— Бойнах, легни тук, погрей се! — още веднаж заповяда Хасо, когато дойдоха в Дъбравата.
Сега болното псе послуша. Слънцето му харесваше и то с удоволствие легна на сухите, топли листа, сложи глава върху лапите си и затвори очи.
Въоръжен с ластик, Хасо дълго скита из Дъбравата, но не намери никаква птица. Те бяха станали предпазливи и не се вестяваха вече около пещерата.
Когато се върна при кучето, той му подаде в шепата си няколко зърна офика. Бойнах ги подуши, погледна ги тъжно, но не вкуси.
— Ех, Бойнах джан! И да ядеш ли не искаш вече?… — с болка в сърцето попита овчарчето.
То почувствува, че краят на верния му приятел е съвсем близък.
А кучето пак затвори очи и пъхна муцуна в лапите си. Полежа така няколко минути и изведнъж на остри ухо, изтегна шия и се загледа в шипковия храст наблизо. После стана със сетни сили и се приближи, по- скоро допълзя до храста, като викаше с поглед и Хасо.
Овчарчето се приближи, но видя само хилав храст и камъни. Нищо, достойно за вниманието на ловеца! Хасо тръгна да си върви, но дрезгавият лай на кучето го спря.
— Какво има? Къде, Бойнах джан? Къде?… Кучето гледаше камъните пред себе си и се чудеше, че господарят му нищо не разбира.
Хасо се взря по-внимателно в камъните и забеляза, че един от тях е някак особено изпъстрен. Сякаш някаква невидима ръка го беше покрила с кръгчета и квадратчета…
— О, та това е костенурка!… — зарадва се момчето, приближи се до „камъка“ и го обърна по гръб, за да не избяга.
Костенурката беше голяма колкото глава на възрастен човек.
„Виж, това беше добре! Както би казал Гагик, и днес ще преживеем… Само че как ще я извадим от черупката?… — размишляваше Хасо. — Е, Гагик ще измисли нещо!…“
Момчето вдигна костенурката и хукна към другарите си.
Децата го видяха още отдалече, от пътеката. Той вървеше с твърди, уверени крачки и бронзовото му лице сияеше. Не идва, значи, с празни ръце. Щом е тъй, защо да не се понасилят и да хвърлят още двадесетина лопати?…
Снегът пада на бели струи от пътеката в пропастта и радва сърцето на Хасо: скоро, много скоро ще настъпи желаната свобода!
— Ей, момче, да беше я сварил най-напред, че тогава да я донесеш! — зарадва се Ашот. като видя костенурката в ръцете на Хасо. — О, каква е голяма! Земна… Те винаги са по-големи от речните. И как не е заспала още зимен сън? Но може би за нея е раничко.
Загледан в Гагик, който с най-сериозен вид претегляше на ръка костенурката, Ашот се замисли за минута, а после каза сякаш на себе си:
— Чудно… У нас костенурките живеят обикновено в лозята… Откъде накъде костенурка в Барсовата клисура?
— В лозята ли? Защо само в лозята? — учуди се Гагик.
— Заради гроздето. Нали ядат грозде. Значи, и тук има грозде? — размишляваше гласно Ашот и сам не си вярваше.
— Грозде?!… Ами че тук и дини растат по дърветата, не видя ли? — взе го на подбив Гагик.
Но Ашот не отговори. В главата му една след друга възникваха разни мисли, предположения… Щом тук има толкова много врабци, непременно са живели или живеят хора.
— Врабците са все около хората. Ако тук е обитавал човек, възможно е да е имало и градина, с чиито плодове са се хранели костенурките, таралежите… Да, ето и таралежите например! Ами че и те живеят близо до градините…
Като съпостави всичко това, Ашот реши твърдо, че тук някъде сигурно има градина. Още повече, че и ореховото дърво не прилича на диво… Посадено е вероятно от човек.
Докато Ашот така разсъждаваше и философствуваше, Гагик явно губеше търпение. Какво го интересуваше него „взаимната зависимост между явленията в природата“, за което кога трябва и не трябва обичаше да говори Ашот! Щом им е паднало дивеч, защо да не приготвят по-скоро обяда.
— Ашот, трябва да занесем костенурката в пещерата, тук няма какво да я правим — каза нетърпеливо той.
— Добре, вървете, а аз ще поработя още малко.
И Ашот взе отново лопатата в ръце. Предвкусва-нето на обяда предизвикваше у него прилив на енергия, той беше възбуден.
Хасо също реши да остане с Ашот, а Гагик взе ножа му и отиде в пещерата.
— Почиваш ли, Бойнах?… — Той забеляза кучето, легнало на слънце, наведе се и го погали. — Юнак! И днес сме на твоя издръжка. Ела с мене! Не искаш ли? Добре, почивай си. Аз ще ти донеса твоя дял.
Бойнах лизна отпуснато ръката на момчето и едва махна с опашка. Очите на кучето бяха съвсем мътни.
В пещерата гореше огън, а до него лежеше Шушик. Ами сега как да се справи С костенурката? Без огън ни ма да може. Ах, Шушик спи!… Добре, добре.
За Гагик не представляваше никаква трудност да убие костенурката; но как да извади месото от черупката?…
— Сложи я на огъня, нека долната част на черупката се стопли — посъветва го Саркис. Той обърна костенурката и показа кривите ръбове по долната страна на бронята: — Слоят е лепкав и като го нагрееш, ще се разтопи. Бронята тогава сама ще се разпадне на части.
Гагик се учуди. „Откъде знае Саркис такива неща?…“ — помисли той, но нямаше време да го разпитва. Сложи костенурката върху жарта и скоро в пещерата замириса на печена кост.
Саркис беше прав: сега черупката отдолу на корема на костенурката се поддаваше леко на ножа и се отваряше по шевовете. Гагик я махна като капак на кутия и оголи тялото на костенурката, потънало в жълтеникава тлъстина. Само в краката на животното, къси и дебели, имаше костички, единствени в целия организъм. Черупката и заменя и гръбнака, и гръдния кош.
След около един час приготовления Гагик се развика от прага на пещерата:
— Ашот, Хасо, идвайте, идвайте! Агнешката супа е готова!
Обаче хитростта не успя. Шушик се събуди и като видя празната черупка до огъня, се възмути:
— Варите разни гадости и ги наричате агнешка супа!…
Колкото и да се мъчеше Гагик да успокои момичето, все не успяваше. Едва когато дойде Ашот и разказа колко хубаво нещо е супата от костенурка и че в Европа такава супа се смятала за деликатес, момичето се поусмири. Гагик наистина се усъмни в правотата на разказа. Но Ашот предаваше думите на баща си. А бащата на Ашот стигнал през войната чак до Берлин, прекарал там цяла година и видял как немците и другите чужденци ядат супа от костенурка…
Всичко това беше истина, но… силата на навика е страшна. И само суровите условия на Барсовата клисура — гладът и страхът от гладна смърт, можеха да сломят този навик. И затова всички, с изключение на Шушик, бързо станаха горещи привърженици на месо от костенурки.
Ала в края на краищата и Шушик се предаде. Вкусната месна супа не се нуждаеше от похвала и когато момичето я опита, не каза вече нито дума.
Докато обядваха, Гагик също се впусна в размишления върху необикновената находка.
— Слушай, Ашот, как е възможно това? Уж падна дълбок сняг, а костенурката и таралежът още не са заспали… Защо?
— Наистина падна сняг, но животното усеща, че още е есен. Сигурно по времето чувствува или по това как грее слънцето. Баща ми казва, че има зими, когато до януари не пада сняг, а мечката все пак заспива. Това значи, че тя познава времето не по снега, а по някакви други признаци. Или по инстинкт разбира, че зимата е дошла…
Ашот беше отново в стихията си. Беше сит, пък и говореха на любимата му тема, как ще мълчи! И той се разпали и разказа на другарите си много интересни неща за дивите животни през различните годишни
