получих толкова жито и други продукти, че ще ми стигнат за три години. Ето защо няма да ми бъде трудно да взема участие в разходите, които правите, за да търсите изчезналите деца. Моля ви да ми разрешите да допринеса и аз нещо за това дело. Съобщете ми на какъв адрес мога да изпратя пари. Мисля, че ще ми позволите това — та нали и аз имам деца…“. Когато Сиран, майката на Ашот, четеше такива писма сърцето й се свиваше. Жената чувствуваше, че цялата страна преживява заедно с нея мъката й.
Тежко, мъчително минаваха ден след ден.
Сиран не сваляше очи от пътя, чакаше пощенския раздавач Мурад. а когато старецът се приближаваше до нея, сърцето на жената замираше. Тя се взираше в лицето на Мурад дано открие по него нещо обнадеждаващо, но всичко беше напразно.
— Не, пак не ме гледа… По добре да беше умряла майка ти, Ашот! — вайкаше се и хълцаше клетата жена.
А Мурад оставяше на масата все нови и нови връзки писма и говореше утешително:
— Ха почети, виж какво пишат пионерите. Твоят Ашот има приятели по целия свят. Това писмо е от Рига, това — от Ташкент, а това — от Астрахан. Да не мислиш, че на всяка жена се прави такава чест?…
— Ах, само да се намери синчето ми, нищо друго не ми трябва!…
— Ще се намери, непременно ще се намери… — говореше старецът. Той казваше още някоя и друга успокоителна дума и си тръгваше. — Пък аз ще ида още веднаж на пощата, може да има нещо ново.
— Поседни, чичо Мураде, поне чаша вино изпий — казваше жената, бършейки сълзите си.
Горкият старец! В студ, в буря — все на път. Съвсем се съсипа.
— Ще изпием, като му дойде времето — ще изпием — отвръщаше старецът. — И такъв гуляй ще изкараме у вас, Сиран, така ще си потропнем, че къщата Ще се тресе!… Ще ти донеса аз радостна вест…
И така уверено звучеше гласът му, че Сиран наистина започваше да му вярва.
Но щом старецът излезеше на улицата, лицето му тутакси помрачняваше, крачките му се забавяха, ставаха несигурни. „Дали ще се намерят децата?“ — с тревога мислеше той. Но забележеше ли някой от роднините на изгубените деца, усмивката веднага се появяваше на лицето му:
— Нямате ли хабер от децата? Не? Нищо, ще получите. Ей сега като птичка ще прехвръкна до района.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Времето като че ли беше спряло. Секундите, прекарани до урвата, се сториха цяла година на потресените от неочакваното произшествие деца, напрегнали слух и зрение. Сред мъртвата тишина, която цареше в клисурата, се чуваше само тяхното тежко дишане и ускореното биене на сърцата им.
След продължително, тягостно мълчание Шушик най-после каза:
— Ние бяхме жестоки с него…
Тя каза „ние“, но всички разбраха срещу кого бяха отправени упреците и. И този, за когото се отнасяха, чувствуваше угризенията на съвестта си. Ако знаеше, че Саркис може така да загине, нямаше, разбира се, да му наговори толкова горчиви думи!
— Да идем да погледнем откъм Заешката обител. Може би оттам ще го видим? — Пръв дойде на себе си Хасо.
Слязоха по изчистената част на пътеката в клисурата и минаха на отсрещния и склон. С очи, пълни с тревога, те разглеждаха извисените насреща им скали, процепите, падините и издатините. Уви, там нямаше никакви признаци на живот. Само орлите, размахвайки тежко крила, се виеха над клисурата. „Готвят се, усещат миризма на кръв“ — помисли си Ашот и сърцето му се сви, a в гърлото напираха сълзи. „Какво направих, какво направих!“ — непрекъснато се набиваше в мозъка му. Но външно той се стараеше да изглежда спокоен и дори суров.
— Да слезем долу — предложи той, — и а дъното на клисурата. Трябва непременно да го намерим!
И като се придържаха о камъните, те слязоха в подножието па скалата, от която се беше подхлъзнал другарят им. Но и там нямаше нищо друго освен купища сняг и камъни.
— Задържал се е на някоя издатина — реши Ашот. И те отново се изкачиха на Заешката обител, откъдето разгледаха внимателно скалата.
— Мисля, че се е закачил на елата — каза Ашот и в гласа му прозвуча надежда. — Погледнете, елата е точно на пътя му. Нали оттук политна?
— Оттук, оттук, помня точно. Но той полетя с такава сила. че елата едва ли го е удържала — безнадеждно каза Шушик — Ако беше се закачил, все нещо щеше да се вижда: ръка, крак, глава…
Там все ще има някакво късче земя, иначе дръвчето откъде ще получава влага?… Трябва да има поне педя земя.
— Ех! — махна е ръка Гагик. — Къщата ти гори, а ти за дюшека плачеш! За какво ни е твоето късче земя? Ти Саркис ни намери!…
— Тъкмо това и казвам: Саркис сигурно е там… Издатината на скалата и елата го скриват от нас… Да идем пак на пътеката.
Вървяха мълчаливо. Всички бяха умислени, тъжни. През целия път само Ашот промълви няколко думи:
— Ах, да беше тази земя по-големичка, а снегът на нея по-дълбок!…
Но никой не се опита дори да вникне в смисъла на тези думи. Всички смятаха, че другарят им е изчезнал безвъзвратно и никакво „късче земя“ не можеше да ги утеши.
Когато дойдоха до мястото, откъдето беше паднал Саркис, Ашот свали колана си, препаса го около гърдите, подаде края му на Хасо и каза:
— Дръж по-здраво. А ти, Гагик, дръж Хасо. Като почувствува, че краят на колана е в сигурни ръце, Ашот легна на земята до самия ръб на пътечката, надвеси се над пропастта и погледна надолу.
— Там е! — извика Ашот. — Под елата се вижда краят на палтото му… Дръжте ме за краката, ще погледна още веднаж по-добре.
— Е?
— Жив ли е?
— Не мърда…
— Има ли много сняг там?
— Не зная… Ей сега ще проверя. Дръжте ме по-здраво за краката… Не, не така… Не умеете дори да държите! Вържете за всеки крак колан. Така… Сега преметнете коланите още веднаж, прекарайте, краищата им — единия зад този камък, а другия — зад онзи, ха дръжте така… Сега е добре. Хайде, спускам се. —
И Ашот се надвеси почти с цялото си тяло над пропастта.
Щушик затвори ужасено очи и сигурно щете да се развика, ако не се страхуваше, че може да изплаши другарите си. Страхът й обаче беше неоснователен. Когато се надвеси, Ашот се хвана здраво с ръце за клинообразната издатина на скалата и по такъв начин си намери сигурна опора. След няколко минути, прекарани в това положение, той извика:
— Стига! Дърпайте ме назад!
Вдигнаха го бързо и го изправиха на крака. Очите на момчето се бяха налели с кръв, а жилите на шията и челото му се бяха издули.
— Снегът, който изхвърлихме, се е струпал върху издатината до елата — каза той. — Саркис е паднал в него. Може и да е жив. Саркис, Саркис!…
Отговор не последва.
Бойнах лаеше неспокойно и все гледаше надолу. Кучето разбра много добре какво стана и по миризмата
