Колко къси бяха дните!… А им трябваха дълги, много дълги дни — колко работа им предстоеше да свършат!
В огромното глинено гърне се вареше птичка, не по-голяма от яйце. Едва ли можеше да има на света по-постна супа от тази. И все пак, наобиколили огъня, децата гледаха как завира в гърнето водата, душеха едва уловимата миризма на месо и настроението им се помрачаваше.
„Обядът“ още не беше готов, когато Хасо извади от джоба си няколко сухи джанки, откъснати някъде в клисурата, и ги пусна в казана.
— Сега вече ще стане истинска супа. Жалко, че вчерашният таралеж не е между живите — каза Гагик и като понижи глас, попита затворнически: — Дали да видим сметката на малкото на онзи еж, за който пазим такъв хубав спомен?…
— Я, я, какво си шепнете вие там? Да не сте споменали за таралежчето! Мислите, че не чувам ли? — понадигна се разтревожено Шушик.
— Ти си потна, лежи, лежи, хушке Шушик, аз няма да позволя… — Хасо накара Момичето да легне и оправи грижливо смъкналите се от нея дрехи.
И наистина „чаят“ изпоти Шушик. Децата засилиха огъня, затулиха входа на пещерата. Пушекът се носеше на кълба по тавана, но в легнало положение можеше да се диша сравнително чист въздух.
— Какво си направил, Хасо? Всичките листа от твоето легло си прехвърлил на моето… А ти на голи клони ли ще спиш? — възмути се Шушик.
Овчарчето мълчеше смутено, сякаш го бяха хванали в някакво престъпление.
— Сигурно таралежът ги е примъкнал: Хасо няма пръст в тази работа — „оправда“ овчарчето Гагик, като намигна на Ашот.
Когато обядът беше готов, Хасо извади от джоба си шепа сухи дъхави треви (беше ги набрал, докато мечтаеше за обяд от орлово месо), натроши ги и ги пусна в супата. Гагик, в ролята си на готвач, сне гърнето от огъня и го сложи пред Шушик. Гореща пара и аромат на джанки и треви изпълниха пещерата…
Вечерта беше спокойна, тиха. Но ето че Бойнах ненадейно заръмжа глухо и се спусна към входа на пещерата.
Хасо, а след него Ашот и Гагик скочиха от местата си.
Кучето стоеше на прага на пещерата с вдигната глава и заплашително ръмжеше.
Какво го беше обезпокоило?
Децата се ослушаха. Отдясно, откъм скалите, до тях достигаха някакви странни звуци, подобни на мяукане на гладна котка. Отначало бяха меки и тихи, но после се смениха от дрезгаво ръмжене, а след това и от рев продължителен, тайнствен, зловещ.
За миг на децата се стори, че вятърът бръсна и вие в процепите на скалите те не познаваха животни, които издават такива звуци. Скоро обаче разбраха, че не е вятърът. Ревът се повтори ясно, раздразнен и злокобен.
Звяр… Но какъв?
В гъстия мрак, който заобикаляше децата, пак се разнесоха звуци и отекнаха в планината: „Хурак… хурак… хурак…“
Звуците се повтаряха и заглъхваха в тъмнината.
После задуха вятър, излезе буря и освен нейния вой нищо вече не се чуваше наоколо.
Децата постояха още няколко минути на входа и се прибраха в пещерата. Всички мълчаха омърлушени.
— Какво се е случило, защо сте така бледи? — разтревожи се Шушик.
— Какво може да се случи!… — разсеяно отвърна Ашот.
Той се замисли сериозно: „Какъв може да е този звяр?“ — размишляваше момчето, като се мъчеше да си припомни всички звуци, чувани някога в гората. Но подобен на този не можеше да си спомни.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Двадесетият ден от живота на децата в Барсовата клисура беше ознаменуван с две неочаквани събития. Едното беше незначително, но радостно, а другото — ужасно.
Ще ги разкажем поред.
Сутринта, щом станаха, децата се заеха най-напред с болните. Състоянието на Саркис се беше подобрило — отокът на крака бе спаднал, но самозваният лекар се произнесе, че трябвало още да лежи.
Запариха останалите от вечерта малинови коренчета и дадоха на болните да пият чай, а след това Ашот, Гагик и Хасо излязоха от пещерата. Бойнах, куцукайки, се помъкна след децата.
Момчетата претърсиха всички храсти в Къпинака, но не намериха червенушки: изплашени от тях, птиците бяха напуснали обикновеното си жилище.
От Къпинака Ашот и Гагик отидоха в Дъбравата. Тук с ръце, крака и пръчки преобърнаха изцяло шумата с надежда, че ще намерят под нея желъди, но, уви, старанията им бяха напразни!
Денят беше слънчев, топъл. Ако бяха сити, с какво удоволствие биха поработили днес на пътеката!
Децата седнаха под стария дъб и потънаха в мрачни мисли. Само слабото гласче на Шушик, което се чу отгоре, ги възвърна към действителността.
— Защо не работите? — попита момичето. — Излъгахте ли ме?…
Влез си, влез в пещерата и си легни! — извика и Ашот. — Само ще си починем малко и ей сега пак ще отидем да работим… — И той погледна смутено Гагик.
Изведнъж от храстите се чу гласът на Хасо:
— Елате тук, намерих ябълки!
Момчетата се слисаха. Какви ябълки? Че те нито веднаж не бяха срещнали тук диво ябълково дърво…
И все пак Хасо беше прав. Нискораслата дива ябълка се оказа много плодовита. По нея и под нея имаше толкова много ябълки, че момчетата напълниха бързо джобовете си и лакомо заядоха. Попарени от студа, сбръчканите ябълки хрупаха между зъбите на децата, цвърчаха и изпущаха мехурчета.
Хасо напълни калпака си с ябълки и стана. Ще отида при болните.
— Поокуражи ги, кажи им, че сме започнали да работим — пусна го Ашот и изведнъж се досети: защо всъщност седят? Защо не се опитат да разчистят макар и няколко крачки от пътеката?
Чудно! Уж бяха решили твърдо, че най-напред ще се запасят с храна и след това ще продължат работата, а ето, щом само позалъгаха глада, и погледите им веднага се отправиха към пътеката… Така в тъмна нощ инстинктът влече рибата към светлината на факел, запален над реката.
Положението беше отчайващо и децата добре го разбираха. За тях беше съвсем ясно, че сега, уморени и изтощени, те не ще могат да изчистят пътя. Но какво им готви зимата? Ще издържат ли? Ето какво ги тревожеше, измъчваше и подтикваше към непосилен труд… — Да вървим, Гагик…
Ашот стана, прекоси Заешката площадка и се за изкачва по Дяволската пътека. Той, изглежда, окончателно се убеди, че повече не бива да се отлага, защото всяко забавяне би означавало гибел. И докато времето позволяваше, решиха, че трябва да се действува.
Освен това възможността да се измъкнат „на бял свят“ им се струваше доста близка — половината от пътеката беше вече очистена. Ако напрегнат сили, за три-четири дни сигурно ще се справят и с останалото, и тогава — прощавай, Барсова клисуро!
Хасо изтича радостно до пещерата, даде на Шушик и Саркис диви ябълки и пак излезе.
— Шушик! — извика той от прага. — Ашот и Гагик вече работят на пътеката, а аз ще потърся нещо да уловя… Остани до огъня, остани — обърна се той към кучето.
По-рано Бойнах винаги беше послушен, но този път погледна жално овчарчето и все пак закуца след него. Кой знае, може би кучето чувствуваше, че скоро ще умре и не искаше да се отделя нито за минутка от любимия си господар?… Всъщност какъв „господар“! Кучето беше oт детинство още другар на Хасо, заедно с него израсна…
