укрепнали и те стигнаха бързо до онова място, където скалата, надвиснала над пътеката, образуваше нещо като тунел, отворен от едната страна. Но тук децата усетиха отново глад и умора: виелицата така беше натъпкала тунела със сняг, че работата вървеше много трудно.
Какво да правят?
Вечерта, насядали около изстиналото огнище, те мълчаха умислени. изведнъж Ашот заяви:
— Дивите кози ще ни спасят… Никой нищо не каза. Как така някакви си кози ще могат да избавят хората от грозяща ги опасност?
— Когато козите се върнат, звярът — барс или рис — ще се захване с тях и нас ще остави на мира — поясни Ашот.
— Какъв барс? Тук ли има барс? — изтръпна ужасена Шушик.
— Имаше… отиде си… вече няма… — отговори уклончиво Ашот.
— Чудно. Казваш, че козите ще ни спасят… А защо ще идват тука?
— Ще дойдат! Декември вече започна… Щат не щат. ще дойдат. Нали сватбите им стават в Барсовата клисура!…
— Хайде де, ловджийски приказки! — махна с ръка Гагик. — Какво ли не измислят ловджиите! Но кажете, моля ви се, защо козите ще напуснат нашите прекрасни планини и ще влязат доброволно в тоя затвор?…
Но сега беше излишно Гагик да спори. Ловецът Арам бе разказвал на сина си, че по време на сватбите си козлите се бият помежду си и увлечени в борбата, стават много непредпазливи, забравят опасността. Вълците се възползуват от това и ги нападат… А тук, в Барсовата клисура, вълци изобщо не идват. Вярно, понякога тук се срещат барсове, но опасностите вън от клисурата са все пак несравнено повече. Там козите са застрашени от барсове и от вълци, и от рисове, и от ловци… Всички си точат зъбите за козе месо… А в дните, когато, зашеметени от борбата, козлите забравят всичко на света, случва се да ги ловят дори овчарските кучета от фермата.
Ашот разказа всичко това на другарите си и отново се замисли. Да допуснем, че скрити в пещерата и в съюз с огъня, те все пак могат да се защитят от звяра. Но храна?… Храна откъде да намерят? Как ще издържат на ужасния глад, който, подобно на дракон, започна отново да разкъсва вътрешностите им?…
Но както неволите спохождаха една след друга децата, сега пък и сполуката реши да ги навести.
На двадесет и седмия ден, на тръгване за пътеката, Ашот, Гагик и Хасо не можеха да оставят на слабите
Още Шушик и Саркис нищо друго освен добри, обнадеждаващи думи. Когато дойдоха до познатата им върба, Ашот се спря и каза:
— Не мога да забравя тунела, който дългоухият беше изровил. Все ми се струва, че има нещо вътре. Иначе защо заекът ще се крие в снега, а не в камъните?…
— Хайде, търси, но не забравяй, че ако намериш нещо, ще го делим — засмя се Гагик. — Чуден човек! Ако е имало нещо, нали клепоухият, лека му пръст, отдавна да го е изял — преди още орелът да закуси с него…
— Не, докато се държа още на краката си, ще отида да видя какво има…
И затъвайки в мокрия тежък сняг, Ашот закрачи към мястото, където започваше сринатият вече заешки „тунел“.
Тук имаше сухи листа и изпод снега се подаваха няколко лозови пръчки. Ашот ги повдигна и изтръска снега. Нищо, разбира се!… Малко ли диви лози има по нашия южен край, които не раждат, пък и да раждат, човек не вижда плодовете им: идват диви животни и ги изяждат…
Ашот махна безнадеждно ръка и се обърна, за да си тръгне, но изведнъж едва не падна: краката му се бяха закачили в някакъв храст под снега. Момчето се наведе, за да ги освободи от уплелата ги лоза, и с усилие измъкна една лозова пръчка на повърхността.
— Грозде! Другари, грозде!… — не на себе си от радост, извика той.
Ашот се взираше в нависналите черни гроздове и не можеше да повярва на очите си.
Преплитайки крака в дълбокия сняг, Гагик и Хасо се завтекоха към Ашот и се нахвърлиха лакомо на гроздето. Но Ашот дръпна рязко лозата:
— Имаме болни. Най-напред трябва да помислим за тях…
Той отряза внимателно гроздовете от лозата и ги сложи върху снега. Гагик и Хасо не можеха да откъснат зажаднели погледи от тях.
— Я се потрудете и си потърсете сами — предложи им Ашот. — Нищо чудно и да намерите.
Насмешката на Ашот беше излишна. Момчетата разровиха снега и действително намериха доста лози със запазени, сочни, кехлибарени гроздове.
Снегът беше паднал върху лозата, преди да окапят листата и, и грижливо я беше покрил със студена, но дебела покривка. Ето защо сочните плодове се бяха запазили, не бяха замръзнали.
— Разбрахте ли сега защо все нещо ме теглеше насам? Нали ви казах, че трябва да разбираме явленията на природата! Те са свързани помежду си като брънките на една верига. Спомнете си например как сухата гъба ни помогна да намерим склада на катеричката… — говореше поучително Ашот.
Но децата едва ли чуваха и дума. Струваше им се, че никога досега в Араратската долина не се е раждало такова прекрасно грозде и те го унищожаваха лакомо.
— Сега е ясно защо тук са се навъртали и ежът, и костенурката — продължи Ашот. — Значи, нашето предположение излезе вярно…
Този път Ашот каза именно „нашето“ предположение, а не „моето“ и това не остана незабелязано за Гагик.
— А врабците?… — попита той и намигна на Хасо.
— Точно така! Когато видяхме врабците, ние също предположихме, че в Барсовата клисура е живял човек, нали?… Ох, колко много грозде!…
И те измъкваха изпод снега все нови и нови лозови пръчки, отрупани с гроздове. Настроението им изведнъж се повиши. Прекараните несгоди и трудности, всичко лошо и страшно тозчас беше забравено. Струваше им се, че пред тях няма вече никакви опасности…
Нали все пак бяха деца, а децата лесно се утешават!…
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чак когато се наядоха до насита, децата оцениха напълно значението на своето откритие. По всичко личеше, че лозите са подивели, но не са диви — хилядолетни наред жителите на Араратската Долина отглеждаха такива лози24.
Ето например „кармйр кахани“ („червено висящо“). Гроздовете му, нависнали на гирлянди по мазетата на колхозниците, се запазват чак до пролетта свежи, сякаш току-що са ги откъснали, и на Първи май украсяват богатата празнична трапеза. Или „воскехат“ („златен плод“). На вид това грозде не прави впечатление, а една трета от съдържанието му е захар. От него се получават много силни десертни вина, които не се нуждаят от спирт. А „изапитук“ — „кози бозки“ — е толкова прозрачно, че се виждат всички семки и жилки на плода…
— Погледни само, Ашот, какви дълги и тънки зърна. Май че този сорт в града го наричат „женски пръстчета“, нали? Да ти е жал да го ядеш! — говореше Гагик, докато разглеждаше на светлината красивия плод със златисти отблясъци на слънцето. — Колко жалко, че онова славно зайче не е могло да прецени с какъв благороден сорт е имало работа…
— Хайде, вие поговорете за сортовете, а пък аз ще си тръгна — каза Хасо, наниза на пръчка няколко грозда и забърза към пещерата.
— Почакай, Хасо! Ти май от радост забрави за опасността? — спря го Ашот. — Я запали огън тука, на сухото местенце… Огънят винаги трябва да бъде с нас, разбираш ли?…
Овчарчето сложи ръка на дясното си око и се зае да пали огън. След това взе главня и се отдалечи тихо. „Ло, ло, ло…“ — долиташе до децата песента му. Дали пееше от радост, или пък искаше да изплаши
