са се връщали в „кошарата“ си. И момчето вървеше уверено напред, но не вече по следите на копитата, а по тора, който срещаха тук-там. Но — чудно! — торът не водеше към чернеещите се наблизо входове на пещери, a по-нагоре — към гребена.
Колкото и трудно да им беше, сега вече момчетата не можеха да се откажат от хрумването си и скоро стигнаха до един от най-високите планински гребени. Оттук се откриваха безбройните разклонения на Малък Кавказ, които се спускаха към Аракс. Виждаше се също турската част от Араратската долина, покрита със сняг, и над нея блесналите върхове на Арарат.
Каква свобода, какъв простор наоколо! А те?
Сърцето на Ашот се сви, сълзи премрежиха очите му. Кога, кога най-после и те ще излязат на широкия свят! И дали въобще ще излязат?…
— Хайде да вървим, да вървим — препираше Хасо. — Вятърът се усилва.
— Че ще вървим, ще вървим, ама в тези скали няма път, иначе баща ми щеше да го знае… — сякаш размишляваше на глас Ашот.
— Има път! Тази пътека извежда от клисурата, погледни! — каза Хасо, развълнуван от предположението си.
Като се придържаше за издатините на скалите, той продължаваше да върви по тясната пътека, която опасваше склона и представляваше всъщност само една дълбока планинска пукнатина. Този път по всяка вероятност съвсем не беше труден за животните. Те се бяха отърквали о скалите и оставили фъндъци вълна. А за децата беше много трудно. Но какво значение имат трудностите, ако пътеката ги изведе от клисурата!…
Най-после те дойдоха до седловината. Барсовата клисура остана зад тях.
Момчетата се спряха прехласнати. От вълнение занемяха и само с жаден поглед обгръщаха този нов за тях мир. Дали наистина не бяха намерили пътя, който ще ги изведа на „белия свят“?…
Но скоро трябваше жестоко да се разочароват. Пътеката съвсем не ги беше довела до изхода от Барсовата клисура, а до друга, малка клисура, затворена отвсякъде. Отгоре тя се виждаше цяла и нямаше смисъл да се търси изход от нея.
Отзад и отстрани тази клисура беше заобиколена от ръждиви скали, а отпред завършваше с пропаст, също като Барсовата клисура. Скалите, отвесни, дори надвиснали, изглеждаха съвсем непроходими. Никаква пътека! Не, оттук беше невъзможно да се излезе…
Децата се оклюмаха. Не остана и следа от обхваналото ги преди малко въодушевление. Седнали на камъните, те се чувствуваха може би като оня пътник в пустинята, който, измъчен от жажда, бърза към оазиса и вижда, че е било мираж…
Ала имаше и нещо утешително в съдбата на децата. В долчинката живееха три овце! А момчетата не бяха забравили още дните, когато шестима заедно с Бойнах „се угощаваха“ само с една червенушка — птичка, малко по-голяма от врабче…
Ако намереха овцете, можеха да смятат, че са наполовина спасени.
И вярата, почти напуснала децата, отново се върна при тях. Обнадеждени, те влязоха в клисурата.
Но каква клисура беше то? Такива се срещат често по разклоненията на Малък Кавказ, само че високи каменни стени ги скриват от погледа.
Клисурата беше доста по-малка от Барсовата, но по-красива. Поляните бяха обрасли с висока трева и редки шубраци, а от трите им страни надвисваха каменни стени. Тук-там се чернееха дупки — входове на пещери. Какво прекрасно пасище! Какви чудни скривалища!… Хубаво убежище си бяха избрали овцете. Не са толкова глупави, колкото ги смятат хората…
Сега децата разбраха защо животните бяха оцелели сред тази жестока, пълна с опасности природа.
По южните склонове, защитени от силните ветрове, скалите така силно отразяваха слънчевите лъчи, че снегът тук не се залежаваше. Това беше прекрасно зимно пасище!…
Децата слязоха предпазливо по пътеката, която минаваше по планински корниз. По всичко личеше, че овцете живеят тук: и по спасената, утъпкана на места суха трева, и по тора, който се срещаше на всяка крачка.
Но как е станало така, че новата клисура беше почти копие на Барсовата и също като нея заобиколена от непроходими възвишения?
В характера и строежа на възвишенията и клисурите на Армения се забелязва чудна закомомерност. Всички вулканични възвишения си приличат по своите конусовидни върхове, подобни на захарни камари. Сякаш един и същи майстор ги е източил на някакъв исполински струг. Само големината им е различна.
Който е бил в Зангезур34, непременно е забелязал, че там всички възвишения са островърхи, а повечето от тях носят „каменни шапки“ и наподобяват гъби- великани.
Техният състав (ронливи, леко трошливи скали), е еднакъв, така както са били еднакви и условията, които са ги създали. Да вземем например онази част от Малък Кавказ, която е разположена срещу Арарат, минава зад Ереван и стига до края на планинската верига, чак до Азърбайджан. Поради еднаквите природни условия всички клисури от тази верига, изложени на юг, поразително си приличат. В по-голямата си част те са заобиколени от възвишения, съставени от червеникавокафяв варовик. Северните склонове на планината са също еднотипни.
И така Барсовата клисура и Овчарника (както нарекоха момчетата долчинката) много си приличаха.
Когато слязоха, Хасо бързо прецени къде горе-долу се намират овцете. Той вървеше отпред, а Ашот — след него; ролите им сега се смениха.
Момчетата пресякоха долчинката, покрита с разкошна трева, висока почти до раменете им, и на другия й край намериха пътека, утъпкана от овцете. Тя сигурно щеше да ги изведе до убежището на животните. И наистина децата скоро се озоваха пред пещера с кръгъл тесен вход, отдето ги облъхна миризма на кошара…
Ашот и Хасо постояха известно време в нерешителност, но най-после се престрашиха и влязоха вътре. Тук цареше здрач и беше пусто — нямаше жива душа. Пещерата беше дълбока, но ниска и в дъното и се виждаше издатина, която прикриваше кръгла ниша. Нишата, запазена от студения въздух, също беше празна. Ала дебел пласт тор свидетелствуваше, че овцете нощуват тук.
— Сега е ясно — каза Хасо.
— Какво е ясно?…
— Че курдюците35 са на място…
Белите зъби на Ашот блеснаха в полумрака.
— А къде ще се дянат?
— Къде ли? Ами че ако овцете останат през зимата на студа, могат да им измръзнат курдюците. А в такава пещера и човек може да живее.
Те излязоха навън и заразглеждаха местността с присвити очи.
— Къде ли са отишли овцете?…
— Крият се някъде в тревата — предположи Хасо. — Я ела тука…
Покачиха се на високата конусовидна скала. Цялата поляна се откри като на длан пред тях.
— Я, я погледни, как са се разположили! — зашепна възбудено Хасо, съгледал овцете, настанени в трънака, малко по-долу от пътеката.
Не беше трудно да се забележи кафявият гръб на овцата, рязко откроен върху жълтата трева, и до нея двете бели агнета — едното с криви рогца, а другото без рога, с малка главичка.
Животните естествено видяха децата и също като дивите си роднини се заковаха на местата си. Инстинктът им подсказваше, че така не ще бъдат забелязани. Но те усетиха, че ги гледат, размахаха тлъстите си опашки-курдюци и се шмугнаха наляво към единствения изход от клисурата.
Значи, Хасо още там, до извора, беше определил вярно. Действително имаше една голяма овца, седем-осеммесечно агне и млад овен.
— Ох, ами че това е нашата Чернушка… Чернушке! Гиди, гиди, гиди, Чернушке!… — завика изведнъж овчарчето.
И кафявата овца, която тичаше последна, като чу полузабравеното си име, се спря, озърна се и жално заблея. Спря се и младият овен, но по-далече, на каменистата пътека, та ако стане нужда, да припне
