веригата. После свалиха рубашките си, закопчаха ги и по този начин ги превърнаха в своеобразни торби. Натъпкаха торбите със сняг и ги поставиха върху купа.
И все пак им се стори, че е малко. Тогава от склоновете, огрявани от слънцето, затъркаляха снежни топки. Отначало големи колкото дини, по пътя те нарастваха и до клисурата идваха вече цели „бъчви“. Така се образува доста висок снежен хълм.
Добре би било, разбира се, да се прибавят още няколко халки, да се удължи веригата, но нямаше вече време. Денят в Барсовата клисура, обкръжена от високите стени на планината, беше особено къс. Притъмня. Децата трепереха от студ.
— Хайде, Саркис, слизай — разпореди се Ашот. Саркис се наведе, погледна надолу и се отдръпна ужасен.
— Ами ако се скъса? — изтръпнал, попита той.
— Няма да се скъса. Слагай краката в халките и слизай предпазливо. За последната ще се уловиш здраво и ще скочиш на издигнатия хълм долу.
С треперещи пръсти Саркис се хвана за стъблото на елата, го тутакси го пусна.
— Студено… Пари… Нека почакаме до утре. Щом изгрее слънцето и ще сляза… Сега е вече тъмно…
Той изреди още няколко причини, които му пречели да слезе по направената от другарите му стълба, но ясно, че главната беше страхът.
Ашот заскърца със зъби.
— Добре, да си отиваме тогава — каза той. Децата оставиха рубашките си в снежния куп и се върнаха в пещерата.
— Шушик, разпали огъня… Но ние май занесохме всичките дърва на него…
Ашот беше толкова ядосан, че не искаше дори да назове Саркис по име. Наистина колко време и сили им отне това момче!
Премръзнали и гладни, децата прекараха в пещерата още една мъчителна, безсънна нощ.
Ех, Бойнах, ако ти имаше ума и ловкостта на Чамбар, отдавна да сме излезли оттук — отправи упрек към кучето Гагик. — Чамбар щеше да намери начин да се измъкне от клисурата, да изхвърчи до село и да доведе хора…
Какъв е пък този Чамбар? — обиди се Хасо. — Че има ли по-умно куче от моето?…
За Хасо, разбира се, нямаше на света друго куче като неговия Бойнах.
— Чамбар ли какъв е? Ти чувал ли си за ловеца Мирук Асадур от Лъчиван?
Хасо поклати отрицателно глава.
— А за внука му Камо? — попита Шушик.
— А за сина на моя чичо — Крикор? — попита Гагик.
— Наистина ли Крикор е син на чичо ти?… Не вярвам! — заяви Шушик.
— Не го ли виждаш, че е цял Крикор? — Ашот посочи с глава Гагик. — Като две половинки от една и съща ябълка. Същият характер, същите шеги…
— Не, Ашот, няма да стана аз като Крикор — възрази тъжно Гагик. — Къде ще се меря с него! Какво ли не е вършил той! И на Пчелната скала за мед се качвал, и сред тръстиките на Гила се завирал да събира яйца от корморани… Навсякъде намирал храна, а аз съм се сврял до огъня и хленча от глад. Да беше Крикор с нас, ех, как щяхме да си живеем! — И Гагик опря ръка до гърлото си. — Дотук щяхме да сме сити.
— А ако имахме такъв звеневи като Камо, сега щяхме… — изтърва се Шушик, но разбра грешката си и млъкна.
— Какво мога да направя аз! — избухна от смущение Ашот. — Ако бяха попаднали в Барсовата клисура, и те сигурно нямаше да могат да излязат.
— Хайде, хайде, моля да не се засяга началството — застъпи се за другаря си Гагик. — Нашата група съвсем не е по-лоша от групата на Камо, а аз — от братовчеда си Крикор.
— А знаете ли, че аз съм виждал Мирук Асадур! — въодушеви се Ашот. — Веднаж през есента пристигна у дома. Сприятели се с баща ми и заедно ходиха на лов за кози. Какъв прекрасен човек! Само че брадата му е много смешна — такава една дълга, дълга. Когато бърза, пъха я в пазвата си, да не се развява. И върви така, че не можеш да го настигнеш.
— А след него Чамбар, с опашка, завита като кифла?
— Да, и Чамбар след него… Ах, само да обадеше баща ми на стареца, че сме изчезнали!… Току-виж, прекосил снеговете на Агирдж планина — и право във фермата…
— Ами ако майка ми пише за мене на баба? — каза Гагик и дори скочи, зарадван от тази мисъл. — То се знае, че ще пише!… Крикор, разбира се, ще пристигне, ще завре нос в айкецорските делви с вино и ще рече: „Дядо Асадур, тук е по-хубаво, отколкото у нас, нека да останем завинаги тук. Вино много, туршии…“ Ех — унесе се в мечти Гагик, — да можеше ей там на онзи гребен да се покаже изведнъж Крикор! С кюфте и лаваш в ръце. „Хей, Гагик джан, хващай! Кюфтето дойде!…“, — ще извика той.
— Стига си ни мъчил! Дразниш ни само стомасите с приказките си! — разсърди се Ашот и излезе от пещерата.
Някъде иззад планината луната хвърляше дрезгава светлина върху замъгления силует на Арарат. Беше студено и тихо.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Призори децата чуха някакви странни звуци — като че ли наблизо някой стреляше безразборно с малокалибрени пистолети. Седнал край огъня, Хасо се смееше от сърце — такъв изплашен вид имаха другарите му.
Отново се чуха изстрели. От огъня полетяха нагоре кървавочервени парченца жар, разхвърча се на всички страни пепелта, като че ли в огъня бяха скрити някакви взривни вещества.
— Какво се смееш? — попита Ашот, като поглеждаше подозрително към огъня.
Хасо извади от жаравата няколко изпечени жълъди и каза на другарите си:
— Яжте, това е хубава храна… Замръзнали са, затова гърмят — обясни той.
— Откъде ги взе?
Намерих ги. На разсъмване ходих с Бойнах на лов. На, Бойнах, на, хапни и ти…
Да, това ще ни даде сили. От жълъди правят и кафе — говореше Гагик и ядеше своя дял. — Само че не ви съветвам да давате на Саркис.
— Защо?
— Не бива. Ще натежи и веригата няма да го издържи… — усмихна се унило Гагик.
Когато слънцето се издигна и в клисурата стана по-топло, всички излязоха от пещерата и отново се събраха под стълбата, провесена от скалата.
— Саркис, измъквай се от бърлогата си, май че е време! — извика Ашот.
С колебливи крачки Саркис се приближи до края на своята вдлъбнатина.
— Хвани се за елата и пъхни крак в първата халка.
Не мога. Измислете нещо друго — изплаши се Саркис, като погледна пропастта.
Добре, твоя работа. Остани си там — външно безучастен каза Ашот.
Шушик понечи да отвори уста да протестира, но Ашот я стрелна с поглед.
А това, което момичето взе за жестокост, въздействува. Саркис сложи крак в първата халка и треперейки от страх, започна да слиза.
— Не гледай надолу, затвори си очите.
Тези съвети също помогнаха. Саркис слизаше бавно, като местеше пипнешком краката си от една брънка в друга. Халките се разтягаха, но бяха здрави и издържаха момчето.
Най-после стигна до последната халка.
Другарите наблюдаваха напрегнато движенията му. Сърцата на всички биеха тревожно. Само Шушик не гледаше. Тя затвори очи и се скри зад гърба на Гагик.
Клекнал на задните си лапи и изплезил език, Бойнах също наблюдаваше с любопитство необикновеното
