Шушик, гледаше овчарчето с такава нежност, че то през цялото време чувствуваше топлия и поглед. Ето че тя гледа бузата му, той се обърна, а сега гледа ухото му, тила, врата.
Но на Ашот тези думи произведоха съвсем друго впечатление. Той хвърли лопатата, вдигна гордо глава и попита:
— Хасо, ти да не би да мислиш, че ние по-малко от кюрдите обичаме другарите си? — И с подчертана тържественост заяви: — Не ще излезем от Барсовата клисура, докато не освободим другаря си. Ясно ли е?
— Ясно! — в хор отговориха децата.
— А сега хайде към Дъбравата…
Но Гагик изведнъж се спря, изпъна врат, вирна нос и помириса въздуха.
— Невероятно! — сви той тесните си раменца. — Отдолу идва миризма на шишкебап!… Ей, Саркис, да не си забравил случайно крака си в огъня?
Саркис не се обади. Ала миризмата на шишкебап явно идваше от площадката, където се намираше момчето, и тази миризма ставаше все по-силна, все по-мъчителна за гладните деца.
Само Ашот и Шушик знаеха какво става и едва сдържаха смеха си, като виждаха Гагик толкова разстроен и изумен.
— Откъде може да има Саркис шишкебап? — блъскаше си той главата и като не се сдържа, наведе се над пропастта и извика: — Да не си оскубал там орел, а, Саркис?
— Какъв орел?… Птички… — дочу се слабо изпод скалата.
— Птички ли? Че как си се сдобил с птички? Но уловил усмивката на Шушик, Гагик всичко разбра.
— Ах ти, изменнице!… — заплаши той момичето с пръст и тихо, сякаш на себе си, добави: — Да! Можеш ли да имаш вяра на жена? Не предаде ли Алмаст19 на врага ключовете от крепостта Тмкаперт?
Децата тръгнаха към Дъбравата — така нарече Ашот мястото под тесния рид на клисурата, където, пръснати между камъните, растяха няколко десетки дървета.
Когато стигнаха, Ашот каза:
— Трябва да намерим за Саркис дърво с дълго и тънко стъбло.
Задачата беше трудна. Как ще намерят такова дърво в това каменисто, ветровито място?
Дълго търсиха и най-после се спряха пред две млади върби. Едната беше малко по-висока и по-стройна от другата. Ашот я посочи и каза:
— Тя не е много висока, но нямаме избор… А и почвата под нея е мека — лесно ще я извадим с корен. — Той плю на ръцете си и се покачи на върбата. — Елате и вие след мене…
— Аз ли да се качвам? — попита Шушик.
— Не, ти върви да търсиш плодове.
Ашот стигна чак до върха на дървото, хвана се здраво за него и увисна високо над земята. Върбата се огъна от тежестта му, но дори не изскърца.
— Олеле, ще паднеш! — извика Шушик.
— Върви, където ти е заповядано! — разсърди се Ашот. — А вие, Хасо и Гагик, хванете се за върха и също увиснете като мене.
И тримата увиснаха на върха на дървото. Върбата, зелена и гъвкава, се наведе почти до земята, но по всяка вероятност корените и бяха здрави — издържаха напрежението.
— Ашот, не мога повече! — помоли се Гагик. Струваше му се, че ръцете му ще се отскубнат от тялото.
— Оставете, не може! — каза Ашот на другарите си и слезе от дървото след тях.
Момчетата седнаха под върбата да размислят какво да правят.
— Не че корените и са здрави, ами ние сме много леки — констатира печално Гагик.
Ашот почовърка с пръчка земята.
— Ето какво я държи — показа той дебелия корен, — сигурна защита на дървото срещу яростните планински ветрове. — Хасо, донеси „брадвата на първобитния човек“.
Когато овчарчето се отдалечи, Гагик се обърна към Ашот:
— Кажи откровено, заслужава ли тоя Саркис да се мъчим толкова заради него?
Ашот нищо не му отговори, само го погледна с укор. И едва след дълго мълчание прочувствено каза:
— Той не е човек, но ние сме длъжни да бъдем хора. Винаги и във всичко!
Хасо се върна и тримата се заеха един след друг да удрят ожесточено с каменната брадва дебелия корен на върбата.
— Това брадва ли е? — възмущаваше се Гагик, — Не сече, а дъвче като беззъб бивол!
Доста трябваше да се помъчат, докато най-после коренът — по-скоро смлян, отколкото отсечен — поддаде.
— Сега хайде пак да се качим.
Когато отново увиснаха на върха на върбата и я сведоха надолу, от недрата на земята се чуха някакви глухи стонове, скърцане. Дървото се превиваше, но все още се съпротивяваше на смъртта. Най-после не издържа тежестта, жално простена и се сгромоляса на земята.
В тази борба децата пострадаха малко: Хасо си навехна крака, на Гагик посиня китката на ръката, ударена о камък, а Ашот си одраска ръката. Но всички се радваха на тази малка победа.
— Клоните ще окършим за огъня, а от стъблото ще направим стълба — заяви Ашот. — Да започнем.
Скоро те очистиха стъблото на върбата от клоните и го довлякоха отначало до клисурата, а оттам с голяма мъка — и на Дяволската пътека.
Опитът да спуснат тази стъкмена набързо стълба от урвата не излезе сполучлив: стъблото се оказа много късо. Не помогнаха и коланите, които завързаха за него. Дървото се изплъзна от ръцете на децата, удари се о издатината до елата и се задържа. Единият му край се опря на площадката, където се беше подслонил Саркис, а другият — на стената.
— Саркис, хайде опитай се да се качиш по тази стълба! — извика Ашот.
— Къса е… много е къса, как ще се покача? — дочу се изпод урвата отчаян глас.
Децата отново се натъжиха.
Половин ден загубиха, докато направят стълбата, и всичко отиде на вятъра. Толкова труд и време пропиля-ни напразно… Можеха да разчистят поне двадесет крачки от пътеката, а това е път към свободата!
Какво да правят сега? Какво да измислят?… А и гладът така безжалостно ги мъчи… Просто нямат желание нито да станат, нито да свършат нещо.
— Гагик, Хасо, мушмули, мушмули! Елате по-скоро! — чуха те тъничкото гласче на Шушик, което ги изтръгна от потиснатото състояние. Всички скочиха,
Те намериха момичето, покачено на малко мушмулово дръвче. Под дървото седеше Бойнах и поскимтяваше — очакваше нетърпеливо някоя мека и вкусна мушмула. Но Шушик не му обръщаше внимание: тя късаше плодовете и ги слагаше в полата на вехтата си рокличка.
Мушмули, и то какви мушмули!… Който е намирал през ноември мушмули в гората, знае какво са те за гладния (пък и не само за гладния) човек.
Листата на дървото отдавна бяха окапали и плодовете стърчаха оголени, нескривани от нищо. Те приличаха на съдинки — малки като напръстничета, пълни с гъст и сладък сок. Кръглите връхчета със зъбчета, също като очи, обкръжени от ресници, гледат, без да мигат, нагоре в бездънното небе.
Когато всички се наядоха до насита, нахраниха Бойнах и отделиха частта на Саркис, Ашот пак „откри съвещание“ за спасяването на Саркис, който беше увиснал като тежък воденичен камък на краката им и им пречеше да поемат пътя към свободата.
След като обсъдиха положението, децата решиха, че е необходимо да се направи дълго въже. Саркис ще го върже за елата и по него ще слезе долу. Сега за тях беше ясно, че е много по-трудно да изкачат
