напразно народът казва: „Не е дълго котешкото бягане — от къщи до плевнята“.
…За лъва се казва, че е великодушен. Хвърля се върху набелязаната жертва и ако не успее да я хване, не я преследва повече — „подарява й живота“. Но какво великодушие е това! Само да му падне животно, веднага го разкъсва и изяжда. Но ако трябва да прави един-два скока напразно, той и сродните му — тигърът и барсът — направо се уморяват и „разочароват“. Лягат на земята, гледат жадно след изплъзващата им се жертва и удрят злобно с опашка…
Открай време барсът напада из засада, а не гони плячката си. Нали няма здрави „обувки“ като Чернушка, бос е, лапите му отдолу са меки, незащитени. Как ще бяга по острите камъни на склоновете на клисурата?
Това също е причина, задето овцете са останали невредими, независимо от страшното съседство.
СЕДМА ГЛАВА
Вчерашният ден поднесе големи неприятности на децата, затова пък днешният им направи такива подаръци, че всички огорчения, причинени от крадливата мечка, скоро бяха почти забравени.
Най-голямата им грижа засега беше улавянето на подивелите овце.
— Ама че късмет — шишкебапът на крака ни дойде! — потриваше весело ръце Гагик и с нетърпение очакваше онзи щастлив час, когато „подведомственият му склад“ отново ще се напълни с продукти.
— А къде изтича Хасо? Къде занесе огъня? Защо отиде сам? — вълнуваше се Шушик.
Ашот се усмихна лукаво:
— Хасо занесе огъня в кошарата при нашите овце. Сега той ще е овчар в нашата ферма.
— Никаква ферма-мерма не признавам! Хващаме и колим… — запротестира Гагик.
Всички очакваха с нетърпение връщането на овчарчето — само той можеше да измисли как да уловят овцете.
Хасо най-после се върна. Лицето му сияеше, черните му очи светеха.
— Дори и да има зверове в клисурата, при Чернушка няма да отидат. Я вижте — доволен посочи той върха на скалата.
Там се виеше дим от запаления огън.
— Овцете ти сигурно вече са се успокоили, дали да се опитаме да ги хванем, а? — попита Ашот.
Хасо се усмихна.
— Не — каза той, — така не става. Трябва най-напред да свикнат да ни вярват, да не се страхуват от човека. А за това е нужно време.
Вдъхновението на Ашот и Гагик изведнъж се изпари,
— А пък аз мислех довечера да варя пача от крачката и рогцата! — призна си Гагик. — Ех, Хасо, на гладен човек четат ли се проповеди за търпение?…
Но няма как! Щом се налага — ще потърпят, стига само да има надежда да хванат овцете.
— Хайде дотогава да се опитаме да убием коза — предложи Ашот. — По време на сватбите козите стават непредпазливи.
— Но пак няма да ни се оставят — осмели се да възрази Хасо. Той неведнъж беше присъствувал на такива сватби. — Ако намерим кози — додаде той, — то ще е само в дълбоките пещери, където те денем се крият.
— Да! Ако ги сварим в пещерите, наши са — заяви самоуверено Ашот и стана.
Тримата излязоха от пещерата, а след тях — Шушик и Саркис. Те казаха, че искат да потърсят плодове.
— Ашот, гледай само, като хвърляш копието, да не попадне в очите: ще ослепее — каза сериозно Гагик.
— Кой? — вдигна вежди Ашот.
— Ами че козата!… И защо се катериш нагоре? Не знаеш ли, че е по-лесно да се слиза?
Да, да се слиза, е по-лесно, Ашот знаеше това, но той знаеше също така, че кози могат да се намерят само в проломите на скалите и в пещерите по високите склонове.
— Ашот, страх ме е: ами ако мечката е легнала там, зад камъните? — прошепна Шушик.
Дали защото тя им напомни за мечката, или те сами се сетиха, че вървят по пресните и следи, но станаха изведнъж сериозни, а Ашот предупреди да бъдат предпазливи.
Те се покачиха върху скалата над Пещерата на отшелника, легнаха на земята и допълзяха безшумно до едно място, отдето се виждаха добре както долната част на Барсовата клисура с лозето, така и източното било на хребета, където минаваше Дяволската пътека.
Трябваше най-напред хубаво да огледат от върха околността и тогава чак да продължат. Току-виж, изскочил някой звяр! Но съвсем неочаквано оттук те видяха не звяр, а онези животни, за които бяха предназначени копията. От отсрещния рид се чуваха ясни, остри звуци. Там се сражаваха козли, като се удряха с рогата, а встрани от тях пасяха кози.
Хасо, който имаше много силно зрение, дръпна разтревожен Ашот за палтото:
— Твоята шапка!
Козлите ту се отдалечаваха, ту връхлитаха бясно един на друг. И на рогата на единия наистина се мяташе шапката на Ашот.
Усмихнат, Ашот поклати глава. За кого е шита шапката, а кой я носи!
Децата следяха със затаен дъх боя на козлите и всеки изгаряше от желание единият от противниците да падне победен с разбита глава. Но природата е надарила тези животни с такива железни глави, че те геройски устояват на жестоките сражения, които се повтарят всяка есен. Колкото и силни да бяха ударите, нито единият от съперниците не пострада в боя.
Право казваше ловецът Арам, че Барсовата клисура е най-безопасното място за козлите. Необезпокоявани от никого в недостъпните за хората дебри, пещери и усои, козите раждат и отглеждат прекрасните си козлета.
Но дори и в тези недостъпни места се води безмълвна, страшна борба за живот. И по-силният прониква тук, за да унищожи и изяде по-слабия.
Ето и сега, докато в разгара на борбата козлите си удряха главите, опасността се промъкна неусетно в Барсовата клисура и надвисна над тях. На един от високите планински корнизи лъсна на слънцето пъстрият гръб на гигантската котка, блеснаха белите зъби. Изхвърлил напред тежките си лапи с остри нокти, барсът като камък се стовари върху козлите, самозабравили се в борбата.
Козите се спуснаха ужасени към изхода на клисурата, а след тях козелът с шапката на рогата. Другият, повален от барса, остана на място.
Шушик не издържа зрелището, изписка и отстъпи назад. Саркис позеленя. Той щеше да крещи, но Ашот тутакси му запуши устата с ръка, дръпна го назад и го отведе на другия склон на хълма.
— Стой тук и нито звук! — изсъска сърдито той, понеже от опит знаеше, че заплахата обуздава мигновено слабите и страхливи хора.
Ашот се върна разпъхтян, отведе и Шушик настрана и се присъедини към другарите си.
Тримата, притиснати до земята, следяха разиграващата се драма.
След като повали козела, барсът заби в гърлото на животното острите си зъби и като ръмжеше и удряше неспокойно по земята дългата си опашка, започна да разкъсва жертвата си.
Скрили глави зад храста, децата наблюдаваха отвратителната трапеза на хищника с тайната надежда, че след като се насити, той ще остави и за тях от плячката си.
Предпазните мерки на децата бяха напразни. Барсът отдавна ги бе забелязал. Без да ги гледа, той чувствуваше тяхното присъствие, усещаше миризмата им, долавяше шепота. Обаче барсът принадлежи към онези редки зверове, които нехаят пред съперника си и дори в присъствието на човека са способни да вършат своите престъпления. Хищникът поглеждаше от време на време към храста, зад който бяха скрити децата, и продължаваше спокойно да се наслаждава на жертвата си. А Гагик не можеше да откъсне поглед от челюстите на барса и в мечтите си вече печеше шишчета от чер дроб. Но сметките му бяха криви.
