мълчаха и с тревога мислеха за болното момиче. „Ще умре, ако не намерим храна, ще умре.“
Най-после Ашот стана.
— Хайде да отидем да видим капаните. Може пък да имаме късмет…
Всеки взе горяща главня и излязоха от пещерата. С последни сили тръгна след господаря си и Бойнах.
— Остани тук, Бойнах джан, къде ще ходиш? — каза нежно Хасо.
Но кучето не послуша.
На няколко крачки от пещерата Бойнах изведнъж наостри уши, затрепера силно и глухо заръмжа. Хасо започна да го успокоява, да го придумва да се върне, но в този миг нещо зашумоля в храстите. Мярна се гъвкаво тяло, светнаха фосфорни очи… Някакъв страшен звяр направи висок скок и се насочи към овчарчето… Но докато беше още във въздуха. Бойнах се хвърли, вкопчи се със зъби в него и двамата на кълбо се търколиха по склона надолу…
— Удряйте, удряйте! Хай, хай! — закрещя изплашено Ашот и се спусна напред.
Децата се развикаха, запратиха надолу горящите главни, търколиха няколко големи камъка.
Звярът остави кучето, избяга и се скри в тъмнината.
Всичко стана толкова бързо, че Хасо не успя да се опомни.
— Ай, Бойнах, ай, братко мили! — плачеше той, като разглеждаше изхапаното куче. Шията му беше цяла в кръв…
Момчетата помогнаха на Хасо да вдигне Бойнах и да го пренесе в пещерата. Сложиха го върху меки листа,
Шушик, унесена, нищо не чуваше. Саркис скочи подплашен oт постелята си.
— Какво, какво стана? — попита разтреперан той, — Какво беше? Барс ли?…
— Не можахме да разберем — отвърна навъсено Ашот. — Изглежда, че е рис.
Другарите го погледнаха с недоверие. Всеки в Айкецор знаеше, че рисът, макар и да е от същия котешки род като барса, дори прилича на него, но не може да се сравни с барса нито по сила, нито по смелост, нито по дързост.
С болка на сърцето Хасо се наведе над своя приятел. Откъсна парче от долния край на ризата си, изгори го и с топлата пепел посипа раната върху шията на кучето. Кръвта спря, но Бойнах дишаше тежко и неравно, задъхваше се.
Приближи се до него и Гагик, погали го нежно по главата и мъка сви сърцето му при мисълта, че няма с какво да нахрани това самоотвержено животно.
Да, истински самоотвержено!… От предишните рани Бойнах може би щеше да се посъвземе, но от тази… не, нямаше надежда… Кучето се пожертвува за господаря си.
— Бойнах! — повика кротко овчарчето.
Псето отвори очи. Колко изразителен беше погледът му, какво тъжно спокойствие имаше в него. Бойнах сякаш беше доволен, че умира.
… Нощта още не беше настъпила, а дървата пак свършиха.
— Замръзвам… — чуваше се от време на време жалният глас на Шушик.
Но кой смееше сега да излезе от пещерата? На момчетата се струваше, че звярът се крие някъде съвсем наблизо.
Главата на овчарчето гореше, а сърцето му беше стегнато в железни клещи. Но какво да стори, как да помогне на своята хушке, на милата си сестрица? Как да спаси живота на любимото си куче?
Той покри с памуклийката си момичето, а с ризата загърна кучето, след това се зарови в топлите листа и тайно от другарите си тихо се разплака…
Нощта беше тежка, много тежка. За да не изгасне жаравата, покриха я с пепел. Ставаше все по- студено. Пъшкането на Шушик едва достигаше до тях, толкова беше слабо.
Децата трепереха от студ и глад и цяла нощ не мигнаха нито за минутка. Едва призори дрямката им надви, но беше тежка като кошмар…
На разсъмване Бойнах за последен път лизна ръката на Хасо, за последен път го погледна с добри, пълни с обич и преданост очи и Гагик видя как те помътняха и угаснаха…
— Бойнах джан, братко мили… — зарида с глас овчарчето.
Другарите му се събудиха и разбраха… Устремиха мълчаливо замислени погледи в едва тлеещите въглени — тежки мисли свиваха сърцата им. Отиде си Бойнах… А каква ще бъде тяхната съдба? Какво очаква болните другари?…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Всяко зло за добро…
Смъртта на Бойнах спаси не само господаря му, но и едно прекрасно момиче…
Откакто на раменете на Шушик наметнаха меката рунтава кожа на кучето, тръпките й престанаха. Топлата „шуба“, чаят от малинови корени, месният бульон — всичко това възроди гаснещите й сили и здравето й започна от час на час да се възстановява. Усилващата се надежда за освобождение също помогна.
Децата не бяха вече толкова гладни и чувствуваха, че имат сили да продължат работата на Дяволската пътека.
След като прекараха два дни затворени, те взеха копията и излязоха от пещерата. Това беше на двадесет и четвъртия ден.
Сега вече те нямаха право да седят. Каквато и опасност да ги дебнеше, трябваше да отидат на Дяволската пътека и да работят, да работят неуморно… Нали нямаха вече и надежда дори да намерят каква да е храна!
В клисурата, изглежда, не беше останало нищо друго освен голи скали, дървета с осакатени, очупени клони и неизвестния звяр. А той естествено по-скоро щеше да изяде нещо, отколкото сам да бъде изяден…
Какво друго можеха да направят децата, освен да забравят всичко, дори страха от смъртта, и да се заемат само с едно — разчистването на Дяволската пътека!
Те обсъдиха положението и решиха, че най-верният им и единствен съюзник в борбата със звяра можеше да бъде огънят. Затова освен копията взеха както обикновено и горящи главни.
Но още щом излязоха от пещерата, децата с ужас забелязаха, че някой е прибрал грижливо изхвърлените от тях кости. Ясно: звярът беше някъде наблизо…
Застанали на прага, децата известно време крещяха, хвърляха камъни в храстите, размахваха горящите главни и озъртайки се настрани, се спуснаха в Дъбравата.
— Той и днес не е много гладен, не се бойте — успокояваше другарите си Ашот, като имаше пред вид изчезналите кости.
Събраха няколко наръча съчки, отнесоха ги в пещерата и ги оставиха на Саркис, а те пак се върнаха долу.
В началото на Дяволската пътека Ашот се спря, пое си дъх и каза:
— Хайде да накършим елови клони и на най-тясното място на пътеката да накладем огън. Така ще бъде по-безопасно.
Нямаше нужда да питат защо или да възразяват. Всички разбраха мисълта на Ашот. Надолу е пропаст, нагоре — отвесна скала, устремена във висините, а отпред пътят е затворен. Опасността следователно можеше да дойде само отзад, по разчистената пътека. И точно тук запалиха огън децата, преди да започнат отново прекъснатата работа.
След двудневната почивка и ситата храна (горкият Хасо, просто не вкуси от нея!) силите им бяха доста
