Сега Хасо вървеше не отпред, а накрая. Както винаги при опасни походи: нататък — в авангарда, насам — в ариергада, изобщо там, където е най-трудно.
… На хората, израсли сред природата, силно са развити и петте сетива: обоняние, осезание, вкус, зрение, слух. Но те притежават и още едно, „шесто чувство“, неизучено досега от науката. И дали това чувство именно не подсказа на Хасо, че нечии очи го гледат упорито в тила?…
Момчето се обърна и видя, че иззад храстите наистина се бяха вперили в него горящи фосфорни очи. Те блеснаха, после угаснаха, изчезнаха.
„Звяр…“ — реши Хасо и като размахваше главнята, ускори крачките си.
От страх да не наплаши другарите си той нищо не им каза, но мисълта за това не го напускаше. Какъв звяр можеше да има тук? Откъде и как е дошъл?
За овчарчето беше ясно само едно: това не е вълк. Вълчите очи му са добре познати. А и как ще попадне вълк в тази клисура? Не, друг хищник беше…
Така размишляваше Хасо и по-късно, легнал на твърдата постеля до уморените си от лова другари, които отдавна вече дълбоко спяха…
Всъщност не всички спяха.
Други мисли вълнуваха Ашот през тази нощ. Досега гладът и слабостта бяха пречка да се заловят с разчистването на пътеката. Неведнъж бяха говорили за това, но той поддържаше друго: необходимо е най- напред да се снабдят с храна. „Да се нахраним добре, да се запасим с храна за два-три дни и тогава да се заловим с пътеката“ — казваше той. И нямаше как — съгласяваха се с него. „Е, сега имаме храна — размишляваше момчето. — Няма какво да се чака… Още утре ще си опитаме щастието. Само че нямаме никакви инструменти. Можеш ли да направиш с ножа лопата?“ Сънят затвори очите му и той заспа, преди да е решил как и с какво ще чистят от снега злополучната пътека.
Но и насън дори този въпрос не му даваше мира. Toй се виждаше как върви с горелка в ръце и насочва жарката огнена струя към снега, покрил Дяволската пътека… Снегът се топи, топи се с невероятна бързина… „След мене, вървете след мене!“ — радостно вика Ашот другарите си и бърза ли, бърза напред, а след него леко и весело — Шушик, Хасо, Гагик… Всички бързат към свободата. Тогава Ашот се обръща да види дали идва след него и Саркис. Не изостава ли както обикновено? Не, върви. „Как ще изостане сега?“ — мисли си снизходително Ашот.
А горелката, също като огнедишащ дракон, бълва дим и пламък, изгаря снега и все повече открива чернеещата се пътека — пътя към дома. „Към дома, към дома!…“ — беззвучно шепне Ашот и чува насън собствения си глас — звънлив, бодър, зовящ…
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дванадесетият ден от живота на нашите деца в Барсовата клисура беше за тях един от най- радостните…
Сега те бяха сравнително добре въоръжени, за което говореха дори разхвърляните по ъглите на пещерата пера oт червенушка.
Но не това беше все още най-радостното.
Едва се бе съмнало, а всички станаха, измиха се със сняг, засилиха огъня и нетърпеливо започнаха да поглеждат навътре в пещерата, където във вдлъбнатината на стената се пазеше вчерашната плячка. Хасо я беше сложил там — по-далечко, за да не изкушава изгладнелия Бойнах.
Сега овчарчето вадеше от „хладилника“ едно след друго врабчетата, хвърляше ги в полата на Шушик и поглеждаше въпросително Ашот;
— Стига ли, или още?
— Кого питаш? Аз отговарям за склада с продуктите намеси се Гагик и като избута Хасо, посегна към врабчетата.
— Вярно — съгласи се Ашот, — щом става дума за храна, между нас няма равен па Гагик. Нека той ни стане домакин. И тъй…
— Какъв домакин? Не домакин, а началник-управление по снабдяването!… — поправи го Гагик и гордо изпъчи слабичките си гърди. — За закуска — заяви той — на всеки се полагат по седемдесет и пет грама птиче месо — медицинска норма.
— Претегли ми, моля ти се, тези седемдесет и пет грама, само че по-точно — помоли се Шушик.
— Природата вече ги е претеглила. Мъжкият врабец има двадесет и осем грама чисто месо, женската — двадесет и четири грама, а малкото врабче — двадесет и един. Средно — почти двадесет и четири грама и половина… Значи, по три врабеца на всеки. Складът ще задлъжнее на всеки по грам и половина месо.
Като бръщолевеше непрекъснато, Гагик раздаде врабците.
— А за себе си защо взе четири? — учуди се Ашот. Гагик сне мълчаливо шапката си и показа драскотината на челото:
— Забрави ли?
— Ах, да, обещахме да ти дадем един врабец повече, задето те цапнахме по темето… Добре, яж. После ще помислим какво ни предстои да правим.
— Най-напред трябва да намерим глина и да иззидаме печка, че ще се задушим от дима — побърза да предяви исканията си Шушик. — А и нещо, в което да пазим вода.
— Ами вие какво ще кажете?
— Трябва да се направят копия с дълги дръжки. — И Гагик показа как могат да се хвърлят отдалеко.
— Копия едва ли ще ни потрябват — възрази Ашот. — Започва истинската зима и в клисурата ще останат само пернатите.
— Ох, колко хубаво! — зарадва се Шушик. — Значи, тук няма зверове?
— Има… Може и да има… — промълви Хасо. — спомнил си двете блестящи очи, които видял през нощта.
Но никой обаче не го попита защо мисли така.
— Май че вие се гласите тук да зимувате, a? — възкликна Ашот. Аз пък мисля другояче. Това, за което говорите, разбира се, е нужно, но сега нямаме време за губене. В момента имаме храна, така че ще отидем да разчистваме пътеката.
Той погледна въпросително другарите си. И наистина струва ли си сега да се мисли за дима и студа, който хлуе в пещерата! Всички усилия трябва да се насочат само към едно: как да се излезе от клисурата.
— Снегът по каменистите места се стопи, а на другите силно се слегна — каза Ашот. — Вземете инструментите и да тръгваме…
Той все още се намираше под впечатлението на съня си. Пред очите му беше още огненият дракон, който освобождаваше Дяволската пътека от снега…
Предложението зарадва всички, дори мързеливеца Саркис. След моралните плесници, които получи напоследък, той сякаш се осъзна малко, но все още се колебаеше: ту му се струваше, че другарите са прави, ту с нова сила пламваше оскърбеното му самолюбие.
Озлобен срещу себе си и другите, тази сутрин Саркис стана преди всички, слезе тайно в склада на бедната катеричка и забравил неотдавнашните угризения на съвестта си, хубавичко закуси с орехи. Но преди още да свърши, пак довтаса „онова проклето куче“. Изплезило червен език, то започна да мете с опашката си земята, да го стрелка с очите.
Саркис гледаше с омраза невинното животно, но като разбра, че със сила няма да се отърве (трябва да вземе пример от баща си: сварят ли те на мястото на кражбата, по-добре раздели с този, който те е
