зрелище.
— Стой, не мърдай, веригата свърши! — извика Ашот.
И Саркис бързо прибра крака си, който напразно търсеше да напипа следващата опора.
— Сега трябва да се хванеш за последната халка и да скочиш. Не бой се, отдолу е мек сняг.
— Мек ли?… Вчера беше мек… — замислено каза Гагик и изведнъж извика: — Почакай, не скачай, ще проверя снега!
На хубава „мека“ постелка щеше да скочи Саркис! През нощта студът беше сковал пухкавия сняг и той се беше превърнал в ледени буци.
Тъкмо навреме се сети Гагик. Още минута-две и Саркис щеше да се пребие в този леден хълм…
— Качи се обратно! — изкомандува Ашот.
От вълнение по челото му изби пот. Той се упрекваше за непредвидливостта си.
Гагик наблюдаваше мълчаливо израза на лицето му. Искаше да каже нещо важно, но не се решаваше.
— Сега съгласен ли си, че и такъв опитен ръководител като тебе може да сгреши?… — кротко, по другарски попита най-после той.
Ашот не отговори. Беше много смутен, но въпреки че се съгласяваше с Гагик, не искаше все пак да го признае пред всички.
— Ама че номер!… — замислено проточи Гагик.
— Огън, деца, огън трябва да се запали — предложи Хасо. — Без огън няма да може.
До обяд се занимаваха с дрехите си. Накладоха огън, едва домъкнаха до него пълните с тежък, замръзнал сняг рубашки и се заловиха да ги размразяват.
Хасо и Ашот се заеха да правят нови халки. — Освобождаването на Саркис ще трябва пак да се отложи — тъжно заяви Ашот. — Саркис — извика той, — отвържи веригата и ни я хвърли!
Те прибавиха още няколко халки, но бяха нужни още много, за да може Саркис да слезе направо в клисурата.
— Чакайте, в моето черепче се роди гениална мисъл — подскочи от мястото си Гагик, сложил пръст на челото. — Ей сега наистина ще освободим нашия любимец. Прекалено дълго стоя той усамотен, да се не знае макар!… Саркис — извика той, вдигнал глава нагоре, — можеш ли да закрепиш върбовото стъбло така, че да се опре здраво на стената и да не се мръдне, ако се качиш на него? Можеш ли? А?…
— То и без това е устойчиво. Долния край съм пъхнал в цепнатина, а горният е притиснат между два камъка — чу се отгоре глух, недоволен глас.
— Тогава да вървим, другари! — изкомандува Гагик. — Да вървим и освободим това дълговрато птиче!
— Къде да вървим? Ти какво се разпореждаш? — възмути се Ашот.
— Ашот, не си въобразявай, че ти тук си нещо повече от другите — неочаквано сериозно посъветва Гагик и тръгна напред.
Дойдоха на Дяволската пътека и спряха до урвата над вдлъбнатината, приютила Саркис. Гагик омота остатъка от злополучното въже около каменния зъбер, стърчащ над пътечката, превърза с него веригата и я хвърли надолу.
— Е, как е, Саркис, краят на веригата стига ли до дървото?
— Да, почти… Ох, какво искате да правите? — занарежда отново той. — Умирам…
— Преди смъртта си няма да умреш, миличък… Я по-добре се качвай по дървото… Е — обърна се той към Ашот, — разбра ли най-после какво искам да направя? — И Гагик се почука с пръст по челото: — Не глава, а тиква, пълна с мозък.
Другарите му се усмихнаха, но не толкова на неговата шега, колкото за това, че най-после, изглежда, бяха намерили начин да освободят Саркис. Само Ашот беше недоволен и мрачен. Какво стана всъщност? Не той, а Гагик освобождава този нещастник! Защо тогава го избраха старши?…
Охканията на Саркис утихнаха и известно време изпод урвата се чуваше само някакво шумолене.
— Е, какво? — попита нетърпеливо Гагик. Допълзя ли до края на дървото? Да?… А сега се качвай по халките. Истинска стълба, нали?
Саркис нищо не отвърна, но въжето се опъна и започна да скърца. Сигурно момчето се качваше вече по халките.
Гагик сияеше от радост. Поглеждаше ту Ашот, ту Шушик и погледът му говореше: „Видяхте ли?!“
Ашот, разбира се, виждаше и честолюбието му страдаше.
Въжето престана да скърца. Отдолу се чу глух плач.
— Какво стана? Ох, няма май да преживея това! — извика плачливо Гагик. — Не плачи, братко мили, пощади светлите си очи!…
Шушик си хапеше нервно устните, а Ашот попита строго:
— Защо не се хващаш?
— От тежестта ми халките се долепиха плътно до скалата. Нито мога да се хвана, нито крака си да поставя… Олеле, олеле, ще падна, майчице!
— Не хленчи, братле, още повече ще измършавееш — посъветва го Гагик. — Пъхни по-добре краката си в халката и седни, почини си. Ние ще измислим нещо.
— Да му подадем моя кривак, нека се улови за края му — предложи Хасо.
Другарите се съгласиха. Хасо легна на пътечката и спусна надолу кривака.
— Изправи се с целия си дълъг ръст и протегни ръка. Е, хвана ли?
— Хванах!
— Сега събуй обувките си и ги вържи на кръста си. Саркис направи послушно и това.
— Улови се с две ръце за края на гегата и се качвай… Опирай се с крака о скалата, ние ще помагаме.
— Хайде, дръж се по-здраво!
— Не гледай назад!
— Хвана ли се здраво? Да?… Ха качвай се, качвай се!… — насърчаваха другарите Саркис. Тримата — Ашот, Гагик и Хасо, — едва запазвайки равновесие на тясната пътечка, измъкваха от урвата злочестия си спътник.
И ето най-после той се изправи и ред тях.
Обхванат от вълнението на човек, спасен от неизбежна гибел, Саркис едва не падна на колене пред своите спасители, но Ашот го улови за раменете, разтърси го и твърдо, но дружески каза:
— Недей, Саркис… Помъчи се само да разбереш какво би бил без нас…
Шушик упрекна мълчаливо Ашот: „Намерил време за наставления!“
Когато, седнали на камъните, децата се посъвзеха, Ашот прибави още няколко такива поучителни и тежки думи.
— Добре, че се спаси — каза той. — Тежък камък ни падна от сърцето. Само че и досега не ми е ясно как можа да кажеш: „Нека всеки се грижи за себе си!“
Саркис седеше с наведена глава. Той приличаше на дете, готово да се разплаче.
„Май че не е нужно нищо повече да му се говори“ — реши Ашот и взе лопатата, като с това даваше да се разбере, че е време да се заловят за работа. Но изведнаж Саркис, бледен и измъчен, още несъвзел се от преживените вълнения, стана, грабна от ръцете на Ашот лопатата и треперещ от умора, напрегна последни сили — опита се да хвърля сняг от пътеката. Той вършеше това с такъв жар, какъвто никога през живота си не беше проявявал.
— Ти какво? — опомни се Ашот. — Не е за тебе тази работа… Отведи го, Хасо, нека си почине.
Но Саркис решително възрази:
— Вие достатъчно се измъчихте с мене. Сега е мой ред да работя…
— Не му пречи! Щом се осъзнава, не бива да му се пречи — пошепна Гагик на Ашот.
— Съжали го, не бива така. Той сигурно се е наранил. Трябва да се прегледа, да се превърже — със сълзи в очите нареждаше Шушик.
Но момичето изпитваше същевременно и известна гордост. Нали им казваше тя, че Саркис може да се оправи? Възразяваха и: „Вълче! Няма да се вразуми!“ Е, кой излезе прав?
— Дай тука, Саркис, ти недей… — И Ашот му взе кротко лопатата.
