъгал и нарочно с думи, а не с цифри сложил в разписката неверен брой овце. Ние не бяхме прочели, нали не знаем да четем по арменски. Пък и как може да не вярваш на човека?… Е, отидохме ние — не ни сдържа — в село, при Баруйр. Мислехме, че като ни види, ще го досрамее да ни излъже в лицето. А той ни погледна право в очите и рязко отказа: „На хартийката е написано, че съм приел сто и осемнадесет, значи — толкова.“ Баща ми се примоли, но нищо не излезе. С тази работа се зае съдът. Погуби ни тая разписка. Повярваха на хартийката, а не на нас…
