подушваше къде се намира изчезналото момче.
— Млък! — разсърди се Хасо. — Чакай да чуя!
Но Бойнах не млъкваше и той се принуди да стегне муцуната му с колана си.
— Ехе-ей, момче, къде си?… — извика той, застанал на ръба на пътечката.
Никакъв отговор.
Тъжни и отмалели, децата седнаха на камъните, очистени вече от снега. Над пропастта се виеха орли, кряскаха зловещо кани. Крр, крр, крр! — прелетяха ниско две черни врани. Крясъкът на птиците караше децата да потръпват. Те се поглеждаха плахо и се бояха да попитат защо така изведнъж се оживиха хищниците. Всеки знаеше какво означава появяването им…
Долетяха два големи брадати орела, кацнаха близо до елата и злобно поглеждаха отдолу нагоре, към децата.
Хасо ги пропъди е камъни, но те се върнаха. Долетяха и други и започнаха да кръжат над чукарите.
Един от орлите, най-смелият или просто зашеметен от глада, се спусна точно до елата и вероятно заби нокти в Саркис или го удари с клюна си, понеже отдолу се чу стон, а след това и слаб, жален глас:
— Ох, ох!… Умирам!…
Изглежда, орелът помогна на Саркис да дойде на себе си.
Децата скочиха и започнаха ожесточено да хвърлят камъни по птиците.
— Саркис! — викаха те, — Не бой се, Саркис! — Тук сме ние, Саркис! Дръж се по-здраво!… По-здраво! …
Шушик пак плачеше, но този път от радост.
— Той е жив, жив, нали?… — повтаряше тя.
— Щом казва „умирам“, значи е жив — заключи Гагик.
— Почакайте, хайде да обмислим какво да правим — сгълча ги Ашот. — „Жив, жив!“ Разбрахме, че е жив! Ама как да го измъкнем оттам?
Ашот се замисли и неговата сериозност се предаде и на другите, които в изблика на шумната радост забравиха главното. Всъщност ако Саркис остане и една нощ само там, в снега, непременно ще загине.
— Хайде, не се отчайвайте, дръжте ме за краката — разпореди се Ашот.
И по гласа му всички разбраха, че в тежки минути човек трябва да действува, а не да се вайка. Да действува уверено и твърдо.
Ашот пак се надвеси над пропастта и извика:
— Помъчи се да стъпиш на крака, не се страхувай!
— Умирам, умрях… — чуваше се слаб стон отдолу, сякаш от бездънен кладенец.
— Стига си хленчил! — разкрещя се Ашот. — Измъквай се от снега!… Насам, насам… На тая страна… Към този край… По-близо до скалата… Ей, а защо пълзиш към елата? Зад елата има пропаст!…
По провикванията на Ашот децата ясно си представяха какво става долу.
— Насам, насам! Как така „не“? Там, под скалата, не може да няма сухо място!… Там сигурно има навес… Има ли? Е добре, влез под него на сухо. По-бързо! Ей, издърпайте ме, главата ми се пръска — извика Ашот на другарите си.
Когато го измъкнаха горе, той беше просто за съжаление: лицето му приличаше па варено цвекло. След като си отдъхна малко, той пак извика надолу: — Е, какво, намери ли сухо място?
— Да… Умрях, умрях аз… Кракът ми, рамото… — Кракът и рамото е дребна работа — главата само да е цяла. Голямо ли е сухото място? Ще се побереш ли?
— Вдлъбнатина в скалата. Ох, умрях!… — Не хленчи, няма да умреш! — кресна му пак страшно Ашот. — На, вземи тая тояга. Ако долетят орли, подпри се на скалата и се отбранявай. — Той се наведе и хвърли долу кривака на Хасо.
— Какво ще правим? Ей на, ще почнат да го кълват — простена Шушик.
— Я не хленчете!… Какво ще правим ли? Ще скръстим ръце и ще седим. Гагик, Хасо, вървете за плодове, а ние с Шушик ще отидем за дърва и огън.
— Не момче, а хала! — засмя се Гагик.
Но и той разбираше, че ако снабдят Саркис с плодове и огън, ще може известно време да изкара на това място, където го бе тласнала съдбата…
След половин час Гагик и Хасо вече бяха намерили шипкови храсти и беряха плодовете, а Ашот пускаше от пътечката надолу съчки и викаше на Саркис:
— Ей, момче, онемя ли?… Обади се! Къде да хвърлям съчките, оттук нищо не се вижда.
— Вляво, вляво хвърляй… Ох!…
— Задържа ли се, каквото хвърлям, или пада в пропастта?
— Остава… Ох, ще умра… мамичко!… — чуваха се отдолу стенанията на Саркис.
Като видя пропастта зад елата, той едва сега разбра колко безнадеждно беше положението му и започна още по-силно да плаче и се моли:
— Мили мои, спасете ме, спасете!…
— Не плачи и не се вайкай! — разсърди се Ашот. — Престани да ревеш, защото ще те оставим и ще си идем — ще станеш плячка на орлите!…
Шушик го погледна неодобрително:
— Какъв си лош, Ашот!
— Не съм лош, напротив, искам да го ободря… Я чуй, нали млъкна?… Саркис, пренеси клоните във вдлъбнатината и запали огън. На, дръж огъня, хвърлям . — и Ашот му пусна няколко димящи главни с торящите краища нагоре — бяха ги донесли от пещерата.
— Хващай по-бързо. Допри краищата им и духай, за да се разгорят.
Настъпи мълчание. След няколко минути Ашот пак попита:
— Ей, Саркис, какво правиш там? — Вместо отговор отдолу се изви струйка дим.
— Разпалва! — засмя се Ашот. — Видя ли как помогна заплахата ми? — обърна се той към Шушик.
— Начинът е добър, няма що — сопнато отвърна тя. Откакто Саркис падна в пропастта, за Шушик той съвсем не беше вече лошо момче, а дори приятно.
Но Ашот с тон на старши продължаваше да дава съвети:
— При тежко положение винаги трябва да си суров, а понякога и жесток. И най-добрият пълководец в боя е суров. Когато пораснеш — ще разбереш… Как мислиш, Шушик, колко врабчета трябва да дадем на Саркис?
— Всичките! — без да се замисли, отговори момичето.
Ашот се засмя:
— Знаех, че така ще кажеш. Хайде, иди ги донеси. Но не ги печи — нека сам си ги изпече.
— Значи, може всичките? — възкликна Шушик и разбрала по израза на лицето на Ашот, че е съгласен, беше готова просто да го разцелува. Но, разбира се, я досрамя.
Докато Гагик и Хасо се лутаха из храстите, Шушик донесе няколко врабчета — целия техен запас! Добре, че поне „домакинът“ не беше там.
— Това е останало — каза тя разочаровано.
— Защо? Мисля, че трябваше да са повече… Е, добре! — И като се приближи до ръба на пътеката, Ашот извика: — Саркис, вземи си пая!…
Когато Гагик и Хасо се върнаха, слънцето вече беше залязло. Шапките на момчетата бяха пълни с плодове.
— Да му изсипем ли всичките? — простодушно попита Хасо.
Гагик улови ръката му.
— Домакинството завеждам аз — напомни той. — Дръж, Саркис, събирай!… Е какво, костите ти цели ли са? Да? Слава Богу! Защото, казват, че в цялата Барсова клисура нямало човек, който да намества кости.
Мъглата на дъното на пропастта се сгъсти и бавно се заизкачва към планинските върхове. След малко здрач обви скалите, изпълни всички вдлъбнатини и пукнатини, изглади набръчканото лице на клисурата.
Децата останаха на пътеката до късно през нощта. Много не работиха, повече разговаряха със Саркис — окуражаваха го, хвърляха му съчки.
През нощта много застудя, децата зъзнеха, но никой не изяви желание да се върне в пещерата. Сърцата
