им се бяха сраснали сякаш с тази пътека, с урвата над пропастта, откъдето до тях достигаше дим. Отблясъците на пламъците от огъня на Саркис от време на време осветяваха околните канари, склоновете на скалите.
— Хей, момче, я походи около огъня, поне сянката ти да видим. Затъжихме се за тънката ти дълга снага — за пръв път след преживения ужас се пошегува Гагик.
И шегата явно има успех. Не минаха няколко минути и по скалите наоколо по-силно заиграха отблясъците на огъня, след това се появи гигантски черен призрак и се залюля върху бялата повърхност на каменните стени на Барсовата клисура. Огромни ръце се вдигнаха и протегнаха към планинските върхове. Сякаш изведнъж от клисурата се появи приказният великан Дорк Анкех18 и с дългите си като греди ръце се мъчеше да кърти скали и да ги хвърля срещу врага…
— Е! Успокоих се!… — засмя се Гагик. — Хайде, походи, поразходи се, Саркис, да те погледаме, да се разтушим.
Ашот наведе глава над урвата и извика:
— Саркис, какво ще кажеш, да си отидем ли, или да останем тук през нощта?
Саркис не се обади.
— Виждате ли? Пак само за себе си мисли — каза тихо Ашот на другарите си.
— Е, какво, Саркис? — извика отново той.
Сам ли ще ме оставите?… — чу се отдолу. Гласът беше жален, плачлив.
— Не бой се, сега при тебе няма да дойде никакъв звяр — ти си в непристъпна крепост.
— Но ние сме близо… Често ще ти се обаждаме — намеси се Хасо.
— Е какво ще кажеш? — попита Ашот — Децата треперят от студ, съжали ги… — в гласа му се долавяше упрек.
— Какво мога да кажа… Сами решавайте… — дочу се отдолу.
— Слушай, тогава аз да кажа. Вземи една пръчка, прехвърли огъня по-близо до елата, а ти легни на стоплените камъни. Стой все във вдлъбнатината, между стената и огъня — така че отпред да те пази огънят, а отзад — стената. Разбра ли?
— Разбрах.
— Добре ли разбра?… Когато камъните под тебе изстинат, пак премести жарта върху тях, а ти легни на мястото на огъня. Така през цялото време ще ти бъде топло. Ясно ли е?
— Ох, боли!
— Нищо, дръж се здраво… Хайде, лека нощ…
— Лека нощ! — чу се тънкото, нежно гласче на Шушик.
И дали Саркис се засрами, или този глас го разнежи, но спря да се оплаква.
В тъмнината децата слязоха предпазливо в клисурата и се прибраха в пещерата.
Още от прага Гагик се запъти право към вдлъбнатината, където се пазеха продуктите.
— Горкичките ми, измръзнахте ли, милички? Аз ей сега ще ви оскубя и ще ви стопля на огънчето… Ай, къде ми са врабчетата? — извика той.
Ашот и Шушик стояха на прага на пещерата и тихо се смееха.
— Ашот? Обрали са склада!… — извика възмутено Гагик.
Но Ашот, кой знае защо, не се обади. Съобщението сякаш не го трогна.
Шушик се приближи до огъня, коленичи и започна да разравя пепелта. Показаха се тлеещите въгленчета. Момичето ги събра на купчинка и взе да ги раздухва. Хасо, седнал до нея, цепеше и прибавяше тресчици.
— Дали пък плъхове не са задигнали врабците! — не мирясваше Гагик — Ашот, тук може ли да има плъхове?
— Кой знае… — с престорено безразличие сви рамене Ашот.
Изпълнен с неизказани съмнения, Гагик се сгуши край огъня.
— Ама че работа, пак без храна останахме! — поклащайки глава, промърмори той.
А мъчителната мисъл за храната безпокоеше не само Гагик…
През цялата нощ, чак до сутринта, децата излизаха на няколко пъти от пещерата и гледаха към скалата. Огънят гореше, а от елата надолу в клисурата се проточваше дълга крива сянка.
— Саркис, как си, Саркис?… — викаха другарите му и тези гласове изпълваха момчето с бодрост.
Той чувствуваше, че те го привързват към живота, че той неизбежно би загинал, ако наблизо не бяха тези добри, хубави деца…
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
През тази тринадесета нощ на своя плен нашите деца почти не спаха и сутринта излязоха от пещерата в лошо настроение. А и природата не обещаваше хубав ден. Небето беше мрачно, забулено с облаци. Няма какво да се яде, няма дърва… Какво да занесат на другаря си там на скалата?…
Мълчаливо, без желание те започнаха да изтръгват с корен храсти, да чупят парещите от студ клони на дърветата. Нямаха сили, пък и клоните се съпротивяваха, сякаш не искаха да се предават и се бореха за живот.
Децата се постоплиха малко, но настроението им не се подобри.
Какво трябваше да правят сега? Как да спасят другаря си, изпаднал в голяма беда?
Неочаквано Гагик се разбунтува.
— Звеневи — обърна се той към Ашот, — ти ни водиш по грешен път.
— Защо?
— Не зная защо, зная само, че е грешен. Така всички можем да изпогинем. Докато сняг отново не е покрил пътеката, трябва да мислим само за едно — как да се измъкнем оттук.
— Ами Саркис? — недоумяваше Ашот,
— Саркис ли? — А той много ли мислеше за нас? — неочаквано избухна Гагик. Гладът и лишенията бяха изнервили и това винаги спокойно момче. — Нека почака, докато се опитаме да изчистим пътеката. Тогава и него ще избавим.
Думите на Гагик развълнуваха другарите му. Наистина поради тази история те можеха да останат завинаги в клисурата.
Децата събраха накършените клони и се изкачиха мълчаливо на пътеката.
— Как си, Саркис? — извика отгоре Ашот.
— Всичко ме боли… Измъкнете ме от тука… Ще кажа на баща си — ще ви възнагради богато.
Като чуха тези думи, децата се намръщиха. Иди, че си давай живота за това момче!… Потрябвали са на някого подаръците на Баруйр!…
— Ти по-добре не споменавай за подаръци! — ядоса се Ашот. — Иначе ни гориво, ни храна ще получиш… — И като понижи гласа си, добави: — Виж го ти! Също като баща си — бакалина, обещава подкупи…
— Не ви ли казах, че засега е много по-важно да продължим работата си? — възмути се Гагик.
— А ти, Хасо, какво ще кажеш? Ти все мълчиш.
— Какво да кажа, Ашот, не е ли ясно?
Шушик вдигна въпросително големите си очи към Хасо. Интересно, какво се таи в гърдите на това скромно, мълчаливо момче?
— Ясно е, разбира се — потвърди Гагик. — Взимайте лопатите, ще разчистваме пътя, а после ще се заемем и с него.
— Ти не ме разбра, Гагик — смутено възрази Хасо. — Ние, кюрдите, или спасяваме, другаря си, или заедно с него умираме. И не бива да се отлага.
И сякаш му стана неудобно, задето изказа похвала за сънародниците си, Хасо наведе глава и започна да хвърля от урвата клоните, приготвени за Саркис.
