грабеж без жертви не може… Ама и на нас солено ни излезе. Цял месец след това, докато бяхме в Шахали, щом само се покажехме в гората, и пчелите жестоко ни жилеха. Вярвате ли?… Един старец пчелар ни разказваше, че не било лесна работа да бръкнеш в колективната собственост на пчелите, не оставало безнаказано. А освен това те отмъщавали и за убитите си дружки… И вярно, че отмъщаваха… Но пък всяка пчела, която ни ужилеше, после сама загиваше… Нали знаете, че те, щом ужилят, и умират. Умират за колектива, за другаря си — повиши глас Гагик и хвърли язвителен поглед към Саркис.
Настъпи тягостно мълчание. Три дни вече продължаваше бойкотът и през тези три дни всички, като да се бяха наговорили, след всяка дума поглеждаха Саркис.
И Саркис не можа да издържи. Стана и излезе мрачен от пещерата.
— Как мислите, въздействува ли? — тихо попита Ашот, като посочи с глава към него.
— Аз пак ще отговоря с поговорка на дядо — рече Гагик, — Четели на вълка евангелие да се поправи, да не закача вече овцете. А той: „По-скоро свършвайте, казва, че овцете превалиха планината“
— Зъл си, и шегите ти са зли! — ядоса се Шушик. — Каква полза от тези твои…
Тя не се доизказа. До пещерата се приближи Саркис. Той почувствува, че говорят за него и се спря на входа.
Всички мълчаха и тишината, като олово тежеше върху Саркис. В тази минута той завидя дори на овчарчето. С каква любов се отнасяха другарите му към този Хасо! А към него?… Само презрение. А на света няма нищо по-тежко от презрението на другарите!…
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерта, точно преди да си легнат, Хасо попита:
— Ашот знаеш ли къде бях по залез слънце?
— Наистина те нямаше. Да не би да си ял шипки в храстите?
— Тайно от другарите аз нищо не ям! — с достойнство и с неочаквана разпаленост отговори Хасо.
Никой не забеляза как лежащият в ъгъла Саркис потръпна при тези думи. Никой не го гледаше. А Хасо вече с по-мек глас продължи:
— Разузнавах къде се крият врабците.
— Така ли? Е, и? Намери ли?
— Намерих, под Яребишкия хълм има голяма пещера. Там…
— Много ли има? — оживи се Ашот.
— Много. Долетяха отвсякъде и напълниха цялата пещера. Не знаеш ли как се ловят?
— Как да не зная! Защо си мълчал, момче, и не си казвал? Хайде, ставайте! Тръгваме.
И Ашот скочи с такава бързина, сякаш минута само ако закъснееше, от врабците и помен нямаше да остане…
— Дай ми ножа, Хасо, а вие вземете тоягите и обвийте краищата им с тази трева — разпореди се той и изскочи от пещерата.
Ашот скоро се върна е няколко храста трънки, отрязани до корена. Гъстите клони бяха покрити с множество остри, бодливи шипове. За да могат храстите да се държат в ръце, той очисти набързо краищата им от бодлите и ги раздаде па другарите си — на всеки по храст.
— А сега — след мене!
Но може ли Гагик да се помръдне от мястото си, без да разбере точно закъде го викат!
— Най-напред обясни къде и защо? — заинати се той.
— Ти никога ли не си ловил зиме птици в плевника? — разсърди се Ашот.
Гагик поклати отрицателно глава.
— Вярно, че са мънички, но какъв бульон става от тях!… А пилаф с такъв бульон?… Няма нищо по- хубаво от него! Ние го готвим всяка зима. Искаш ли да знаеш как ловим врабците? Слушай. Когато зиме се заврат в плевника да се постоплят в сламата, ние открехнем лекичко вратата и стоим до нея с ей такива храсти в ръце. После подплашим птиците, те се разхвърчат в паника и — в пролуката, право на храстите. Тогава ние ги удряме с бодливите клони и те падат на земята, само да събираш. Ясно ли е? А сега да вървим по-бързо. Хасо, завържи кучето, нека остане…
Децата взеха две горящи главни, тоягите с намотано по тях сено и храстите и излязоха от пещерата. Саркис също взе факел и храст и ги последва.
Беше нощ, но човек ще помисли, че слънцето току-що е залязло и мракът не е успял още да завладее напълно земята. Небето беше ясно, звездно. Снегът, обгърнал с бяла покривка клисурата, искреше меко. Цялата природа наоколо спеше спокоен сън. Спяха планините, спяха скалите. На сумрачния фон на нощното небе като фантастични замъци ясно се очертаваха черните силуети на зъберите.
Хасо вървеше отпред и показваше пътя.
Децата се приближиха безшумно до Яребишкия хълм и спряха пред тъмния вход на Врабчата пещера, както я кръстиха по пътя.
Какво беше намислил Ашот? Какво трябва да правят сега? Да влязат с факлите в пещерата?
Не, Ашот прибра от всички факлите и главните. Постави главите върху камъните една срещу друга и приближи димящите им краища. Така те можеха дълго да тлеят, без да угасват.
После отведе Гагик настрана, даде му палтото си и му прошепна нещо на ухото. Гагик кимна — разбрал е.
— А вие — след мене — каза Ашот и поведе децата в пещерата.
Всички държаха в ръце бодливите храсти.
Гагик не беше успял още да вдигне както трябва палтото и да закрие с него и тялото си тесния вход на пещерата, а вътре децата вече се развикаха, засвиркаха с уста. Вдигна се страшна врява. Скоро обаче поутихна и до Гагик достигна шумолене от множество крила. Изплашените в съня си врабци хвърчаха хаотично из пещерата от стена до стена. Те се спущаха инстинктивно към изхода, но се блъсваха о завесата, приспособена от Гагик, и зашеметени, продължаваха да се въртят в мрака.
А „ловците на врабци“ нищо не виждаха в тъмнината. Впрочем нямаше нужда и да гледат. Вдигнали високо храстите, те силно ги размахваха, както сварят. Много врабци се удряха в тези бодливи препятствия и падаха на земята. Други намираха убежище в пролуките на пещерата, но ужасният шум, който вдигаха непрекъснато децата, ги принуждаваше да напускат скривалищата си.
В разгара на лова Гагик от любопитство отпусна леко палтото и пъхна глава навътре в пещерата. В същия момент някой силно го перна по темето с бодливия храст. Гагик отскочи назад и без да иска, откри входа.
— Вие какво — извика той, — да не сте решили сега пък мене да ловите?
Някой се засмя, но всъщност на децата не им беше до смях: останалите живи врабци намериха пътя към спасението.
— Закрий входа, Гагик! По-бързо! — извика Ашот.
— Не, братко, моята глава не е намерена в гората, та който минава и заминава, да я удря…
Като видяха чорлавия Гагик, децата не можаха да сдържат смеха си, макар че челото му беше силно надраскано.
Пострадалият извади изпод черния си перчем остър бодил и го подаде на Ашот:
— Добър ловец си, няма що! Затова ли ме постави тук, да има по какво да пердашите с метлите?
— Нищо, Гагик! Ние пък ще ти дадем една птичка повече. — Шушик, я донеси тука факлите, да видим какво става на бойното поле.
И наистина пещерата приличаше на бойно поле — навсякъде бяха пръснати избити врабци.
Децата събраха плячката си, натъпкаха я в шапките и джобовете и във весело настроение тръгнаха за „у дома“.
