Хасо млъкна. На очите му се появиха сълзи.
— Продължавай.
— Какво има да продължавам? Баруйр нагласи всичко, намери „свидетели“. Казаха, че по пътя от фермата баща ми продал част от овцете на чергари азърбайджанци. Без малко не пратиха баща ми в затвора. Добре, че се застъпи секретарят на партийната организация, а и вашите бащи помогнаха. Хасо погледна със сърдечна признателност Ашот и Гагик. — Решиха, че няма как, тази „липса“ от петдесет и пет овце трябва да се набави… И ето работим, работим, а все не смогваме да се отървем от този дълг. Къде е тук съвестта?… неочаквано повиши глас овчарчето. То цялото бе побледняло от възмущение, очите му искряха. — Но нищо каза то и в гласа му прозвуча заплаха, — умни хора ни научиха, помогнаха ни да напишем до някакъв си там пленум… Пленумът, казват, те ще защити овчаря.
— Е, Саркис, разбра ли сега какви пари ядете? А де ти е съвестта, щом живееш от труда на това момче? И в дъжд, и в град, и в снежна буря Хасо пази стадото си от вълците, а ти?… Знаеш ли, че той живее във влажна къщурка? А с какви пари е построена вашата красива къща?
Така говореше Ашот. Големите му черни очи горяха от такова негодувание, от такъв гняв, че камък да беше на мястото на Саркис, и той би се разтопил.
А Гагик гледаше побледнялото от възбуда и възмущение лице на другаря си и си мислеше: „Виж, този път, Ашот джан, прави приказки говориш. Бий с тежки думи, бий от своята трибуна!“
Саркис се сви под този внезапен натиск и слушаше мълчаливо, с наведена глава. Лицето му оставаше в сянка и трудно можеше да се разбере какво впечатление му правят „тежките думи“ на Ашот.
Ашот млъкна, но устните му продължаваха да се мърдат, като че ли искаше да каже още нещо. Но момчето само махна с ръка и се обърна към Шушик:
— А сега ти кажи.
— Аз нищо не зная… аз… мене… — замънка нещо момичето.
— Какво не знаеш? Разкажи вместо кого отиде да се бие твоят баща.
Сякаш гръм порази момичето. То побледня, после изведнъж почервеня и като се реши, каза рязко и направо:
— Вместо неговия баща… Майка ми и досега плаче, когато разказва за това. Моят баща сееше ориз за колхоза. Още от първите дни след сеитбата, та чак до жътвата той не излизаше от водата. Хвана го остър ревматизъм. През топлите дни можеше да работи, но щом започнеше зимата, лягаше на легло. Какъв войник можеше да бъде той? Освободиха го от военна служба. А след това изведнъж го викат в комисариата… Не зная подробности, нали бях съвсем малка, зная само, че председателят Харут и бащата на Саркис му скроиха номер. Освободиха Баруйр, а баща ми признаха за годен, Отиде той на фронта и… вече не се върна…
Шушик не можа да продължи. Сълзи я задавиха. Оживя незабравената мъка.
— Разбрали кой си и чий си син?. — нанесе следващия удар Ашот. — Сега аз ще довърша вместо Шушик. През годините на войната, когато баща й е бил на фронта, а майка й тук се е съсипвала, за да изхрани трите си деца, твоят баща построил двуетажна къща от дялан бигор. С чий труд? Питал ли си го, пионеро Саркис?
Главата на Саркис се свеждаше все по-ниско и по-ниско. Изглежда, че за първи път в живота му у него се пробуди нещо, подобно на срам — чувство, съвсем непознато за него преди това. Срамуваше се за нечестните дела на баща си, за това, че той, Саркис, пионерът, е затварял очи пред тях, гордеел се е с положението на баща си и се е възползувал от него. „Но баща му наистина ли е живял с нечестни пари? …“ — този въпрос не даваше на Саркис цяла нощ да заспи. Докато размишляваше, Саркис се опитваше да се оправдае: зает с уроците и игрите, откъде да знае той какво върши баща му! Освен това всичко е ставало тихомълком!… И все пак е срамно. „Ах, колко е срамно!…“ — повтаряше си той. Но минутите на разкаяние се сменяха от упорит протест. „Как може кюрдът Авдал да стои по-високо от моя баща, а синът му, тоз прост, безпомощен овчар — по-високо от мене? Не, тук има нещо друго, нещо не е в ред…“
Така разсъждаваше Саркис, като ту се разкайваше, ту се оправдаваше. Но както и да беше, каквито и противоречиви мисли да се блъскаха в главата му, „непедагогичният“ метод на Ашот упражни върху него несъмнено въздействие. Другарите хвърлиха в лицето му горчивата истина и сякаш фалшивата гордост на това момче започна да се срива като къщурка, построена върху пясък. Сриваше се и високомерието му. Сега вече никого не ще може да гледа отвисоко.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ако погледнеш зиме от върховете, заобикалящи Барсовата клисура, надолу към долината на Аракс, ще ти се стори, че тя е забулена от гъста мъгла. Но горе, там, където се намираха децата, въздухът беше чист и прозрачен, небето спокойно, а слънцето — ярко. И ако не беше страхът от гладната смърт, който гнетеше затворените в планинския пръстен пленници, те щяха да изпитат онова удоволствие, което изпитва всеки, който се изкачва от низините в планината.
Децата излязоха от пещерата и се отправиха към Масур14 — така те нарекоха мястото в пукнатините на скалите, където предишната вечер Хасо беше намерил отрупаните с плодове шипкови храсти. Трудно беше да се стигне дотам, но гладът ги подтикваше.
Застанал на входа на пещерата, Саркис гледаше след другарите си. Никой не го повика, никой не се обърна дори. Впрочем не, Хасо се обърна и извика изостаналия назад Бойнах.
Повикаха кучето, а него…
Ето вече втори ден, откакто никой не разменяше с него нито дума. Сутрин всички отиваха да берат плодове, вечер се прибираха и той редовно получаваше своя дял. Всеки ден решаваше да не приема тази — както той смяташе — „милостиня“, но гладът го караше да забрави и самолюбието, и гордостта си. Саркис изяждаше всичко, което му даваха, но някакво ново, неосъзнато чувство не го напускаше. Може би беше все същото онова ново за него чувство на срам?
Другарите се връщаха от походите си капнали от умора, но цяла вечер прекарваха около огъня, разговаряха спокойно, учеха Хасо да пише на арменски, разказваха си един подир друг приказки или се смееха на шегите на Гагик, ту плоски, ту остроумни.
Все едно, че Саркис не беше там. Никой не го гледаше, никой не му задаваше въпроси, сякаш не беше човек, а просто една от съчките край огъня.
Саркис не бе oт приказливите, дори в училището го наричаха „мълчаливко“. Но тук мълчанието беше непоносимо за него. Сега, когато никой не го забелязваше, той изпитваше органическа потребност да общува е хора, да говори, да разказва, да слуша. Колко ужасно е това състояние — да бъдеш ням!
На няколко пъти Саркис се опита да се намеси в разговора, но никой не му отговори, никой не му обърна внимание. А когато отиде и донесе отнякъде трънки, не взеха от тях. Децата му обърнаха гръб и продължиха да бъбрят.
И без това още от първия ден на техния плен Саркис не беше весел, а сега, останал сам, съвсем се опечали — сам човек няма на какво да се радва. За пръв път през живота си момчето почувствува целия ужас на самотата.
… След като постоя и погледа подир децата, той все пак се реши и тръгна бавно подир тях към Масур. Не смееше да се приближи, особено след като предната вечер всички единодушно му бяха обърнали гръб.
Пръснати между храстите, децата беряха шипки. Сегиз-тогиз от шубраците излиташе изплашена червенушка и тогава у всички неволно се пробуждаше ловджийската страст. Да я убият, но как?… По-рано Ашот се отнесе с подчертано равнодушие към успеха на Хасо, който така майсторски беше хванал птичката. Но и другарите му, и той помнеха колко вкусна беше тя. А каква полза от шипките? С такава храна пътека не се разчиства, трябва нещо по-силно, месно. Защо тогава да не се върнат към тези мънички птички?
— Уж имаш вече прашка, а къде ти е убитият дивеч? — подхвърли шеговито Гагик на Ашот.
Но какво можеше да направи Ашот? Как ще улучиш птица с прашка? Дорде стигне камъкът, тя хвръкне и отлети. Не, трябва да се измисли нещо по-добро…
