— Уловили са се! — радостно възкликна Гагик, като видя пръснатите около примките пера, но срещна мрачния поглед на Ашот и млъкна.
— Какво изпадна в телешки възторг? Не виждаш ли, че тук е идвала лисица? Отмъкнала е плячката ни.
Децата отпуснаха ръце. Това беше истински удар.
— Нищо, да тръгнем по следите и и да я хванем в нейното леговище — окуражи ги Гагик.
— Как ще я хванеш? — обади се подигравателно Ашот.
Сърцето му сякаш беше стегнато в клещи: дивечът просто от ръцете им се изплъзна!
— Ще пуснем дим. Ще се задуши.
— Добре, ще се задуши. А как ще я извадим после? Е, хайде и да не я извадим дори. Но трябва все пак да я удушим, за да не мъкне повече… Намерете следи.
Отново на децата се възвърна надеждата. Вярно, ако премахнат от пътя си тази крадла, яребиците ще останат за тях! Ех, ще преживеят някак още един ден — ще наберат плодове, ще потърсят птички. Но пък утре сутринта непременно ще оскубят яребици. Важното е, че е намерен прост и лесен начин да ги ловят.
И оживени, те тръгнаха да търсят новия си неприятел.
— Стойте! А яребиците не кълват ли и през деня? — хрумна на Гагик нова идея. — Хайде още сега да поставим примки, само че някъде другаде. Защо да чакаме до утре сутринта?… А за лисицата ще отидем след това.
Идеята се стори разумна на децата и те се заловиха да поставят примки на друга тераса. Но какво да смесят с тревата? Трохи вече нямаха!
— Не може ли семена от треви? — предложи Гагик.
Но никой не знаеше какви семена предпочитат яребиците. Наскубаха суха трева и я стриха на ситна слама. Яребиците обичат да се ровят в слама дори когато в нея няма нито едно семенце.
В долчинките, под сянката на големите камъни, момчетата разкопаваха мократа от снежната вода пръст, мачкаха я, месеха я, събираха камъни за капани. Те едва дишаха и залитаха, от слабост им се виеше свят. Но трудът им вдъхваше надежда, а надеждата поддържаше силите им.
— Хайде, стига. Да вървим сега за лисицата — каза Ашот и взе копието си.
Те слязоха на терасата, където имаше пръсната перушина от яребици, и започнаха да търсят лисичи следи.
— Намерих!… Ама че голяма е била тази лисица! — учуди се Гагик и показа следата, отпечатана върху мократа пръст.
Ашот погледна и изтръпна.
— Това е било барсът… — прошепна той. — Я раздухайте по-силно главните! Хвърляйте камъни! Викайте!…
Тревогата му не беше напразна. Наистина съвсем наскоро, призори, звярът беше закусвал тука с яребици.
Децата търколиха от хълма няколко големи камъка, вдигаха известно време шум и когато се поокопитиха, Гагик каза:
— Дали нямаш грешка, Ашот? Виж по-добре.
— Какво да гледам? Не е ли ясно? Виждаш каква голяма лапа…
— Да не е било я вълк, я твоят манул, а ние напразно се плашим?
— Не, не е вълк — заключи „специалистът по вълците“ Хасо, като погледна следата. — Следата на вълка е по-тясна и по-дълга.
— На вълците и ноктите на двата пръста на предните лапи са по-дълги — добави Ашот, сякаш искаше да каже на Хасо: „Макар че ти често си имаш работа с вълците, но и ние нещичко разбираме!“
— Да, двата пръста на вълка стърчат напред и ноктите му са открити, а тук не се виждат нокти — каза Хасо и сам се изплаши от думите си. Той, изглежда, едва сега разбра какъв ужасен звяр обитава край пещерата им.
— А къде са ноктите на барса? — попита наивно Гагик. — Тук нищо не се вижда…
— Свил ги е като джобно ножче… да не се повреди острието… А може и да е рис, кой знае… Ако е рис, дребна работа, няма да ни стори нищо лошо… Да вървим — каза Ашот, без сам да знае всъщност къде ще вървят.
И дълго още децата не се решаваха да напуснат терасата — не толкова защото се страхуваха от срещата със звяра, а защото им тежеше сега срещата с Шушик. Те знаеха, че животът на гладното болно момиче постепенно гасне, като фитилче на кандило, където догарят последните капки масло…
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Завариха Шушик в полусъзнание.
— Все се оплакваше, че й е студено — съобщи тъжно Саркис.
Краката на момичето бяха изстинали. Огънят гаснеше, а дървата бяха свършили. Момчетата нямаха нито сили, нито смелост да отидат да донесат. Кой знае, може би точно сега в Дъбравата ги причаква барсът… А защо пък в Дъбравата?… Може да се крие и в храстите срещу пещерата.
Три седмици барсът по всяка вероятност бе следил тези двуноги същества и бе успял вече да се убеди, че нямат оръжие. Така поне разсъждаваше Ашот. И ясно е, че след като изяде яребиците, звярът ще нападне или кучето, или човек — друга плячка за него в клисурата няма!
Ето какви тъжни мисли измъчваха Ашот, когато чу дълбоката въздишка па Шушик.
— Вода… — поиска да пие момичето.
Но и вода нямаше. Каменната „чаша“, в която децата слагаха сняг, отдавна се беше изпразнила и нямаше с какво да я напълнят — сняг наблизо не остана. Разбира се, че можеха да намерят, но най-напред беше нужно гориво: без силен огън вода не ще получиш.
Момчетата излязоха мълчаливо от пещерата. И главня дори не намериха в огъня да вземат със себе си.
— Саркис, ти наглеждай огъня да не угасне, ние скоро ще се върнем — каза Ашот.
Но в гласа му този път не звучеше предишната увереност.
С копия в ръце, момчетата слязоха в Дъбравата. Не взеха каменната брадва, защото нямаха сили да я мъкнат. А в Дъбравата не бяха останали клони, които да се чупят с ръце. Трябваше по неволя да нарежат с ножа тънки пръчки и да ги правят на снопчета. Но децата по-малко работеха, а повече почиваха, легнали в купчините топли сухи листа. Ах, да можеха да забравят всичко на света и да заспят, да останат тук!…
В една долчинка, където снегът скоро се беше стопил, Ашот намери храсти със запазени сухи малини, а Гагик откри в шумата два жълъда. Единия изяде, а другия прибра за Шушик. Хасо претърси храста френско грозде, надвиснал от скалата, но на него бяха останали само четири съсухрени зрънца…
С тази оскъдна придобивка и малко сняг те се върнаха в пещерата. Дълго шетаха насам-натам, докато най-после успяха да приготвят чай, в който плаваха четирите зрънца френско грозде и шепата малини, събрани от Ашот.
Горещата вода посъживи болната.
— А къде са яребиците? Как е пътеката? Не сте ли работили?… Защо сте такива намръщени?… — питаше Шушик, сякаш се беше съвзела от тежък сън.
Никой не и отговаряше.
— Да идем да погледнем какво става с примките, а? — предложи Гагик.
— Има ли смисъл?… Сигурно пак ги е изял… — махна безнадеждно ръка Ашот. — Пък е и тъмно…
— Кой ги е изял? Какви са тези тайни?… — развълнува се Шушик. Много ми е студено, Ашот…
Не биваше да й казват за звяра! И децата пак отклониха отговора. А Шушик и не чакаше. Тя,отново се унесе и само мърдаше беззвучно устни.
Децата седяха около огъня, който димеше безмилостно, и търкаха с юмруци сълзящите си очи. Всички
