Когато всички капнаха от умора и лопатата вече падаше от ръцете им, Шушик попита тихо Ашот:
— Защо се инатиш, защо не му позволяваш да работи?
Саркис седеше настрана и гледаше към планината.
— Е, да речем, че му позволя. Мислиш ли, че ще работи?
— Ще работи, и то по-добре от всички. Не виждаш ли, че се разкайва…
— Разкайва се, че няма накъде. А ти си наивна и не го познаваш. Ще хвърли две лопати сняг, а после има да се хвали на село, че той ни е извел от клисурата!
— Не бъди такъв жесток, Ашот.
— Добре, да опитаме. Иди го извикай, — Саркис, ела и ти да поработиш с нас! Ашот те вика! — радостно извика Шушик.
Саркис щеше без малко да отговори: „Тъй ли? Дойде ли ви умът най-после?“ Но се въздържа.
Той взе лопатата. Но работата му достави удоволствие само първите две минути. След това се умори, толкова се умори, че чак лопатата му дотежа. Не, не обичаше той много да се труди, не беше свикнал на голямо усилие. Всъщност не е ли по-хубаво нищо да не прави? Ако много-много се напряга човек, може бързо да се прости с живота…
Добре, че дойде да го смени Гагик. Саркис с готовност му предаде лопатата.
— Как мислиш, Ашот, дали да изпратим Шушик за любимите ни врабчета? — попита Гагик, като намигна лукаво. — Да повикаме и тях на помощ…
Никой не можеше да възрази против такава помощ и Шушик тръгна незабавно да приготви обеда.
Слънцето вече захождаше зад върховете на арменския планински масив, когато момичето се върна с врабците, опечени на дървени шишове. След нея вървеше Бойнах; той скимтеше нетърпеливо и се облизваше. Всеки получи по шиш с три врабчета — три мънички птичета, с които трябваше да се нахрани човек, работил непосилно от сутринта до вечерта…
Бойнах напразно поглеждаше в очакване на кокалчета. Но как щяха да оцелеят те между два реда млади зъби?
И щом похапнаха, изведнъж сякаш просветна наоколо — светът стана розов!
— Хайде, ставайте! — изкомандува Ашот.
Работата се поднови. Ашот беше най-отпред и хвърляше снега с плетената лопата. След него — останалите. Един — с тояга, друг — с кривак, изобщо работеха кой с каквото може и тихичко се движеха един подир друг. Шествието завършваше Саркис. Тук, на края, за него не само че не оставаше никаква работа, но и нямаше от какво да се страхува: краката му стъпваха на освободена от снега, чиста пътечка, По-опасно беше за първите — тези, които напрягаха сили, за да хвърлят купища сняг от тясната пътека, Току-виж, загубили равновесие и полетели след снежната буца в бездната… „Не, храбрият Назар17 няма да отиде на война. Само той липсваше там!“
Ала както на бойното поле куршумът намира често страхливеца, скрит в окопа, така и бедата сполетя Саркис, загрижен най-много от всички за своята безопасност. Постигна го точно онова, от което той най- много се страхуваше.
Ашот отдавна бе схванал простата хитрост на Саркис, който само си даваше вид, че работи. Като го наблюдаваше как отпуснато и без желание размахва пръчката си, Ашот все повече се дразнеше и най-после извика:
— Я ела тука, Саркис! Поработи малко на моето място, няма защо да си махаш напразно ръцете…
Какво можеше да направи Саркис? Пак да не се подчини, да не обърне внимание на това неприятно предложение? Не, сега ще е много предизвикателно.
„По-добре да не се захващам с него“ — реши Саркис и като се подпираше на пръчката си, започна предпазливо, много предпазливо да върви напред. Ето че мина край Шушик, притисната предварително до скалата; ето го вече на една крачка и от Гагик, но изведнаж… Проклет камък! Саркис не искаше децата да забележат боязливата му, несигурна стъпка и за миг вдигна високо глава. В тази секунда пред краката му се изпречи някакъв камък, той се спъна, загуби равновесие и полетя от края на пътеката в пропастта, без дори да изохка.
Шушик изпищя страшно. Отдолу се чу някакъв глух плясък, шум от сипещи се камъни и изведнъж всичко утихна.
…Оглушително, тревожно залая Бойнах.
— Олеле, какво стана!… — Гагик приклекна; коленете му трепереха. — Дръпни се! — Подплашен, той улови за ръка Ашот, който се беше приближил до края на пропастта. — И ти ли искаш там?
Ашот отстъпи половин крачка, като продължаваше до се взира напрегнато в бездната, Не можеше да види какво има зад скалистата издатина. Само долу, на издатината, се зеленееше малка кичеста ела с дебели криви клони.
— Саркис! — наведен над клисурата, извика Ашот.
Ехото повтори гласа му и заглъхна. Децата напрегнаха слух, но наоколо цареше мъртва тишина.
Ашот седна на пътечката и отпусна глава на ръцете си.
— Каква страшна история! Какво направих!…
Децата стояха, потънали в тягостно мълчание, нарушавано само сегиз-тогиз от хлипането на Шушик.
Падна, преби се о чукарите техният другар по съдба — тежък, егоист, но все пак другар… И тъкмо когато почваше сякаш да се осъзнава, когато правени първите крачки към колектива, към приятелите…
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Село Айкецор, което досега никой не познаваше, за няколко дни стана известно в целия Съветски съюз. Арам и Аршак разгласиха чрез вестниците на Далечния изток за изчезналите деца. За това печално произшествие съобщи и радиото. И тъй като за радиовълните няма граници, цялата страна научи за петте деца от село Айкецор, които бяха в неизвестност.
Интересът към събитието растеше с всеки изминат ден. Дори група полярници от остров „Пионер“ запитаха ЦК на Комсомола в Армения дали изчезналите пионери не са намерени. „Все още търсим“ — отговориха им от Ереван.
През тези дни пощенският раздавач Мурад не знаеше почивка. Ако по-рано трябваше да ходи в районния център за пощата през ден, сега ходеше по два и по три пъти на ден. И винаги отиваше с надеждата, че най-после ще може да донесе радостна вест на тъгуващите родители. Но нямаше нищо успокоително в телеграмите и писмата, които се сипеха отвсякъде и особено от Далечния изток, където според съобщението на красния комитет на Комсомола бяха създадени комсомолски „отряди за търсене на айкецорските деца“.
Уралските пионери съобщаваха, че търсят арменските деца по своите градове и села. Учителката от Караганда Ана Сергеевна Виноградова пишеше: „Щом бъдат намерени децата, много ви моля да ни съобщите с телеграма, за да се порадваме и ние, вашите далечни приятели.“ А украинката Елена Захарчеико вдъхваше кураж на арменските майки и изказваше увереност, че децата ще бъдат намерени. Нейният син веднаж също изчезнал и тя дълго тъгувала. Но в края на краищата го намерили в Закарпатието. „Дощяло се на моя глупчо да види света. На тази възраст това се случва. Не губете надежда…“
А от Сталинградска област, от село Карповка, се получи следното писмо от колхозника Тихон Михайлович: „Село Айкецор. До родителите на изчезналите деца. Мои далечни приятели колхозници! През първата империалистическа война аз бях във вашия прекрасен край. Пих от чудесното вино на Араратската долина и заедно с арменците се сражавах на турския фронт. От един казан с тях съм ял и в една землянка съм спал. Добри, дружелюбни хора! Когато бях ранен, те ме изнесоха от огъня и аз им гостувах, в едно арменско село, докато зараснат раните ми. Никога не ще забравя вашето гостоприемство.“
„Скъпи другари колхозници! Тази година ние за пръв път получихме вода от Цимлянското водохранилище на Волго-Донския канал. Какво ти водохранилище — цяло море, колкото вашия Севан. С тази вода напоихме нашите целинни и земи и получихме такава реколта, че не можахме дори да я приберем! За моите трудодни
