Хасо взе горяща главня.
— Как си, Шушик? Имаш ли все още бодежи? — попита Ашот.
— Не, вече нямам. Но чувствувам силна слабост. Искаше и се да каже, че просто е гладна и ако не е това, бързо ще оздравее. Но такова признание щеше само да увеличи тревогата на другарите и. И момичето се въздържа.
А за момчетата и без думи беше ясно, че тя може да бъде спасена само с храна. Ако Шушик остане гладна още ден-два, отслабналият й организъм не ще издържи.
— Знаеш ли как се ловят яребици? — обърна се Гагик към Ашот. И той беше много разтревожен от състоянието на момичето и нищо друго сега не можеше да мисли. — Ашот, тия дни ти говореше нещо за конски косъм — че ако си имал, щял си да изловиш всички яребици. Така ли?…
— Да, от конски косъм могат да се направят примки. Но откъде да вземем?
— А това какво е?… — И Гагик докосна нежно червеникавите плитки на момичето.
Те бяха изскочили изпод сивото топло шалче и се спускаха на слабичките гърди на момичето, медночервени като лъчите на залязващото слънце.
Шушик се усмихна унило на шегата.
— Какво, ще стане ли? — Продължаваше Гагик. — Само че по-бързо, докато Хасо не е дошъл, че той като извади кинжала си, няма да ни даде да пипнем тия разкошни плитки…
„Значи, не се шегува…“ — мина през ума на Шушик.
А Ашот дори се разсърди:
— Нямаш ли за какво друго да говориш? Бърбориш празни приказки!…
— Защо, Ашот? — възрази момичето. — Ако трябва, отрежете ги… — И като дишаше тежко, тя започна да разплита едната от дебелите си тежки плитки.
Пръстите на Шушик бяха станали жълти като восък, а очите и така бяха хлътнали, че да ти се скъса сърцето само като я гледаш.
„Ще умре“ — мина през ума на Ашот ужасната мисъл и той скочи:
— На, по-бързо! Хасо идва!…
Гагик отряза бързо кичур коси от Шушик, подаде го на Ашот и го погледна въпросително. „Хайде, по- бързо… Какво да ти помогна още? — питаше погледът му. — Направи нещо, иначе тя си отива.“
— Ако сложим три косъма, може би ще издържат… — говореше Ашот. — Само че нямаме никакви зърна: с какво ще привлечем яребиците?… Хасо — обърна се той към дошлото в това време овчарче, — не са ли останали на дъното на торбичката ти някои трошички?
Щом само спомена Ашот за хляба и устата на всички се напълниха със слюнка. Ех, да имаха поне парченце черен хляб!…
Но Хасо дори не отговори. Изпразни пълните си с кремъци джобове и седна до огъня.
— Това се казва оръжие!… — възхищаваше се Ашот, като опипваше краищата на черния кремък. — Вижте само какви са остри — като игли!…
Черният кремък, наричан обикновено от народа „дяволски нокът“, няма нужда от изостряне. Парчета от счупен кремък са остри като парчета на счупено стъкло от дебело шише.
Ашот взе дръжката на едно от бъдещите копия, сряза надлъж върха му, пъхна клинче и в образуваната „човка“ постави тъпата страна на най-острия кремък.
После изби клина и „човката“ се затвори, като стисна здраво камъка.
Но това все още не беше всичко.
— Я. Хасо, по-бързо връвта!…
Хасо донесе не само връвта (усукана от разплетения вълнен чорап), но и шепа трохи, смесени с пръст, които беше намерил по шевовете на торбичката.
Ашот завърза здраво края на дръжката с втъкнатия кремък, после стана, вдигна над главата си саморъчното тежко копие и го размаха страшно във въздуха. Силите и самоувереността на момчето сякаш пораснаха.
— Хайде, нека идва сега твоят тигър — заяви високомерно той, обръщайки се към Саркис. — Никакъв звяр няма да издържи на такъв удар.
Едно след друго момчетата взимаха копието в ръце, размахваха го и в тях се разгаряше детското желание по-скоро да го изпитат в борбата. Действително от близко разстояние с това оръжие можеше да се действува по-добре, отколкото с пистолет. Хвърлиш ли копието със замах — никой не ще му устои…
— Джан! Сега вече наистина станахме предисторически хора… Ашот, я иди да доведеш тук онова котенце — шегуваше се Гагик явно с желание най-вече да развесели Шушик. Но като я чу как тежко диша, пак се разтревожи и стана сериозен. — Какво правиш, Ашот? Остави, остави всичко, да отидем за яребици. Скоро ще се стъмни.
Слънцето вече беше залязло и ярките багри, с които беше изпъстрена Барсовата клисура, бързо потъмняваха, гаснеха. Всичко наоколо посивя. Стана студено…
Децата внесоха Шушик в пещерата, сложиха я до огъня на мекия й „одър“ и я повериха на Саркис, а те се качиха на върха на Яребишкия хълм, там, където всяка сутрин птиците посрещаха изгрева на слънцето със сладкозвучен хор.
Всяко от децата държеше в ръце горяща главня, а Ашот — и копието.
Примките, които Ашот поставяше по високите тераски на хълма, бяха много просто, но същевременно много хитро направени. Момчето напъхваше в малка глинена бучка краищата на леката примка, усукана от три косъма на Шушик. През нощта студът щеше да стегне здраво тези косми в глината.
…Колко, колко пъти, когато се изкачваше е баща си по планината, Ашот беше виждал цели редици яребици с пръстенчета от косми по шиите, завързани като телета на колчета! И баща му все го подканяше: „По-бързо, Ашот, по-бързо, че слънцето ще напече глината и яребиците ще измъкнат примките и ще избягат.“ За яребиците тези глинени бучки са като котвата за кораба. Докато тя е на място, корабът никъде не мърда…
— Ама коя яребица според тебе ще дойде доброволно да си пъхне главата в примката? — попита Гагик. след като изслуша дългото обяснение на Ашот.
Ашот не отговори. Взе четири камъка и направи от тях нещо като квадратна къщичка. Пети камък сложи отгоре за покрив. Тясната дупка между два от камъните щеше да служи за врата. В къщичката Ашот постави глинена бучка, в която бяха пъхнати краищата на примката, а самата примка закрепи на отвора като рамка. Вътре в къщичката той насипа примамката. Ще устои ли пред нея гладната зимна яребица? Разбира се, че не. Щом усети миризма на храна, ще провре лекомислено глава в дупката и ще изкълве трохите… А когато поиска да измъкне главата си, примката ще и стегне гърлото…
Хасо и Гагик наблюдаваха как работи Ашот и правеха същите примки. Но какво щяха да сложат вътре? …
— Е, утре нашата Шушик ще яде яребишка супа!… — заяви радостно Ашот, като чистеше със сняг изцапаните си от глината ръце.
— Чакай, чакай… Най-напред кажи колко яребици трябва да се хванат, че и ние да можем да похапнем? — попита Гагик, намигайки на Хасо.
— Да вървим — каза Ашот. — Рибата още в морето, а ти лука пържиш… Нека уловим, после ще видим…
Децата се върнаха обнадеждени в пещерата. Гагик беше в особено весело настроение.
— Ще видиш на какво са способни русите ти плитчици — каза той засмяно на Шушик.
Вечерта беше посветена на копията. Сега, когато притежаваха новото оръжие, децата чувствуваха по- голяма сигурност, но Ашот все пак сметна за необходимо да постави дежурство като предишната нощ. До зори поддържаха огъня и пазеха входа.
Едва беше настъпило утрото — двадесет и първото утро от техния плен — а Гагик вече заподканя другарите си:
— Хайде да отиваме, да донесем нашите яребици! Какво чакате?…
Прегърнал косматата шия на Бойнах, Хасо проливаше тайно сълзи. Кучето нямаше вече сили да се помръдне. А Шушик имаше такъв ужасен вид, че овчарчето не можеше дори да я гледа…
Момчетата взеха главня от огъня и излязоха от пещерата. Докато се изкачваха по хълма, слънцето се издигна доста високо.