Излязъл Вачаган на пазара. Гледа — насреща му върви брадат човек, главният жрец, а след него и други жреци. Купуват разни стоки, опаковат ги на денкове, а денковете дават на носачи.
Взема един денк и Вачаган и тръгва подир носачите. Иска заедно с тях да влезе в покоите на жреца, да види какво има там… Вървят те, вървят, излизат извън града. Стигат до една крепост, заобиколена със стени. Отварят се железни порти, пропускат носачите и пак се затварят. „Ама работа! мисли си царят. — Дали не попаднах в клопка?“ Отвеждат носачите в подземие. Там, под ударите на камшици, работят стотици хора. Работят почти на тъмно — в ковачници, в тъкачни и дърводелски работилници… Всички голи, всички изпити, слаби като скелети. Трепят се до изнемогване, докато се държат на крака. Падне ли някой, хвърлят го в големи медни казани, варят го и хранят живите с това месо… А от тези адски подземни работилници жреците изнасят различни стоки, продават ги по градовете и трупат богатства.
Който от пленниците знаел занаят, получавал работа, който не знаел — отивал „за месо“…
Вачаган, като „по-тлъстичко месце“, щял да отиде при касапина… Но се примолил: „Не ме убивайте, аз ще изтъка от сърма такъв плат за вашия главен жрец, че цена няма да има!“ — „Добре — рекли, — тъчи.“ — „Ала ми трябва светла стая, за да могат очите ми да различават цветовете.“ Дали му стая. „Сега — рекъл — не ме хранете с месо — ще умра, ако ям, и вие много ще загубите. За плата, който ще изтъка, ще ви дадат злато сто пъти по-тежко, отколкото тежи самият той.“ — „Ами ако не го продадем на тази цена?“ — „Отсечете ми тогава главата…“
Жреците се съгласяват. Започват да хранят Вачаган с млечни продукти и зеленчуци. А той работи, тъче такъв чуден пъстър плат, с такива заплетени, изкусни шарки, че само онзи, който ги проумее, може да разбере езика им. Но да не помислите, че Вачаган е бил от онези егоисти, които мислят само за себе си… — каза Гагик, като прекъсна за минутка разказа си. и всички, разказвачът също, се постараха да не погледнат при тези думи към Саркис. — За помощници — продължи Гагик — Вачаган поискал десет работника, макар че не му трябвал нито елин. Дали му жреците и помощници, и тях също хранели. Нямало що: майсторът така високо оценил платя си. че сън не хващало жреците от нетърпение. А Вачаган, който се отървал временно от секирата на палача, постоянно окуражавал „помощниците“ си: „Дръжте се, и за нас ще се отвори някоя врата, няма да останем все в Барсовата клисура я!“
Децата се усмихваха, а Гагик, погълнат от работата, продължаваше в същия шеговит тон:
— Когато платът бил готов — както сега моята кошница (Ашот, я дай глината, вече ще мажем), — дошъл главният жрец, погледнал и се прехласнал „За този плат ще дадат злато не сто, а двеста пъти повече, отколкото тежи — казал му Вачаган. — Само царица Анаид може да даде толкова. Никой друг няма да посмее да облече дреха от такъв скъп плат…“
А царица Анаид в това време седяла на трона си и нареждала — така както и нашите близки ни оплакват сега. „Защо все го няма и няма Вачаган?“ — казвала тя. „Къде се загуби Гагик?“ — казват у дома… Кучето на царя, Занги, тъжно скимтяло, а конят му нищо не ядял и от ден на ден слабеел. Гледала ги царицата и мъка свивала сърцето и.
В това време идва някакъв търговец и казва, че носи скъпоценна стока за царицата.
Отвеждат търговеца при нея. Отваря той торбата и изважда разкошния плат, изработен от Вачаган. Погледнала царицата и сърцето и едва не изскочило… Какво чудно има тук? Я занесете сега моята кошница в село — веднага всеки ще каже: това е работа на Гагик! Смешно ли ви е? Хасо, разрови огъня, ще поставим моето изделие в средата.
В силно пламтящия огън загоряха, запращяха пръчките на кошницата, но глината, с която беше измазана отвътре, започна да се изпича и втвърдява.
— Развълнувала се царицата — продължаваше Гагик, — разбрала, че платът е изработен от мъжа й. Изкусно били изтъкани красиви цветя — рози, лилии, теменужки… Вгледала се по-внимателно и се досетила: това не били обикновени цветя, а познатите й цветя-букви. Свързала тя буквите и ето какво прочела: „Скъпа моя Анаид, попаднах в истински ад. Той се намира в източната част на Перож, в крепостта извън градските стени, в подземието. Човекът, който ще ти донесе плата, е един от надзирателите в този ад. Ако не изпратиш бързо помощ, ще загина и аз, и стотици невинни хора. Твой Вачаган“
Прочела Анаид това необикновено писмо, възмутила се, но съумяла да прикрие чувствата си и казала на търговеца: „Ти наистина ми донесе безценен плат. Сега ще те възнаградя за него.“ И тя направила знак на своите придворни. Те разбрали, хванали търговеца и му вързали краката и ръцете.
Затръбили тръби, разтворили се градските порти и войската излязла. Най-отпред на вихрогонен кон яздела сама Анаид в златни доспехи.
Какво има още да се разказва? Дошла войската в град Перож. Хванали всички жреци и ги накарали да отворят вратите на подземието. Излязъл цар Вачаган — както и ние ще излезем скоро оттук, — а заедно с него и стотиците невинни хора… Разбрахте ли сега какво значи да имаш занаят? — завърши Гагик. — Но докато аз със златните си ръце не измайсторя глинени паници и гърнета и не сварим в тях чорба, нищо няма да разберете от моя занаят…
Приказката се хареса на всички. Тя повиши настроението им. Наистина ще дойде ден, когато и те ще излязат от своя ад.
А Гагик, въодушевен от историята на царския син, с особена гордост извади от огъня образеца на своето изкуство — глиненото гърне. Но като забеляза по него пукнатини, той се смути и засрамено измърмори:
— А, то се напукало… — И възторженото настроение на момчето изведнъж се изпари.
А и Ашот прибави с подигравателна усмивка:
Да, веднага личи кой е майсторът! Цялото село ще познае работата на всеизвестния Гагик.
Ти слагаш гърнето съвсем мокро в огъня — намеси се Саркис, като се понадигна в постелята си. — Разбира се, че ще се напука. Не си ли виждал как правят делвите в грънчарницата на колхоза? Изработят ги, оставят ги да поизсъхнат на слънце и тогава чак ги пекат.
Лесно е да се каже, но къде да намеря слънце посред нощ? Чаят сега трябва!… — И Гагик, замислен, се почеса по тила. — Добре, ще забавим темпото на производството — реши той, замаза пукнатините на гърнето и го постави край огъня. — Нека съхне бавничко. Потърпи, Шушик джан.
Ала мина доста време, докато гърнето позасъхне. Сега пукнатините бяха тънки като паяжина.
Гагик ги замаза отново, изсуши пак гърнето и го сложи в огъня. Изгледа победоносно другарите си, а погледът му сякаш казваше: „Е, как ви се струва, умее ли момчето да намери изход от положението?…“
И наистина изходът беше намерен!
— Сега, Хасо, твой ред е. Донеси сняг, за да го разтопим в гърнето, а аз през това време ще изтичам за лекарство за болните — чудотворно лекарство!
Гагик стана и тръгна неуверено към изхода на пещерата. На вратата се спря и загледан в мрачните очертания на далечните планини, съжали, че няма такова смело сърце като Ашот.
Сега това му беше особено неприятно. През деня той бе забелязал близо до пещерата малинови храсти. Знаеше, че от корените им овчарите и ловците приготвят вкусен и лековит „чай“. Но как да отиде до храстите? Направи няколко крачки, но наблизо нещо изшумоля и той не видя как се върна в пещерата.
Намерих малинови храсти, Хасо, но жалко, че ножът не беше у мене. Иди. моля ти се, да нарежеш коренчета — това е хубаво лекарство при простуда… А каква нощ е, Ашот! Сърцето ми казва: иди, качи се на върха, намери там заспалите яребици и ги излови една по една…
— Да не си посмял да отидеш — разтревожи се сериозно Шушик.
Ако Хасо позволи, тозчас тръгвам… Какво? Да не ходя ли? Защо да не ходя? Да, вярно, аз трябва да пека гърнето… Хасо, какво те помолих?…
Хасо стана живо. Нали малиновият корен трябваше най-много за Шушик! И той извади от огъня горящ клон и изскочи от пещерата.
Шушик пак се почувствува зле и помоли да й дадат вода.
— Ей сега, ей сега, мила. Такъв чай ще ти направя, че изведнъж ще се изпотиш и всичко ще ти мине — успокояваше я Гагик.
Той извади гърнето от огъня и още веднаж внимателно го разгледа. То беше много грубо изработена, крива, безформена съдина, каквито са правели вероятно само първобитните хора, облечени в животински кожи.
— Формата не е важна, мила, важно е съдържанието — говореше Гагик, докато въртеше в ръцете си гърнето. — Сега в този крив съд ще запаря такъв вкусен чай, че да пиеш, да пиеш — да се не напиеш… А като съмне, ще хвана яребица и ще ти сваря супа…
