задължаваме да се погрижим Хасо да излезе от Барсовата клисура научен да чете арменски.
— Да чете ли?… Та толкова дълго ли ще останем тука? — разтревожи се Шушик.
— Не… Хасо ще се научи много бързо — успокои я Ашот. — Нали все пак знае нещо…
Весела беше свирнята на Хасо тази вечер, а и на сърцата на децата беше леко. Те се радваха, че другарят им стана пионер, че напредваше разчистването на пътеката, която водеше към свободата, че Саркис беше спасен…
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
На другата сутрин Хасо влезе в пещерата и като постла на земята абата си, изсипа от джобовете цяла шепа мушмули, добре узрели и едри. Трогнат от отношението на другарите си, той почти не спа през нощта и още в тъмно отиде да им набави храна.
— Това е за работещите и за болните — разпореди се „домакинът“ Гагик.
Той се отказа от своя дял, повика кучето и излезе.
— Да вървим, Бойнах, на лов. Тежко им сега на зверовете в Барсовата клисура!
Кучето се съгласи мълчаливо. Такъв е Бойнах, с нежност винаги можеш да го подкупиш.
Ашот и Хасо напълниха джобовете си с мушмули и отидоха да работят на Дяволската пътека, а Шушик — в Дъбравата за дърва.
Гагик се възползува от отсъствието на другарите си, за да се похвали пред кучето:
— Ех, да имах ловджийска пушка, тогаз да видиш ти, Бойнах, колко орли щях да сваля от небето!…
Но кучето сякаш само се подсмихваше — е, знаем те де… Нали през цялото време в Барсовата клисура не му се беше случвало да види птичка, улучена от Гагик.
Сняг беше останал само долу, на платото, и по западните склонове на клисурата. А на източните и южните беше сухо и топло. Затова Гагик предпочете да отиде именно натам.
Скалите тук се извисяваха на етажи една над друга, отделени само от тесни тераски. По редките късчета земя растеше жълта трева и тук-там се виждаха ниски храсти.
Гагик не беше взел нито лък, нито прашка — и сам не вярваше, че ще убие нещо. Обикаля цял час по клисурата, но не срещна никакви животинки, а плодове намери съвсем малко, само шепа трънки, и то толкова кисели, че беше невъзможно да се ядат. „Такъв киселаш е хубав само с тлъст пилаф, не е за гладен стомах…“ — тъжно разсъждаваше Гагик, докато оглеждаше храстите. Но изведнъж Бойнах се спусна с лай към един храст, израсъл на малка равна тераска.
„Подушил е животно“ — мина през ума на Гагик и той извика:
— Дръж, дръж здраво! Не пускай, идвам! — и се закатери по стръмния склон нагоре.
Краката на Гагик се подкосяваха, сърцето му силно биеше. „Дали не съм се разболял? — изведнъж се изплаши той, седна на един камък и напипа пулса си. — Не, бие все още… Ама защо съм се разположил така?…“
— Не пускай, Бойнах, не пускай, идвам!… — пак извика той на кучето и бързо се изкачи.
А Бойнах продължаваше злостно да лае и ту пъхаше глава в храстите, ту отскачаше като ужилен.
Когато Гагик се приближи, кучето вдигна глава. По черния му нос се виждаха капки кръв. „Какво да направя, няма дори за какво да го хвана?… — говореше погледът на кучето. — Едва го доближиш — свие се на кълбо, и то какво! Цялото в остри игли! Посмей само да го пипнеш!…“
Горкият Бойнах, не само носът му, но и устните, и езикът бяха изпободени…
— Остави, това не е твоя грижа — отстрани кучето Гагик. — Щом си го намерил — добре, останалото е работа на майстора… Чудо голямо, таралеж! Има месо колкото една кокошка!… Намерил с какво да ме зарадва!… Ей, Шушик! — извика силно той, наведен към пещерата. — Чуваш ли, Шушик? Впрягай талигата, трябва да откараме ежа у дома…
— Почакай, Гагик! — чу се тъничкото гласче на момичето. — Не го пипай, идвам…
„Не пипай“! Да не е полудял да пипа това бодливо кълбо! Той побутна таралежа с крак, подложи шапката си, вкара го в нея и го понесе тържествено към другарите си.
— Да тръгваме, Бойнах! — извика той на кучето. Но то сякаш не чуваше.
— Да вървим, глупчо! — предумваше го Гагик. — Ти не гледай бодличките му. Там, вътре, е пълно с месо и тлъстина. Да вървим, ще получиш пая си…
Но кучето упорито не желаеше да се раздели с някаква пукнатина в камъните. То ту подскачаше към нея, ту отскачаше и ръмжеше сърдито.
Гагик се спря:
— Какво има там? Още нещо ли намери? Истина ли? Кажи…
— С кого разговаряш? приближи се бързо Шушик. Тя едва си поемаше дъх.
— С Бойнах… Я иди виж защо лае там. Намерил ли е нещо, или просто така…
Сред сухите листа, между камъните, Шушик видя още една малка сива бодлива топка.
— Гагик, намерих таралежче! — радостно завика момичето.
— Много нескромно — отвърна Гагик. — Не ти го намери, а Бойнах… Хайде, вземи го в полата си. Само че не с ръце, а с пръчка, търколи го с пръчка. Така…
Когато се върнаха при огъня, Гагик заяви, че сам ще приготви ядене от ежово месо — „шишкебап- изненада“.
И наистина за Ашот и Хасо мекото месо на таралежа щеше да е изненада — нали те нищо не знаеха…
Но колкото и да се мъчеше, Гагик не можеше да накара таралежа „да се почувствува като у дома си“… Когато не закачаха животинчето, то подаваше от иглите тъмната си муцунка, но щом Гагик протегнеше ръка към него, отново се свиваше на бодливо кълбо.
— Ежът ще се разтвори само във вода — чу се слабият глас на Саркис. — Намери вода.
Гагик послуша. Скоро намери много удобна вдлъбнатинка в скалата до тяхното жилище и я напълни със сняг, останал на сянка под навеса. Но кога ще чака да се разтопи снегът?… Стана нужда да нажежи няколко камъка, както правеше Хасо, и да ги хвърли в снега, а след това се прибра в пещерата.
Гагик остави ежа на Шушик и пак тръгна на лов. Той поскита доста, но освен няколко шепи шипки и зърнастец нищо друго не намери. „Е, това ми е наградата за ежа“ — реши момчето и сам изяде плодовете. Така мина половин ден. Към обяд Ашот и Хасо се върнаха от пътеката много изгладнели, но ако се съдеше по лицата им, доволни от резултатите на днешния си труд. Работата явно напредваше.
Ашот веднага забеляза таралежите — единият доста голям, а другият съвсем мъничък.
— Нито един куршум не съм изразходвал! — не закъсня да се похвали Гагик. Таралежите вече са поделени: мъничкият — на мене, големият на вас четиримата, вътрешностите — на Бойнах.
— Не давам, не позволявам да се пипа мъничкият! — каза Шушик, стана и взе предпазливо в шепата си бодливото кълбенце. — Ела, ела си при мене, че тези безмилостни момчета ще те убият… — Тя седна и сложи таралежчето в скута си.
Неопитното животинче скоро подаде между игличките мъничката си влажна муцунка и започна да души роклята на момичето.
— Мъничко мое, какво си хубавичко!… — възхищаваше се Шушик. — На никого няма да те дам, ще те взема със себе си — у дома…
Момичето сякаш забрави и глада, и преживените вълнения.
— Е добре — съгласи се благосклонно Гагик. — А големия ще принесем веднага в жертва…
Той сложи таралежа в шапката си и стана.
— Обясни ми, какво искаш да правиш? — попита строго Ашот.
— Да обясня ли? Ето какво: ще сложа ежа във вода, за да се разтвори, и след това ще започнем да действуваме… Аз и с костенурките така се справям, честна дума.
— Ти, значи, и костенурки ядеш? — с отвращение попита Шушик.
— Костенурки ли?… Че какво е костенурката? Това е ярчица, облечена в броня. Месото и — пръстите да си оближеш!… Хайде сега да вървим при моя кладенец! — каза Гагик, взе шапката с ежа и излезе от
