момчето на Дяволската пътека, отколкото да го спуснат на дъното на клисурата. Но как да стане това?…
Само от еластичната и тънка кора на бряста можеше да се направи такова въже и децата, потънали в пот, се трудиха чак до вечерта, докато съвсем оголиха нещастните дървета.
Цяла нощ след това. насядали край огъня, те плетоха въжето. Всеки работеше отделна част. Най-после парчетата бяха готови и съединени със здрави възли. Всички заспаха дълбоко. Но и насън децата нямаха спокойствие. Ами ако въжето се скъса? — мъчеше ги тревожната мисъл.
Последен тази нощ си легна Хасо. Когато се залови както обикновено да запушва с камъни входа на пещерата, изведнъж се сети за кучето: „Къде ли се е запилял Бойнах?“
Момчето взе една тояга и реши да отиде да го търси, но още непрекрачил прага, чу леко скимтене, Бойнах, разтревожен, нахълта в пещерата и се притисна до краката на господаря си. Пред входа като черна стена се издигаше мъглата. Сякаш някой се беше скрил там и дебнеше кучето да го разкъса. Очите на Бойнах бяха пълни със страх, той трепереше с цялото си тяло и подвиваше опашка.
Хасо го погали и прошепна няколко успокоителни думи на кюрдски. Но Бойнах продължаваше да трепери и гледаше да се завре някъде по-навътре в пещерата.
„Какво може да се е случило? — недоумяваше Хасо. — Дали не е вълк?… Но Бойнах никога не би се изплашил така от вълк.“
Момчето излезе от пещерата и още от прага запрати камък в храстите. Нищо… Всичко наоколо беше съвсем спокойно…
„Сигурно онова…“ — помисли си овчарчето, спомнило си за светналите в тъмнината очи, които неотдавна бе видяло. Дълбоко замислено, то запуши входа с камъни, влезе в пещерата и вместо да отслаби огъня, както правеха обикновено, силно го разпали — зверовете се страхуват от огъня. След това прегърна рунтавата шия на четириногия си приятел и се сви на кравай върху твърдата си постеля. Притиснато до господаря си, кучето още дълго не преставаше да трепери…
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Петнадесетият ден, прекаран от децата в Барсовата клисура, беше също така мъглив и зловещ, както и предишните.
Облаци скриваха слънцето и лъчите му не можеха да проникнат в пещерата, да докоснат опушените и стени. Ето защо, когато децата се събудиха, съвсем не можеха да допуснат, че небесното светило е изминало вече половината от своя дневен път.
Уморени от преживелиците и страданията на вчерашния ден, както и от безсънната нощ, те сигурно щяха да спят чак до вечерта, ако не бяха отчаяните викове на Саркис.
Ашот разтури набързо каменната врата на пещерата, изтича навън и извика:
— Идем, идем, потрай! — После се обърна към другарите си и попита угрижено: — Но какво ще му дадем?
— Вярно, за да се спусне човек по въже в пропастта, трябва наистина да е много сит — съгласи се Гагик.
От набраните предишната вечер плодове бяха останали съвсем малко. Децата ги изядоха мълком, пийнаха разтопен сняг и станаха.
— Шушик, занеси шипки на Саркис и гледай да го успокоиш. Кажи му, че сме приготвили дълго въже, само че… Хасо, да ударим ли по-напред някоя и друга червенушка, а?
Шушик се съгласи с Ашот, но напомни:
— За лов — половин час, не повече… Не закъснявайте, жал ми е за момчето. Ами Гагик?
— Гагик ще събира дърва за Саркис… Всъщност няма нужда — днес ще го освободим. Гагик ще събере съчки, но за нас.
След като разпредели задълженията, Ашот взе лък и стрели и излязоха с Хасо от пещерата. Нерешително, плахо тръгна след господаря си и Бойнах.
По пътя Хасо разказа на Ашот както за горящите в тъмнината очи, така и за странното държане на кучето.
— Да отидем да намерим следите — предложи овчарчето, — по тях ще разберем какъв звяр е бродил насам.
Но там, на южния каменист склон на планината, където Хасо беше видял светещите фосфорни очи на тайнственото животно, отдавна вече нямаше сняг, значи, „разтопили“ се бяха и следите. А да вървят по- нататък по снежните склонове, децата нямаха нито време, нито сили.
„Нощем така светят очите само на котката — разсъждаваше Ашот. — О, сигурно е бил манул!…“ Манулът е дива средноазиатска котка, която понякога се появява в долината на Аракс от Муганските стели. Ашот си спомни, че веднаж от Ереванската академия на науките бяха помолили баща му да им достави това животно. Баща му попаднал в дирите му и дълго го преследвал. Опитният ловец бил поразен от безстрашието на тази котка: тежко ранена, тя се хвърлила върху него и се опитвала да захапе гърлото му. Но шепа сачми довършили зверчето.
„Сигурно такава котка е била и тая“ — реши Ашот и се поуспокои: не е чак толкова страшно…
— Добре, най-напред нека освободим Саркис, а с твоя звяр призрак ще се заемем после — каза той. — Я, червенушки!… Чакай, аз ще стрелям!… Иди бързо нататък.
Ала Ашот изпрати напразно доста стрели, докато убие първата птичка. Пък и тоя разбойник Бойнах я грабна и изчезна в Дъбравата, където Хасо в това време дебнеше на едно дърво катеричка и мислеше как да я улови.
— Дай тук, мръсно псе! — крещеше Ашот и тичаше след кучето.
Всеки ловец изгаря от нетърпение да види веднага убития от него дивеч — да го разгледа добре, да го окачи отстрани на ремъка и да удовлетвори по този начин ловджийската си страст… Но откъде да знае това Бойнах?… Той слушаше само вътрешния си глас: „Щом ти е паднал дивеч — носи го на господаря си!“
Кучето разгневи Ашот. Той започна да хвърля по него камъни, настигна го и го ритна с крак.
Овчарчето видя това. Кръв нахлу в главата му, на мургавото му лице ярко пламнаха очите. По-добре Ашот него да беше ударил така безжалостно, отколкото това безпомощно, изгладняло псе!…
— Вземи — каза студено момчето, подаде му птичката и извърна глава.
Катеричката беше на едно високо клонче и гледаше надолу — малките и очички святкаха.
Хасо изопна тетивата с такава сила, че лъкът се изви почти на обръч, стрелата се откъсна и се понесе нагоре като куршум… Катеричката полетя надолу, удряйки се о клоните. Но как ще я остави Бойнах да падне на земята?… Подскочи и — хоп! — хвана животинчето във въздуха.
— Дай! — грубо я поиска Ашот.
Но Бойнах се отдръпна назад заръмжа и даде катеричката на Хасо.
Ашот все повече се ядосваше. Хасо му се подчинява, а това келяво псе му се перчи, не иска да се покорява!
— Ще го заставя да дава на мене убития дивеч! — заяви рязко той.
— Опитай се — спокойно, но с лека усмивка каза
— Кажи му да тръгне с мене и да търси дивеч за мене. А ако не може, аз зная как да го науча!
— Може… — намръщено отвърна овчарчето. — Може малко. Баща ми го учи. — И като се обърна към кучето, нареди му кротко: — Бойнах — след него!…
Бойнах разбра и неохотно тръгна след Ашот. В очите на кучето ясно се четеше още незабравената обида Когато минаваше край скалите, Ашот заповяда:
— Бойнах, търси!…
Кучето лениво и дълго претърсва пукнатините и храстите. изведнъж се спря до един камък, който приличаше на легнал бик.
Ашот се приближи предпазливо с пръст върху обтегнатата тетива на лъка.
Бойнах беше вдигнал предната си дясна лапа и стоеше така. Той не беше ловджийско куче, но когато слухтеше, винаги замръзваше в тази напрегната поза — както правят лисиците. Сякаш се беше вкаменил.
