надушваше апетитната и миризма!
— Бойнах — помоли мило кучето си Хасо, — иди, Бойнах джан, донеси — и посочи с поглед орела.
Бойнах разбра. Слезе внимателно по острите камъни и с радостно скимтене нали и той щеше да получи пай от плячката! — улови здраво птицата със зъби. Как се разтрепера, как се развълнува гладното куче, почувствувало горещата кръв, от която му се замайваше главата!
Но ненадейно върху кучето като бомба от небето се стовари старият орел. Острите му нокти се забиха в гърба на Бойнах. За миг силната птица вдигна из-мършавялото псе във въздуха, но тутакси го изпусна — все пак то беше голямо овчарско куче.
Бойнах се свлече със скимтене от скалата и изчезна сред чукарите, а изпуснатата птица увисна на такава висока канара, че само крилато същество можеше да я снеме…
— Ах, Бойнах джан, ах, братко мой!… — извика отчаяно Хасо и забравил слабостта си, побягна надолу.
Но за голяма негова радост Бойнах беше жив. Клекнал на меката шума, той гледаше стопанина си с добри, топли очи и скимтеше изплашено.
Хасо прегледа кучето, изправи го на крака, опипа шията му, хълбоците, накара го да походи. Нищо му нямаше — костите му бяха здрави. Само от гърба му течеше кръв. Там имаше доста дълбока рана — следите от острите нокти на орела.
— Бойнах, миличък, и ти попадна в числото на нашите болни… А какво ще те правя? С какво ще те лекувам и храня?… — жално говореше Хасо и прегръщаше кучето. — Как ще преживееш без храна?…
И овчарчето пак погледна към скалата, където лежеше мъртвата птица. Старият орел се виеше над нея и надаваше призивни викове. Той като че ли все още Се надяваше, че другарят му ще се вдигне и ще полети след него…
„Ах, Шушик джан — спомни си Хасо, — ти сигурно чакаш обещаната супа… А Ашот и Гагик? Горките момчета!…“
Светлите изгледи, които до преди малко се рисуваха пред Хасо, сега потъмняха. Момчето вдигна глава и погледна към отсрещния склон. Там, на белия снежен фон, се движеха две тъмни фигурки. Виждаше се как размахват ръце и по склона на планината се свличаше сняг.
Този склон сякаш нарочно беше изложен на запад и зиме слънцето залязваше, без да го е стоплило. Ах, защо тази Дяволска пътека не минаваше по южните склонове, по които вече нямаше сняг! Колко по-лесно щеше да е всичко!
Отдалече Хасо виждаше как от време на време другарите му престават да работят, сядат, поглеждат настрани. Дали не търсят него?…
„Гладни са… Ах, на кой ли камък да си разбия главата!“ — измъчваше се Хасо.
Погледна пак към скалата, където лежеше орелът. Но как, как да го вземе оттам?…
Опита се с камъни да свали птицата от скалата, но те не достигаха целта. И изведнъж пак се чу шумолене на криле. Беше се върнал старият орел. Кацнал на скалата, той дърпаше с клюн другаря си, искаше да го съживи, да го накара да полети в небесната шир. Но онзи не отвръщаше на молбите му. В отчаянието си орелът надаваше такива жални, сърцераздирателни крясъци, че беше ясно колко тежка е за него тази загуба.
Овчарчето долу едва не заплака заедно със стария орел. То беше потресено от тази дълбока скръб.
„Колко лошо постъпих!… — мислеше си сега суеверното момче, като си спомняше думите на баща си, че всяко живо същество е създадено от бога и има сърце. — Бог ще ме накаже за това…“
ДЕСЕТА ГЛАВА
Преваляше пладне, когато Ашот и Гагик, изтощени и гладни, се върнаха от хълма. Едва стигнаха — по- скоро се довлякоха — до пещерата и още на прага се строполиха на земята. От горчивия опит се убедиха, че не може да се работи с празен стомах.
Слънцето топлеше като нежна майка. Човек можеше да се излегне под лъчите му и в унес да забрави всичко на света, дори глада. Но глада децата не можеха да забравят. Също като зъл демон разкъсваше той вътрешностите им, не им даваше покой.
„Не донесе ли поне нещичко?“ — питаха погледите на момчетата, а Хасо, навел виновно глава, мълчеше.
Искаше му се да разправи всичко онова, което му се бе случило днес, да каже, че ще отиде да потърси някакви плодове. Но какъв смисъл от обещания, щом не може да ги напълни?
— Бойнах едва ли ще остане жив — неочаквано каза с глух глас момчето.
— Какво се е случило?
Хасо разказа накратко всичко.
Състоянието на Бойнах наистина от час на час се влошаваше. Децата отделяха от залъка си и хранеха усилено безсловесния си другар с плодове. Но и това не помагаше.
Отнесоха го в пещерата, сложиха го до огъня на мека постелка от листа, покриха го с дрехи…
В пещерата имаше вече трима болни.
— А за Шушик не направихме нито супа, нито лекарство против настинката — сепна се Ашот и изведнъж скочи от мястото си.
— Къде? — полюбопитствува Гагик.
— Искам да убия червенушка. Ще изпробвам силата на нашите ластици — каза Ашот.
След като потокът отнесе всичко, на децата бяха останали само ластиците. И момчетата ги носеха в джобовете си.
— От няколко дни не съм виждал червенушки — обади се мрачно Гагик.
— Имаше много в клисурата, помниш ли? Сега са някъде другаде. Ето какво мисля аз…
И Ашот, който по-рано просто би заповядал да го последват, сега изложи подробно предположенията си къде може да са се преселили червенушките.
… В природата всички явления са тясно свързани. Натъкнеш се на нещо — намираш обяснение на друго, а това друго ще ти обясни трето. И така безкрай. Ето например: щом в клисурата има толкова много червенушки, значи, има и къпинови храсти; а щом има храсти, следва да има и къпини… Къпината расте винаги във влажни долове. Но сега всички долове са покрити със сняг, значи, птиците се крият на други места. А може някъде храстите да са се подали изпод снега? Значи, птиците летят натам, да търсят сухи плодове, което именно трябва да се докаже. Ако се тръгне по следите им, могат да се намерят къпинови и малинови храсти, чиито плодове, както е известно, лекуват настинка.
Така приблизително говореше Ашот и на момчетата се стори, че е разумно. Станаха без колебание и излязоха от пещерата.
Ашот и другарите му слизаха по десния рид на клисурата, по склона, обрасъл с дъбове, сред които се извисяваше и старият орех. Това беше вече познатата им Дъбрава.
Малко по-долу се издигаше скала, неизвестно по какви причини и как откъснала се от планинския рид. Децата я нарекоха „Самотница“. Ръждивият цвят на скалата свидетелствуваше, че е изцяло варовикова.
Тъкмо тук, в плодородната долчинка, притисната между скалата и главното планинско бърдо, момчетата намериха червенушки, които подскачаха в храстите.
Много камъчета запратиха те с ластиците си в Къпинака (така кръстиха мястото), но напразно. Улучиха само една птичка. В замяна на това пък на храстите имаше в изобилие сухи плодове. Повечето бяха узрели и окапали още през лятото. Но къпините не зреят едновременно. На един и същи храст някои плодове узряват и капят, а други едва започват да цъфтят. Последната „реколта“ беше отчасти запазена под неочаквано падналия дълбок сняг и плодовете бяха почти съвсем свежи. Сладко-кисели, те се сториха на децата необикновено вкусни. Наядоха се хубаво и набраха още няколко шепи. Наскубаха и корени от малина (по нея нямаше плодове) и си тръгнаха за „в къщи“.
Не бяха още успели да приготвят „малиновия чай“ и да дадат на болните, а навън беше вече тъмно.
