Когато видя да падат снежните буци от планината. Саркис помисли, че другарите му са го забравили.
— Ами аз? — дочу се от урвата плачливият му глас. — А за мене какво правите?
— Отиваме в село да търсим помощ за тебе — отново лошо се пошегува Гагик и го подигра: — „Аз… за мене… на мене!…“
— Да, зная какво правите… Мислите само за себе си… Майчице мила!…
— Не реви! Ние работим и мислим… Въжето се оказа негодно, а стълбата — къса — поясни Ашот.
Вечерта децата пуснаха катеричката и червенушката на Саркис, а те се прибраха в лошо настроение. „Поне кожата да запази, та да я подарим на Шушик“ — мислеше си Хасо. Той все още беше под впечатлението на успешния си лов. Така силно е обаянието му. Нищо и никакъв дивеч, а отнемат ли го на ловеца, сърцето му сякаш грабват.
Вечерта децата седяха умислени около огъня. Никога досега не бе ги обхващало такова отчаяние.
Ред беше на Гагик да разкаже някаква случка, но му липсваше обичайната веселост и не му се говореше. Мисълта му изцяло бе заета от това как да освободят нещастния си другар.
— Какво става с тебе, Гагик? — подканяше го Шушик.
— Добре, ще разкажа — реши се най-после той.
И другарите изслушаха няколко късички случки, сякаш нарочно свързани с падането на Саркис от скалата.
Гагик разказваше вяло, без настроение, но въпреки това във всичките му разкази се долавяше онази жизнерадост, с която беше пропито цялото същество на момчето. Произшествията, които той описваше, бяха трагични, но завършваха щастливо и забавно.
Първото се случило с една жена от Гарна, която решила да се прости с живота.
Семейна трагедия довела жената до скалата над река Азад. Тук тя казала последно сбогом на света, затворила очи и се хвърлила в пропастта…
— Горкичката! — възкликна Шушик.
— Не, мила моя, никак не е горкичка. Живее си сега много хубаво в селото си. Само понакуцва, и то съвсем малко.
— Как? Жива ли останала? По какво чудо?
— На света не стават чудеса. Ти знаеш, че жените в нашите стари села носят много широки фусти. При това не една, а по няколко. Така че, ако вятърът духа ниско, непременно ще надуе тези фусти и без малко да вдигне стопанката им във въздуха…
— Е, и? — наклонена напред, Шушик слушаше с най-голям интерес. — После какво станало?
— После ли?… После тази жена направила едно отлично кацане на брега на реката… Жалко, че ти не носиш такива дрехи, иначе фустата ти можеше да послужи на Саркис. Щеше да я облече и… да се спусне като с парашут.
На втория разказ началото също беше трагично.
— В село Гармрашен една мечка хванала на полето жената на председателя на колхоза и с нежните си лапи помилвала закръглените и бузи.
— Ех, Гагик, ти все ще измислиш нещо необикновено!
— Не, истина… И какво станало: подгонил мечокът жената. Тя се изплашила до смърт, хуква, а мечокът след нея… Стигнала до урвата. Надолу — пропаст, отзад — звярът. Така или иначе — ще загине. И се хвърлила в пропастта. Но какво станало? Същите тия фусти я спасили — отворили се като парашут… Но пропастта била дълбока!… Добре, че паднала върху куп сухи листа, иначе сигурно щяла да се пребие… Та ето на — завърши разказа си Гагик, — мисля си: не може ли да ни помогне нещо като тая постелка от сухи листа? Да наберем трева, да я натъпчем в ризите си и да ги сложим като възглавници една върху друга. Саркис ще падне върху тях и няма да се пребие. Искате ли? Я чакайте, открих нещо!…
Докато разказваше, Гагик непрекъснато въртеше в ръцете си дълга дъбова пръчка, обгорена от единия край. Той искаше да я счупи и да я хвърли в огъня, но пръчката се съпротивяваше. Чудно: студена, тя лесно се чупеше, а сега, затоплена, само се огъваше.
— Виждате ли? — зарадва се Гагик и скочи от мястото си. — Още утре ще освободим Саркис от неговия затвор! Ще нарежем дъбови клони, ще ги стоплим на огъня и ще направим халки. А от халките — дълга верига. Ясно ли е?…
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Настъпи шестнадесетият ден.
Слънцето, немощно и бледо, отдавна беше изгряло, но децата не излизаха още от пещерата. В горещата, напечена от жаравата пепел те топлеха млади дъбови клончета и правеха от тях халки, които провираха една в друга и свързваха с влакнеста брястова кора.
— Клончетата свършиха — съобщи Хасо.
— Не, там май че има още. Порови в пепелта. Хасо порови, по измъкна само една малка пръчица. — Нищо, все ще стане някоя малка халкичка. Я чакайте да ги преброя. Една, две, три… — Ашот мърдаше беззвучно устни. — Нашата верига има двадесет и четири брънки. Гагик, я хвани края и и излез навън. Охо, има сигурно десетина метра!
— А като увисне на нея тежест, ще стане още по-дълга — съобрази Гагик.
— Да, когато на нея увисне Саркис, кръглите халки ще се издължат. Но… все пак се страхувам, че е къса… Я да отидем за още клони!
Ала лесно беше да се каже „за още клони“. Иди се опитай да отчупиш клон, дебел колкото палеца ти. Жилав и гъвкав, той се съпротивява като стомана.
Немигнали цяла нощ, гладните деца до обяд продължаваха да наставят веригата си, докато най-после се получиха тридесет и шест брънки.
— Търпението ми се изчерпа — заяви Ашот. — Сега ще я изпробваме и ще тръгнем.
Шушик и Гагик хванаха единия край, Хасо и Ашот — другия и под командата „започвай!“ с резки движения задърпаха веригата в различни посоки. Нито една брънка не се разкъса.
— Чудесно! — каза Ашот, доволен от резултата. — Да тръгваме…
Между скалите се чуваха жалните стонове на Саркис:
— Шушик, поне ти да се беше съжалила!… Замръзвам! Подхвърли съчки… Няколко мушмули…
— Почакай, идваме! — извика Ашот и когато се приближиха до урвата, добави: — Вече няма да ти трябват ни съчки, ни мушмули — сега ще те спуснем долу.
— Как? С какво… Мили мои, по-скоро! Нима не съм ви приятел?
— Само приятел ли?… Ти си светлина за очите ни, ти си нашият най-мил, най-скъп… От мъка по тебе сън не ме хваща… — говореше Гагик, като едва сдържаше смеха си.
А Саркис, притихнал, слушаше и не вярваше на ушите си. Откога пък е станал светлина за очите на Гагик? Не се ли шегува?
Но преди още да намери отговор на тази загадка, на късчето земя, където растеше елата, шумно плесна някаква странна верига,
— Завържи я здраво за елата чу се отгоре и в краката на Саркис падна въже, уплетено пак от брястова кора,
След няколко минути тази необикновена верига увисна над клисурата.
— Хайде да отидем да погледнем — каза Ашот. А когато видяха отдолу своята стълба, той възкликна: — Чудесно! Само че пак е къса.
— Нищо, ще скочи — успокои го Гагик.
След вчерашните си разкази той гледаше твърде оптимистично на подобни скокове. Щом онази тежка жена не се е пребила в гората, Саркис, отслабнал и олекнал, няма нищо да усети.
— Но непременно трябва мека постелка — каза Шушик.
Окършиха клоните едва ли не на всички ели около пещерата и ги струпаха под последната брънка на
