ДЕВЕТА ГЛАВА
Нощта мина спокойно. В тази пещера беше много по-удобно и по-приятно за спане. По наклонения свод димът от огъня излизаше плавно и леко навън, а на тесния вход Ашот вечер окачваше палтото си и вътре ставаше топло като в стая.
Наистина саможертвата на Ашот предизвикваше протестите на другарите му, но той постъпваше правилно: вместо да топли само него (и пак щеше да му е студено), палтото топлеше седмина: петте деца, кучето и… таралежчето.
А таралежчето, това бодливо кълбенце, по цяла нощ сновеше из пещерата и крадеше сухи листа за гнездото си. То вършеше това много хитро: търкаляше се в листата, набождаше ги по иглите си и бягаше в тъмния ъгъл на пещерата. Там хвърляше товара си и се връщаше за нов.
Въпреки главоболието и мъчителната треска Шушик не можеше да гледа равнодушно дяволиите на своя любимец. Бойнах също наблюдаваше с любопитство как таралежчето се щура насам-натам, но не смееше да се приближи до него. може би защото нежният му нос все още пламтеше от бодлите.
Сутринта не само болните, а всички пиха тъмен чай от малинови корени. Но ужасният глад, позалъган от печения таралеж, тази сутрин пак се обади.
Беше деветнадесетото утро в Барсовата клисура.
Децата бяха станали рано и се въртяха безпомощно, понеже не знаеха откъде да започнат. Избраният старши Хасо както винаги мълчеше. Той беше свикнал да изпълнява каквото му възложат. За него ли беше да заповядва?… Новата длъжност просто му тежеше и щеше да се радва, ако можеше да се отърве от нея.
Гагик схващаше положението на Хасо. „Колкото и да е високомерен, Ашот все пак има организаторски способности.“
Реши да поговори с другарите си, да върнат Ашот начело.
След като поговори шепнешком с тях и получи тяхното съгласие, Гагик се обърна към Ашот:
— Ние постъпихме правилно, че те свалихме. Масите никога не грешат — пофилософствува той между другото. — Но аз все пак мисля, че ти ще бъдеш както по-рано наш вожд — ти си и най-силен, и най-смел от всички… Трябва да знаеш, че направихме повторно избори, само за да сломим високомерието ти…
Сякаш камък падна от сърцето на Ашот. „Не, Гагик си е все същият! Какви ти лични сметки, каква ти завист? Само разни глупости ми се навират в главата!“ — помисли си той.
Но най-много от всички сякаш се зарадва Хасо.
— Да — подхвана той, — не е моя работа да командувам… Аз пак ще дам гласа си за тебе, Ашот. Онова, което беше тогава, не се смята…
Не, другарите му желаят само доброто! Това е ясно като бял ден, то личи от отношението им към него, чете се в очите им…
И Ашот усети как в него се пробужда някакво топло чувство към тях, някаква нова любов, а заедно с нея и уважение… А щом уважаваш един човек, щом цепиш достойнствата му, гледаш на него като на равен. И тук няма място за грубост, за презрителна дума, поглед, жест…
Така разсъждаваше сега Ашот и от тези мисли душата му се очистваше от лошото, което я гнетеше.
— Добре — каза той смутено. — Но какво командуване? Ще работим заедно… Ако…
— Ха така! — зарадва се Гагик. — Точно тези думи чакахме от тебе.
— Това е вярно — продължаваше Ашот. — Но организираност все пак трябва да има. Баща ми казваше, че — когато в армията възложат задача на двама души, единият от тях непременно е старши. Така че, ако понякога съм по-суров не се обиждайте… А сега по нашите работи. — Вече решихме, разчистването на пътеката се отлага. Лошото е, че потокът отнесе най-необходимите ни неща. — оръжието ни… Как ще си набавяме храна за болните?
Разговорът беше прекъснат от слабата въздишка на Шушик.
— Вървете да разчистите пътя — простена тя, — тук не може да се живее
Ашот погледна въпросително Гагик. Но както винаги той се измъкна с шега:
— Как! Нали ти обещах, че ще те нахраня със супа от яребица? Мъжът трябва да държи на думата си! …
— Иди, иди, Гагик… Нищо не ми се яде… — обади се болната. — Нищо не ми трябва… Само дано по- скоро разчистите пътя за дома…
„Вярно, ако открием пътя, ще има и супа, и шиш-кебап. Ще има живот!… Тогава защо да оставяме главното и да се занимаваме с празни работи? Да не беше ни забавила водата, отдавна да сме очистили пътеката. А и болните попречиха…“ — мислеше Ашот.
— Пътя, по-скоро разчистете пътя!… — пак проплака Шушик.
„Добре — реши в себе си Ашот, — ще отидем да потърсим по пътя плодове, а може и да поработим малко, поне за успокоение на болните.“
Същото мислеше и Гагик.
— Трябва да си дадем вид, че работим на пътеката — прошепна той на ухото на Ашот, — иначе това момиче съвсем ще се отчае. — И добави гласно: — Добре, супата се възлага на Хасо. Чувай, момче, качи се нагоре, насипи зърна и повикай: „Пили-пили, пили-пили!“ Хващаш една ярчица — ето ти супа!… — пошегува се Гагик. — Ашот, да тръгваме!
Хасо остана в пещерата. Той седеше до притихналата Шушик и се ослушваше в радостните гласове на яребиците, които посрещаха там горе утрото на новия ден. Птичите гласове се чуваха съвсем наблизо — само излез и чакай сгода! Но как да постъпи, как да улови поне една яребица?
Не, трябва все пак да опита щастието си.
Той седна настрана и докато Шушик спеше, дълго си игра, но направи прашка. После излезе от пещерата и се заизкачва нагоре по височината. След него едва-едва се влачеше Бойнах.
Макар че Хасо се смяташе добър стрелец с прашка, нито една яребица не пожела да се убеди в това.
Всички искаха да живеят. Но затова пък в скалите намери орел със счупено крило, и то беше истинско щастие!
Чак до обяд момчето преследва огромната птица. Замеря я с камъни, на няколко пъти пада, разрани си колената… Но птицата не успя да хване.
Може би му пречеше това, че над главата му непрекъснато се виеше голям лешояд — стар орел с бяла шия и с бели „шалвари“ на краката.
Той връхлиташе с пронизителни крясъци над момчето и го плашеше. Вероятно беше другарят на ранения.
Провирайки се между камъните след бягащата птица, Хасо викаше непрекъснато Бойнах, като разчиташе на неговата помощ. Но напразно: орелът се завираше в такива пукнатини, където и кучето дори не можеше да се пъхне.
Най-после Хасо успя да улучи птицата с прашката си и тя се простря безжизнена между камъните на една издадена скала. Но за да стигне до скалата, човек трябваше поне да е сит. А краката на Хасо се подкосяваха от глад. Пък и толкова се измори, докато гонеше безуспешно яребиците, че сега лежеше запъхтян върху камъка и нямаше сили да слезе в процепа за богатата си плячка.
И все пак сърцето на Хасо тупкаше от радост. Та нали лешоядът, както ще каже Гагик, е три-четири кила чисто месо. И супа за Шушик ще има, и другарите ще похапнат. A като придобият сили, отново ще могат да се заемат с пътеката — пътя към свободата… Ето каква роля трябваше да изиграе убитият от Хасо орел!…
И овчарчето така се обнадежди, че както беше легнало, веднага започна да къса листенца от дъхавата мащерка, която растеше край него. Чудесна подправка за супата!… Изгладнялото момче сякаш вече
