хванал), изкриви устни в сладка усмивчица, счупи няколко ореха и с болка в сърцето ги хвърли на кучето.
Бойнах, свикнал вече с растителната храна, мигновено излапа орехите и поиска още. Но Саркис затули добре склада си с камък и се върна при другарите. Тогава погледът му падна върху Шушик, която едва се държеше на тънките си крачка. Без малко щеше да я съжали и да отиде дори за орехи… Но нали това би означавало да открие „склада“ па всички! Не, такова нещо няма да направи…
„Какво ме интересува! Нека всеки се грижи за себе си“ — мислено повтаряше Саркис онова, което беше казвал неведнъж гласно. Това единствено го оправдаваше пред собствената му съвест.
Но защо, ще попитате, децата не викаха Саркис да работи?
И те точно за това говореха днес на разсъмване, когато той беше отишъл пак при склада на катеричката.
Шушик каза, че е време вече бойкотът да се прекрати: „Докога ще мъчим човека!“
— Докато не се разкае пред колектива, няма да го прекратим — повтаряше своето Ашот.
— А не се ли разкая, когато дойде през нощта на лов за врабци? Това значи, че го е показал на дело. То не е ли работа? Откъде знаеш, може в тъмното да е убил повече от тебе? — избухна Шушик. — Изобщо аз съм против такава суровост.
— Ние сме сурови, защото условията, в които попаднахме, са сурови — възрази Ашот. — Защо Саркис не каже, че съжалява за случилото се? — повиши глас той.
След дълги спорове децата решиха да почакат още някой и друг ден, да видят как ще се прояви Саркис в такава важна работа като разчистването на пътя — дали сам без покана ще пожелае да работи…
Когато децата излязоха от пещерата, Саркис, макар и мързеливо, се помъкна след тях, нататък, където започваше засипаната със сняг пътека.
По пътя те се спряха до мястото, където неотдавна бяха видели заека. „Защо — помисли си Ашот — дългоухият се криеше точно тук, на откритата площадка, под снега, а не на по-безопасно местенце нейде под камък? Ето че и прокопаният от него вход още стои. Вероятно е намерил тук храна. Интересно, каква? Може да е подходяща и за нас…“
Ашот направи няколко крачки по посока към заешкия тунел, но потъна до колене в мокрия, тежък сняг и се спря. Нямаше сили да продължи.
— Зная, зная, сърцето ти не може да се откъсне от светлия спомен за онзи заек… Ах, как избягаха, как избягаха цели три кила чуден шишкебап! — засмя се Гагик.
Ашот не отвърна. Отърси снега от краката си и тръгна към онази злополучна пътека, която коварно се затвори като капан веднага след като ги пропусна тука.
Докато склонът не беше стръмен, децата се движеха на върволица, един след друг. Но колкото по- дълбока ставаше пропастта под тях, толкова по-страшно беше да се върви. А и как да не се страхуват? Доскоро още те тичаха, скачаха, държаха се здраво на краката си, а сега? Вървежът на всички стана неуверен, отпуснат…
На места пътеката беше свободна, но по-голямата и част бе скрита под снега — някъде улегнал и спластен, а другаде — разтопен, разкашкан.
Децата се спряха и внимателно се огледаха. Пътеката започваше от клисурата, опасваше целия каменист склон на скалата и стигаше чак до лявото крило на ридовете, които ограждаха Барсовата клисура. Тук-таме тя се разширяваше във вид на тераси, чиито долен край едва се забелязваше под снега. А на някои места снегът беше дебел и очертанията на пътеката съвсем се губеха. Изобщо тя беше толкова тясна, че бе опасно да застанат двама души един до друг.
— Хайде, вие се постоплете на слънчицето, а аз ще започна — каза Ашот и взе да хвърля с тоягата си мокрия сняг надолу.
Топлите слънчеви лъчи, отразявани от снега, галеха детските лица, сгряваха ги. От слънцето или от усилената работа Ашот се сгорещи. Съблече палтото си и го подаде на Хасо.
Но Хасо не го взе.
— Мой ред е — кратко каза той и пусна в действие кривака си.
С тези тояги май нищо няма да направим — каза Ашот. — Ще се опитам да измайсторя някакво гребло.
— Ще те помоля да не се месиш в моята домакинска дейност! — заяви Гагик и тръгна към пещерата.
По пътя той наряза млади клончета, не по-дебели от молив, сложи ги до огъня и се зае да плете нещо. подобно на малък сал. Може би цял час си игра с тази работа, но накрая остана много доволен. Случайно погледът му падна върху „долапчето“ с врабците и той си помисли: „Жалко, че командирът ни не е тук. Може би щеше да ме награди с някое и друго врабче…“
— Идат, лопатите, идат! — на излизане от пещерата викаше към другарите си Гагик и размахваше над главата си своето единствено изделие.
Бойнах ловеше мишки из храстите. Разтревожен от виковете на Гагик, той залая силно и хукна след него.
— Е, какво, донесе ли? — още отдалече нетърпеливо извика Ашот.
Децата прикрепиха плетеното изделие на Гагик към една от тоягите и се заеха един подир друг да чистят с него снега от пътеката. Работата се облекчи и колкото повече напредваха момчетата, толкова повече укрепваше надеждата им, че ще видят най-после белия свят…
— Така не става, деца — заяви неочаквано Ашот. — Нека едни от нас работят, а други да отидат да потърсят нещо за ядене. Няма място за всички ни тук, а и няма защо.
Хасо и Гагик ходеха най-лесно по скалите и затова те тръгнаха да разгледат процепите. Шипковите запаси в Масур се бяха свършили. Наложи се да търсят нови храсти с плодове и, разбира се, двете момчета много се измориха. Най-после в едно отдалечено местенце на другия склон блеснаха на слънцето някакви червени петънца. Шипки!
Като видя храста, Гагик се зарадва:
— Ах, мили мои витамини С! Почакайте, аз ей сега ще дойда при вас! — възкликна той.
Хасо се учуди: „Не се ли е побъркал Гагик?“ Откъде можеше да знае овчарчето какво е това витамин С и колко е богата с него шипката на нашата слънчева страна?
Докато те бяха заети с беритбата на плодовете, Ашот разчистваше пътечката, а Саркис стоеше и мълчаливо го наблюдаваше как работи — не се решаваше да му предложи помощта си.
Изведнъж Ашот каза:
— Шушик, ти иди в пещерата да нагледаш огъня… Нямаше защо въобще да идваш с нас. Нали е решено с какво ще се занимаваш…
— С огъни ли? Че как ще отида при огъня, като всички сте тука? — възрази жално момичето.
Тя събаряше снега от края на скалата и по детски се радваше, като го гледаше как пада в пропастта.
Саркис наблюдаваше и, изглежда, разбираше какво удоволствие изпитват другарите му, като виждат резултатите от труда си. Само той беше лишен от тази радост. И изведнъж реши и се приближи до Шушик:
— Дай аз малко да похвърлям…
Шушик се усмихна и му подаде лопатата, но Ашот я грабна и започна сам да работи. Той хвърляше снега с бързи, нервни движения и във всеки замах на ръката се чувствуваше едва скривано раздразнение. Саркис се досещаше, че причината на това раздразнение е той, неговото присъствие.
„Той просто не може да ме търпи“ — помисли си момчето и вътре в него сякаш нещо се сви.
Разчистването напредваше много бавно и едва когато децата хапнаха донесените от другарите им сочни червени шипки и малко си починаха, работата потръгна по-живо. И не толкова шипките, колкото все повече укрепващата вяра в скорошното освобождаване придаваше сили на децата.
Така те работиха до пладне и когато пресметнаха, определиха, че са очистили от снега почти четвъртината от пътеката. Наистина нататък скалата ставаше все по-отвесна. На места дори надвисваше над пропастта, а напред бяха и пукнатините, които пресичаха пътеката. И все пак при такова темпо можеше да се разчита, че след шест-седем дни ще се простят с Барсовата клисура, ако, разбира се, дотогава не падне нов сняг и всеки ден имат храна.
