Вятърът духаше от козите към храста, където се криеха ловците, и затова не донасяше до животните миризмата на хора — най-опасната от познатите им миризми…
Тя ги беше изплашила там, долу, на солончаците, а отпред те не я усещаха и затова се оглеждаха плахо назад, към опасните места, които бяха напуснали.
Но ето че те съвсем се приближиха до ловците. Вече ясно се виждаше черната ивица, която опасваше сивото тяло на водача. Гърдите му бяха пъстри, на корема имаше белезникаво петно, а огромните рога се клатеха като две големи карабини…
След водача с леки скокове тичаха козите, тънконоги, с остри малки рогца на главите, с грациозно тяло и изящно извити шии.
Когато водачът се спираше и гледаше назад, спираха се и те и като по заповед също се озъртаха. Всяка майка прикриваше с гърди рожбата си.
— Стреляй, ти имаш зорки очи — прошепна старецът.
— Не, вълнувам се, няма да улуча… Стреляй ти. Дядо Асадур се напрегна, превърна се цял в зрение и слух, забрави всичко наоколо. Така е винаги преди изстрел.
Когато вдигна пушката, на предателския храст едва забележимо мръдна листо. Това беше достатъчно да накара козите да се спрат и да погледнат тревожно напред. Но преди още да са усетили опасността, зад храста се гръмна, светна пламък, изви се струйка дим…
Водачът направи скок и падна тежко на земята…
Козите се юрнаха обезумели към планината.
Не на себе си от вълнение, Арам се приближи до агонизиращия козел, наведе се, едва измъкна кожената ушанка и примря. Това беше шапката на сина му Ашот…
ТРЕТА ГЛАВА
Ударът беше толкова неочакван и тежък, че няколко минути децата не можаха да дойдат на себе си. Стояха като вцепенени на прага на пещерата и никой дума не продумваше. А когато най-после се опомниха, първото нещо, което направиха, беше да изтичат в пещерата, да затворят вратата и да я подпрат с тежко дърво.
Вършеха всичко като под команда, дружно, а после със затаен дъх се заслушаха. Гагик дори закри устата си с ръка, за да заглуши кашлицата, която го мъчеше.
След като се поуспокоиха, децата заобиколиха още неугасналия огън и до някое време стояха нащрек, напрегнали слух.
— Да излезем на разузнаване, а? — попита най-после шепнешком Ашот и погледна Към Хасо на кого другиго можеше да разчита в такъв страшен час?
— Да отидем. Да потърсим следи — съгласи се Хасо.
Те отвориха предпазливо вратата, огледаха от прага целия видим оттам свят — скалистата стена срещу пещерата и храстите под нея, — след това се престрашиха и излязоха.
С високо вдигнати копия момчетата направиха няколко крачки напред и се огледаха. Цялото мъжко население на пещерата, въоръжено също с копия, ги следваше. Децата имаха изплашен вид и вървяха след Ашот и Хасо не за да сразят врага, а защото се страхуваха да останат в пещерата. Ограбеното жилище вече беше опасно място.
Ашот изгледа другарите си така строго, че Шушик и Саркис се върнаха при огъня. Гагик остана. Той вдигна високо брадвата и мина отпред.
— Ограбил ни е човек! — изведнъж извика той, като показа следите, ясно очертани върху снега.
И действително оттук като че ли беше преминал бос човек.
— Приготви оръжието! — с желание да си даде кураж или да изплаши врага ни в клин, ни в ръкав извика Ашот.
Той направи няколко крачки, наведе се над следите, огледа ги внимателно и каза твърдо:
— Мечка…
Децата отстъпиха инстинктивно назад. Върнаха се при пещерата и застанаха до вратата, готови всяка минута да се скрият зад нея.
— Пияна е навярно, горката. Младото вино кипи в стомаха и и и замайва главата — шепнеше Гагик, а зъбите му един е един не се срещаха. — Ох, че е студено! — говореше разтреперан той.
Хасо разбираше защо е толкова студено на Гагик, но не му го казваше, жалеше го. „Ех — мислеше си той, — не всички хора са смели!…“
— Ще ида да се стопля — каза Гагик и влезе в пещерата.
— Какво има пак? — подскочи Шушик. — Нищо, дребна работа.
— Каква дребна работа?
— Нищо, мечка… Някаква страхлива мечка. Домъкнала се, излапала запасите ни и избягала.
— А какво ще правите сега?
— Ще я убием.
И Гагик, придавайки си войнствен вид. добави, като погледна разтрепераното от страх момиче:
— Няма да има време дори и да смели откраднатото!…
Той каза това така безгрижно, сякаш ставаше дума не за див звяр, а за новородено агънце.
— А как ще убиете мечката? — попита наивно Шушик.
— Как ли? Както винаги: с брадвата по кратуната и — това е то…
В пещерата влязоха Ашот и Хасо. Те притуриха в огъня няколко дълги цепеници и седнаха.
— Заради тебе останахме гладни! — вдигна глава Саркис. Той, изглежда, беше повече раздразнен, отколкото изплашен. — Защо не остави никого в пещерата?
— Не хленчи! — подвикна му Ашот.
Някакво глупаво честолюбие не му позволяваше да признае грешката си.
— Ти… ти… ти… — продължаваше да крещи Саркис, напълно загубил самообладание.
Децата се спогледаха изумени: „Какво му е станало?“
Ашот едва се сдържаше, ръцете му трепереха. Спречкването изглеждаше неизбежно, но той стисна зъби и замълча.
— Хасо, да излезем — повика той овчарчето.
— Постоплете се малко, защо бързате? — с престорено безгрижен тон каза Гагик.
— Не, трябва да тръгнем по следите, да видим къде е нашият неприятел. Да не е заспал някъде. Тогава — с брадвата по главата и… — Ашот не се доизказа. Сигурно се побоя от подигравките на Гагик.
Саркис скочи. Помътнелите му очи светнаха. Той искаше да каже още нещо, но махна с ръка и пак седна.
Тоя ден момчето изобщо беше някак особено раздразнително и гледаше всички с мътен, неспокоен поглед.
Каква беше причината? Страх ли, или нещо друго? По нареждане на Ашот Саркис и Шушик трябваше да останат в пещерата, да залостят вратата с тежки дървета за по-сигурно и да поддържат силен огън,
— А ние ще тръгнем — каза той. — Щом мечката е изпила толкова вино, сигурно е пияна.
С брадвата в едната ръка и с копие в другата, той тръгна напред по следите на мечока, а Хасо и Гагик — подир него.
След като беше излязла от „коридора“, мечката беше свила надясно и тръгнала нагоре из скалите. На едно място сред храстите тя се беше търкаляла, както се търкалят понякога на улицата пияни хора. А няколко крачки по-нататък беше лежала, но вече върху снега. Ашот показваше мълчаливо на другарите си следите и почукваше с пръст по челото си: „Рунтавата не е била съвсем в ред“ — искаше да каже той.
И у момчето назря безумна идея — да издебне звяра, както спи, и да го цапне с брадвата по главата!… Виж, това ще бъде добре! Тогава не ще ги плашат нито снегът, нито зимата — живей си спокойно до пролетта!
