Напрегнатото внимание на кучето говореше, че под камъка се крие някакъв дивеч. То не го вижда, но подушва миризмата му…
„Заекът спи… Другарят на онзи заек… Ей, че ще е хубаво, ако го хванем или убием!“ — мярна се в главата на Ашот радостната мисъл.
И съвсем неочаквано пред погледа му изплува бялото личице на Шушик, обкръжено от свилени златни коси. Как гальовно гледат небесносините и очи, когато вижда добрите постъпки на другарите си, тяхната сърдечност!…
Ашот се приближи предпазливо и със затаен дъх насочи стрелата. Нищо! Наведе се и погледна под камъка — празно. Само една муха, голяма черна муха, изхвръкна с бръмчене от някаква пукнатина… И щом тя изхвръкна, Бойнах тутакси отпусна лапа, изпълнил сякаш тежкото си задължение.
На Ашот дори се стори, че псето се усмихна злорадо.
— Заради тази муха ти ме доведе тука?… — ядоса се той и грабна камък.
Но Бойнах вече бягаше и весело скимтеше, сякаш се радваше, че така хитро се бе пошегувал с момчето.
Отзад някой се засмя сдържано. Ашот се обърна — Хасо.
„Виждаш ли, и кучето не търпи грубостта“ — говореше погледът му.
Навел смутено глава, Ашот тръгна нагоре към Дяволската пътека.
Гагик и Шушик бяха вече там. Те бяха донесли въжето и с нетърпение очакваха да дойдат ловците.
— Ето това се казва отличен лов!… — възкликна Гагик, посрещайки другарите си. — Кожата на катеричката ще подарим на Шушик — нека си я наметне на раменете и отиде в клуба на бал. Месото ще окачим в ъгъла на пещерата. До пролетта тъкмо ще ни стигне! А това… Каква е тази птица? Дива пуйка?
Ашот не отвърна на шегите. Сега той съвсем не изпитваше радостта на човек, върнал се от богат лов. В замяна на това овчарчето за пръв път преживя тази радост. Като видя в ръцете на Шушик животинчето, той си помисли: „Дали ще разбере, че аз, Хасо, съм убил катеричката?…“ Но откъде ще разбере? Нали сам той никога няма да и каже, не ще си позволи да унизи другаря си… А още повече пред момиче…
Шушик скачаше и притискаше до бузите си пухкавата кожичка, а Ашот, като видя това, стана още помрачен: „Ако аз бях убил катеричката, нямаше да се радва така“ — помисли си с огорчение той. Настроението му явно беше развалено. И възмутеният поглед на овчарчето, и странното поведение на кучето — всичко беше така неочаквано!
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Провикването на Гагик върна Ашот към действителността.
— Хей, момче — викаше той на Саркис, — ти ще си летиш без парашут, а ние ще ти берем грижата!
— Стига разговори! — прекъсна го Ашот. — Хайде по-бързо да слезем в клисурата и да се опитаме от другата страна да определим височината, на която се намира Саркис. Нали трябва да знаем колко дълго да е въжето ни.
Децата слязоха. Ашот дълго разглеждаше скалата отдолу и пресмяташе нещо. А Саркис седеше в своята тясна дупка, пребледнял и изтощен от преживените страдания, и съзерцаваше планината. Добре, че елата с гъстите си клони закриваше от него пропастта, иначе сърцето му може би щеше да се пръсне от страх и той щеше да се търколи надолу, без да дочака спасение…
Като чу гласовете на другарите си, Саркис пак занарежда:
— Милички, измъкнете ме оттука!… Никой не се обади.
— Спаси ме, Ашот джан, може и аз за нещо да ти потрябвам! — молеше Саркис.
Ашот се усмихна надменно.
— Притрябвал си ми! — каза той сякаш на себе си. Настроението му беше отвратително и той изливаше сега на Саркис всичкия яд, който му се бе насъбрал.
Шушик го гледаше и клатеше укор но глава. Погледът й сякаш казваше: „Не е хубаво, Ашот, не бива да си такъв злопаметен“.
— Какво ме гледаш? За пръв път ли ме виждаш?… — разсърди се той, като срещна погледа и. Струваше му се, че този ден всички са настроени против него, включително и Бойнах.
— Измъкнете ме оттука, милички! — отново се чу
— Как да те измъкнем? Няма с какво…
— Как да няма? Наистина ли? — разтревожи се Шушик. — С въжето не може ли?
Пълните и с тревога очи се устремиха в кръглото лице на Ашот.
— Може и да има с какво, но не е тук — отиде при скритите орехи! — каза рязко той.
— Какъв си безсърдечен! Другарят загива, а ти за орехите напомняш… Срамота е!!…
— Не за орехите, а за душата му напомням. Дано поне сега разбере, че без другарите си е нищо.
Ашот почувствува, че гневът с нова сила закипява в него, на вълни прелива към сърцето. „Днес всички ми четат наставления! — помисли си той с омраза. — Няма никакво достойнство този Саркис! Я какъв мазен стана… Само и само кожата си да спаси!“
— Саркис, ти нали казваш, всеки сам за себе си да се грижи! Какво искаш сега от нас?
— Сгреших, Ашот джан, спаси ме!…
По лицето на Ашот се разля широка усмивка на задоволство. „Омекна ли, а?…“ — говореше тя. Най- после след дълга, упорита борба той успя да накара Саркис да се разкае. И настроението му от това изведнъж се подобри.
— Да вярваме ли? — обърна се той към другарите си.
— Вярваме — не вярваме, трябва да го измъкнем. Няма как! — сви рамене Гагик.
Хасо, отнеси въжето на пътеката и му го хвърли, нека върже края му за елата — разпореди се Ашот, без да гледа овчарчето, застанало мирно с ръка до дясното си око.
А то знаеше много добре защо е така раздразнен техният отряден и си мислеше: „Нищо, и ти ще омекнеш, момче, и как още ще омекнеш!…“
Мина още половин час, докато най-после Саркис улови въжето и успя да го върже за елата. Другият край на въжето се люлееше над пропастта.
— Ехе! Като опашка на камила! — разочаровано каза Гагик. — Късо!…
— Саркис, вържи и тоягата с въжето! — викна отдолу Ашот.
Саркис направи безропотно и това. Но и тоягата, вързана за въжето, увисна на около шест метра от земята,
Какво можеха да направят? Брястовете останаха без кора.
— Изходът е един каза Ашот: — да струпаме сняг под въжето, нека скача.
— А вие изпробвахте ли въжето? Няма ли да се скъса? — страхливо попита Саркис.
— Защо ще се скъса? Ти си отслабнал, станал си колкото една кокошка — утешаваше го Гагик. — Не бой се…
— Не, Гагик, той е прав, трябва да се провери. Саркис, я пусни въжето, ще го изпробваме.
Примитивното, грубо и възловато въже, което на вид беше толкова здраво, се оказа съвсем негодно. Децата го вързаха за клоните на едно дърво и всеки, който увисваше на него, падаше… Въжето се късаше. Напразно отиде целият труд на безсънната нощ!…
— Да-а, хубаво щяхме да освободим Баруйровото синче, честна дума! — нерадостно се смееше Гагик. — Истинска „братска“ помощ!
— Зиме кората на бряста изсъхва — затова е така — оправдаваше се Ашот. — Ако напролет усучеш въже от такава кора, не се къса… Но няма що, трябва да изнамерим нещо друго… Шушик, има ли още мушмули? Да? Е, дай на Саркис, нека яде, докато ние помислим. Само че не бива така да бездействуваме. Да идем да поработим на пътеката и през това време ще решим.
И ето ги пак на Дяволската пътека. Отново започна непосилна работа.
