Когато Саркис поседна, уморено на камъка и вдигна глава, Шушик видя над веждата му голяма синя подутина.
— Как не го погледнах веднага! — възкликна тя и като намокри кърпичката си в студения, разтопен сняг, сложи я на челото му.
— Слушай, момче, какво още те боли? — разтревожи се Ашот.
— Коляното… пищялът… кръстът… — оплакваше се Саркис.
Шушик се дръпна настрана. Децата съблякоха Саркис и го прегледаха. Цялото му тяло беше в подутини, драскотини и синини. Особено много беше наранена ръката му — кръвта по нея се беше съсирила на големи струпеи.
— А защо не ни каза нищо? И искаше да работиш в такова състояние! — упрекна го Ашот.
— Като си помисля само, че се избавих от смъртта, всичко друго ми се струва нищожно…
— Юнак, така трябва. В живота има и по-страшно. Трябва да се презира всяка болка — похвали го Ашот. — Хайде да му сложим студени компреси — при натъртване това е най-добре. Жалко, че няма ракия, щеше да е още по-полезен.
— Вие се смеете на кюрдите, че носят шалове на калпаците си, но, вижте, ето че моят ще влезе в работа — каза Хасо, като сваляше от шапката си извехтялото копринено шалче. — Ето и копринения ми пояс…
С шаловете и кърпичката децата превързаха всички наранявания и драскотини по тялото на Саркис, а след това го поведоха към пещерата.
— Дайте ми тояга и сам ще мога да сляза — каза той.
Ново, топло, непознато досега чувство се породи в едно ъгълче на душата му. Колко е хубаво, че е с другари!… Колко е хубаво, че другарите са така мили и грижливи! Какви изявления всъщност беше правил, какви глупости беше говорил! „Всеки за себе си“… Не, това беше голяма грешка. Без другари няма живот.
Завеждащият домакинската част Гагик реши да ознаменува голямата победа с разкошна вечеря. Оказа се, че в най-отдалечения ъгъл на пещерата, в една от пролуките, скрити от погледа, имало някакъв таен склад. Гагик стъпи на издатината в стената, пъхна ръка в процепа, порови там и нещо сложи в шапката си.
— Печете и яжте! — заяви той, като се върна при огъня и изтърси на камъка няколко врабчета. — Пазех ги за черни дни… Че как иначе? — похвали се той с домакинските си способности.
Изненадата, направена от Гагик, изведнъж повдигна почти понижения дух на децата. Всички получиха по две врабчета и позалъгаха мъчителния глад.
… След премеждието със Саркис децата сякаш пораснаха с няколко години. То усили устойчивостта им, увеличи жизнения им опит и вярата в собствените сили, то ги убеди, че и при най-тежки условия те са способни не само да поддържат съществуванието си, но когато ги сполети беда, да спасяват дори и живота на другаря си.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Привечер, когато децата, капнали от умора, почиваха в пещерата, Саркис си помисли: „Дали да ги заведа при склада на катеричката, да им го открия и да кажа: «Простете, другари… Вие спасихте живота ми и не мога повече да крия от вас храната. Яжте със здраве…»“
Но в този момент си спомни колко трудно беше дошъл до пещерата. Значи, много е слаб и всяка болест — грип, ангина или възпаление на белите дробове — ще го свали в гроба.
Страхът отново обзе Саркис и отново в него се пробуди познатият егоизъм.
„Ще им се паднат само по две шепи орехи, а ти ще се храниш с тях цели десет дни. Не прави глупост, животът ти е по-скъп…“ — нашепваше му някакъв вътрешен глас.
В сърцето на момчето започна глуха борба и то нема сили да направи решителната крачка.
Трябва да кажем, че орехите, които преди няколко дни децата бяха взели от Саркис, си стояха непокътнати. Така се и търкаляха в ъгъла, където ги беше хвърлил възмутеният Ашот. Гордостта не им беше позволила да ги пипнат дори и в минутите на най-мъчителния глад.
Понякога на Хасо много се искаше да вземе орехите и тайно да нахрани с тях своя верен Бойнах. „Мръсното парче ще изяде само кучето“ — изглежда, си мислеше той, но пак не се решаваше: какво ли ще си кажат другарите! Хасо искаше да поговори с тях, да разбере какво мислят, но не можеше да надвие свенливостта си.
Насядали около силно пламтящия огън, децата размисляха какво да правят по-нататък. Разчистването на пътеката вече не им се струваше толкова трудна работа. Наистина можеше ли да се сравни тя с огромните усилия, които положиха, за да избавят Саркис от бедата?
Ашот изказа тези мисли пред другарите си и им вдъхна вяра, че за три-четири дни ще разчистят пътеката и ще се измъкнат най-после от клисурата.
Но преди това беше необходимо да се отстрани една досадна „дреболия“: мъчителното чувство на глад.
Спасяването на Саркис ги подкрепи морално, но физически децата бяха много отслабнали. През тези дни те изядоха всичко, каквото имаха, понеже не им оставаше нито време, нито сили да търсят храна. Ето защо решиха, че едни ще отидат на пътеката, а други ще се грижат за продоволствието.
— Е, щом ме смятате за специалист по прехраната, аз ще се заема с тази работа — заяви Гагик.
Шушик трябваше да стои в пещерата, да поддържа огъня и да се грижи за Саркис. А Ашот и Хасо щяха да изхвърлят снега от пътеката.
Докато обсъждаха всичко това, Саркис пак се върна към мисълта за орехите. „Щом Ашот казва, че след три-четири дни ще излезем от клисурата, защо да не открия на другарите си тайната за склада на катеричката?“ — мислеше си той и в един момент едва не каза: „Идете всички да разчиствате пътеката, храна имаме…“
Но не можа да надмогне себе си. „Току-виж, че пак завалял сняг и цяла зима си останал тук“ — набиваше се в мозъка му и той реши: „Не, ще почакам още няколко дни — да видя как ще потръгне работата…“
Като се откъсна от тези мисли, той се заслуша в разговора на Шушик и Ашот, Те говореха за Хасо.
— Такова момче, а кой знае защо, не е пионер! недоумяваше Шушик. — Просто чудно!
— Но нали знаеш, че във фермата няма нито училище, нито пионерска организация — поясни Ашот. — Кой е виновен за това?
— По-рано, когато живеехме на село, аз ходех на училище — каза Хасо, — но тогава още не можех да стана пионер, бях малък…
— Мисля, че и ние можем да те приемем пионер — неочаквано заяви Ашот. — Ти напълно заслужаваш.
— Правилно!
— Вярно!
На децата много се хареса идеята на Ашот, а пък Хасо пламна, на челото му избиха едри капки пот.
— Кой е против? — важно попита Ашот в желанието си да спази необходимата формалност.
Но кой можеше да е против? И Саркис дори погледна с усмивка овчарчето.
Ашот свали червената си връзка и я върза на врата на смутеното момче.
— Ти си длъжен да дадеш обещание, да положиш клетва — каза той.
— Ще се постарая да живея така, както трябва — тихо каза Хасо. — Ще се постарая да извърша в живота си нещо много нужно, полезно за хората… Ако повярвате — добре, ако не повярвате — ще видите… Ето моята клетва…
И макар че тези думи не бяха написани в пионерския устав, те развълнуваха децата със своята простота и искреност.
— Чудесно го каза! — изръкопляска Гагик. Ашот, въодушевен, внесе още едно предложение: — Ние се
