широки клони и корени. Расли между камъните, под знойното южно слънце, те бяха цели пропити от тлъста смола. От еловите стъбла, от клоните, та дори и от корените момчетата надялаха много борина, жълта като кехлибар29.
— Сега чуйте какво ще предложа — каза Гагик, когато свършиха с борината. — Донесете глина, ще направя за всеки чаша и чиния. Стига сме сърбали от една паница като нашите прапрадеди.
С факли в ръце всички се отправиха към Глинената кариера.
— Ето вече цял месец се задушаваме от дима, пък и очите ни изтекоха — каза по пътя Шушик… — Защо никой не се сеща, че трябва да се иззида печка?
— Какво да правим, като всеки ден все изниква по нещо ново — оправдаваше се Ашот. — Но сега непременно ще иззидаме. Хайде, деца, нека всеки вземе по една голяма буца глина…
Когато наближаваха пещерата, ароматът на кипящото младо вино, приготвено от техните ръце, ги радваше, веселеше ги, вдъхваше им надежда. Настроението им изобщо съвсем не беше лошо.
Не мина обаче много време и то по най-неочакван и неприятен начин рязко се измени.
Една вечер, когато се прибраха, децата намериха вратата на пещерата отворена.
— Какво значи това? Кой може да е влизал? — разтревожи се Ашот.
— Добре поне, че са оставили вратата отворена — каза Гагик, — проветрили са помещението. А то от тези винени пари главата ми се мае!…
Но до шега ли им беше сега? Влязоха предпазливо в пещерата и се спряха поразени. Делвата с виното беше обърната, гроздето — изчезнало, в пещерата въобще цареше пълно безредие. Някакви невидими същества бяха унищожили всичките им запаси. Изяли прилепите, изпили виното, излапали накрая и гроздето.
Сякаш гръм порази децата. За миг рухна целият рай, нарисуван от Гагик, на пух и прах станаха всички надежди. Изтощените, окъсани деца се озоваха очи в очи със суровата, гладна, студена зима.
— Барсът?… — шепнешком попита Гагик.
— Барсът не пие вино, не яде грозде — продума замислено Ашот.
Те стояха вцепенени сред празната пещера и тъжно си мислеха: „Кой, кой враждува така жестоко с нас?…“
ТРЕТА ЧAСТ
ПЪРВА ГЛАВА
По хребетите на Малък Кавказ зимата беше вече настъпила. Сега там вилнееха вихри и фъртуни. А по южните планински склонове, в клисурите и котловините, които стигаха до Араратската долина, снегът се топеше и към Аракс течаха мътни потоци.
Дивите кози и овни бяха слезли от студените върхове в слънчевите долчинки, по-близо до селата. Ако ловецът Арам не беше заминал за Далечния изток да търси любимия си син, всяка сутрин от плоския покрив на къщата си щеше да гледа дивите кози, застанали величествено на върха на хълма, в чието подножие се намираше селото.
Гонени от снежната виелица, животните слизат от платото в долините и ровят с копитцата си колхозните зимници, търсят храна. Те се събират и на изоставеното гробище, където ближат старите надгробни плочи, макар че овчарят Авдал слага солта по плочите не за тях, а за овцете.
Стадата от колхозната ферма са слезли долу и пасат по пъстрите и просторни склонове на хълмовете.
Само козите, игриви и неспокойни, не се свъртат на едно място. Те бягат от котловините нагоре, катерят се по скалите и понякога тук се срещат с дивите си събратя. А случва се и обратното: цяло стадо диви кози или планински овни-муфлони, подплашено от нещо, нахълтва възбудено в колхозното стадо, размирява го и пак хуква стремително към скалите. След тях с бесен лай се спускат овчарските кучета, но къде ти — и арабският жребец не може да догони муфлона.
… Небето пак се забули с облаци и oт време на време пак преваляваше сняг на парцали.
Овчарят Авдал седеше под скалата, облегнат на студения камък, и свиреше със стария си кавал любимите мелодии.
„Ло, ло, ло, ло!“ — свиреше кавалът му и подкарваше послушното стадо ту към тучните пасища, ту на водопой. А когато станеше нужда, със същия кавал той усмиряваше и козите: нали понякога дивият вятър зашумява в главите им.
Като всички овчари-езиди30 в нашата страна, Авдал беше роден в колиба на планинско пасище и бе израсъл сред овцете. Те го разбираха и обичаха, изпълняваха послушно, каквото им кажеше. Види ли човек Авдал, застанал на скалата, огромен в широкия си ямурлук, ще рече, че стадата по целия този край са все негови. Черни очи, гъсти черни мустаци и обгоряло от слънцето бронзово лице — същински бедуин!
По външност Хасо приличаше на баща си, но беше взел кроткият характер на майка си, скромна и трудолюбива жена, която Авдал беше купил преди революцията за двадесет овена и три жълтици от кюрдите, населяващи подножието на планината Алагяз…
Седи под скалата овчарят Авдал и надува кавала — излива сърдечната си мъка, скръбта по изгубения син. И му се иска всичко наоколо — и планините, и небето, и скалите да изживяват заедно с него скръбта му, и те с него да проливат сълзи…
Ех, ти, къде си ми, лъвче мое?…
Накривил черния си астраганен калпак, Авдал подпира чело, затваря очи и поклащайки глава, с жална кюрдска песен оплаква загубеното си момче:
„Живота си давам за стройната снага, ясното чело, сладката приказка на моето чедо…“ — казваше се в песента.
Далече на склоновете като зорка стража стоят овчарските кучета, заслушани сякаш в звуците на познатата песен. Верни приятели в радостните и тежките дни на своя господар, те разбират каква голяма мъка преживява той и също тъгуват за Хасо…
И ето едно от тях — вълкодав с пъстри хълбоци — завъртя гальовно опашка, приближи се плахо до Авдал, близна го по дланта и легна в краката му с глава върху предните си лапи. Колко печал имаше в очите на животното, устремени към овчаря!
— И ти ли тъгуваш за Хасо, Чало джан? И твоето сърце ли плаче за него? — каза развълнувано Авдал. — Няма го, изгуби се нашият Хасо. Изхвръкна от ръцете ми моето соколче. Нямам вече чедо, Чало джан — изплакваше мъката си овчарят. — Кой ще поддържа огъня в моето огнище, когато остарея и си отида?…
Непоносима тежест притискаше сърцето на овчаря, сълзи напираха в гърлото му. Той млъкна и само тежки въздишки се изтръгваха от гърдите му…
„Къде, къде, под коя скала, под кой камък остана, чедо мое, мой безценен синам31?…“ — с дълбока печал мислеше Авдал. Той се мъчеше да окуражи, да смъкне тежестта,
