надолу. А агнето с няколко леки скока се озова на отвъдната страна на хълма, който отделяше Овчарника от Барсовата клисура, и оттам показа отново малката си главица. То изглеждаше учудено от държането на майка си, която не бягаше от тези страшни, двукраки същества,
Чернушка тръгна към малките си — не побягна, а просто тръгна бавно и спокойно.
Каква е тази Чернушка? Откъде я познаваш? — Недоумяваше Ашот. Той беше силно развълнуван: три овци! Та това е истинско спасение! От глад вече не ще загинат. Но как да ги уловят?
— Чернушка е овца от нашата ферма. Миналата година през април, на връщане от муганските зимовища, тя се отклони, а с нея и четиримесечното й агънце. Когато караме овцете от равнината в планината, не отделяме агнетата от майките. Баща ми и аз взехме кучета и тръгнахме да ги търсим. Търсихме, търсихме, но не ги намерихме. Чудно нещо! Ако ги беше изял вълк, костите им поне щяха да останат… А тя ето къде била! Кой да се сети да я търси тук! Пър, пър, гиди, гиди!… — викаше пак овчарчето и издаваше такива звуци, че непривикнал човек можеше да настръхне, като го слуша.
Но за Чернушка тези звуци бяха познати, тя беше закопняла за тях и те може би събуждаха в замъгления и мозък сладки спомени за веселия безпорядък във фермата, за хилядите дружки, с които беше пасла спокойно и безгрижно по планинските пасища.
— Добре де, но как е попаднала тука? И отде се е взело другото агне? — разпитваше Ашот.
Овчарчето само се усмихна, толкова наивен му се стори сега „ученият“ му приятел.
— Ще ти разкажа как е станало. Когато Чернушка се е загубила, сигурно е срещнала диви кози, заблудила се е и тръгнала след тях. Нали знаеш, че овцете са глупави — могат и след вълк да тръгнат… А козите са тичали към Барсовата клисура. Поживяла е с тях на воля по тучните пасища, а докато дойде зимата, толкова е подивяла, че вече е можела и сама да се грижи за себе си…
— Браво, Хасо! — одобри Ашот разказа на овчарчето. — Довечера ще разкажеш всичко това на децата…
Хасо се усмихна смутено и започна да говори за друго:
— Ще се почудят във фермата, като заведем Чернушка, при това с две рожби.
— Защо ще ги заведем? А ние какво ще ядем?
Хасо дълго не отговаряше.
— Не, аз няма да вдигна ръка. — каза най-после той.
— Ако ти не убиеш, аз ще убия.
— И ти няма да го направиш — каза тихо Хасо.
— Защо?
— Не виждаш ли? Днес-утре тя пак ще си има малко. Погледни, коремът и е чак до земята, едва ходи…
— Значи, и агънце ще си имаме?
Ашот толкова се зарадва, че щеше да се разскача, ако не смяташе, че е несериозно.
„Добре — мислеше си той, — засега няма да закачаме Чернушка — нека стои за по-тежки дни, а двете ще ни стигнат за един месец. Млякото пък…“
Той си правеше радостно сметки на ум и чакаше с нетърпение да види как Хасо ще привлече такава тлъста плячка.
А овчарчето вървеше бавно напред и издаваше с езика си звуци, които само овцете разбираха, увещаваше Чернушка да не се страхува, да не бяга от него. Овцата-майка вече и не се опитваше да се крие. Вървеше бавно, неуверено. Звуците, с които я викаше Хасо, я развълнуваха. Какво да прави сега? Дали да се подчини на заповедите на стария си стопанин, или да отиде при малките си?…
Но майчиният инстинкт все пак надделя. Тя тръгна решително напред и никакви молби на Хасо вече не и действуваха.
Тогава овчарчето реши да прибегне до по-силно средство. Седна на един камък, извади от пояса си свирката и засвири вълшебна овчарска мелодия — същата онази, която кара цели стада да се спират и да се приковават на място. „Чобан-баяти“ наричат по планините тази нежна овчарска песен.
Свирката на Хасо запя така, че и камъните, да имаха сърце, биха се просълзили.
Чернушка пак се спря и, жално заблея. Върна се няколко крачки към Хасо и пак се спря, а овчарчето продължаваше да свири и запристъпя бавно към нея. Като забеляза това, Чернушка потрепера, отскочи и забърза към рожбите си.
— Какво да правим, Хасо? — обезпокои се Ашот. — Ние нямаме друг път. Ако си отидем по онази пътека, по която дойдохме, овцете ще избягат в Барсовата клисура, а там е опасно. Кой знае какво може да ги сполети
Децата се разтревожиха. Но докато стояха и мислеха какво да предприемат, изведнъж се появиха два огромни орела и се спуснаха към овцете с намерение да отвлекат агнето. Овенът и агнето хукнаха стремглаво назад. Но тук налетяха на децата и завиха встрани, побягнаха надолу, към клисурата. Подире им забърза кафявата овца.
— Ако зверовете ги подушат, ще дойдат през нощта и ще ги разкъсат, нали?… Какво да правим? — умолително попита Хасо.
— Какво?… Какво?… — промълви смутено Ашот. — Ето какво — съобрази бързо той: — Да накладем огън на най-тясното място на пътеката…
Децата изтичаха в пещерата за огън и Хасо придума Ашот да остане тук.
— Аз сам ще запаля огън. Ти не идвай, почивай си!… — каза той кротко, но настойчиво.
Второто отиване беше тежко за овчарчето. Но не мина много време и на пътеката за клисурата, където се беше скрила Чернушка, пламна силен огън.
Огънят обезпокои много младия овен и неговата сестричка, но на Чернушка той направи съвсем друго впечатление. Нощните овчарски огньове отдавна бяха близки на сърцето и. Тя вече почти не се страхуваше от момчето.
Но как е станало тъй, че барсът е живял няколко седмици близо до овцете и нищо не им е сторил?…
Кой знае! В природата съществуват и такива случаи като изключения.
В Средна Азия например ловци намерили юрдечка, която живеела с цялото си потомство в лисича дупка заедно със стопанката… Странно съжителство! Тук обаче случаят беше друг. Гладният барс сигурно не ги беше просто срещал, тъй като Овчарникът беше отделен от Барсовата клисура с планинската стена. А по всичко личеше, че звярът не беше ходил оттатък стената.
Наистина овцете преминаваха всеки ден през стената и отиваха на водопой в Барсовата клисура, но клисурата, по която се качваха, беше отделена от Барсовата с дълъг рид. Пътят им минаваше ниско в дола и барсът можеше и съвсем да не ги забележи…
Освен това хищните зверове, по-специално барсът, денем обикновено спят в убежищата си. На лов излизат само нощем. А овцете — обратно. По стар навик, придобит при съвместния им живот с човека, те се прибираха вечер в „кошарата“ си и спяха там, докато съмне. Призори, когато барсът се скриваше в леговището си, овцете излизаха на паша. И това им беше помогнало, разбира се, да избягват неприятната среща.
И още нещо. Колкото и чудно да изглежда, барсът можеше да срещне овцете и да ги отмине, без да ги докосне. Да, да! Лесно е да издебне подивелите овце из засада, когато пасат или пият вода, но съвсем друго — когато трябва да ги преследва… Той не можеше дори Чернушка да достигне, а камо ли агнетата, от рождение усвоили навиците на планинските овни.
Защо? Знаем, че барсът прави скокове, дълги пет-шест метра. Да, той отлично скача, но лошо бяга. Зверовете от котешката порода — лъвът, тигърът, барсът, рисът, пък и самата котка — са слаби бегачи. Не
