паяжина — и след това пуснах прилепа. Той започна да лети между конците, и то толкова ловко, че не докосна нито един!… Хванахме го, вързахме му очите и какво мислите? Не закачи нито един конец дори с края на крилото си.
— Как така — без да гледа? — попита Саркис и без малко да добави: „Не ни ли ментосваш, а?“, но навреме се усети и дори съжали, че заподозря Ашот в лъжа.
— Да! Без да вижда конците, прилепът ги заобикаляше — такова силно осезание има! Той чувствува предмета от разстояние.
— Брей! — смая се Хасо.
Ашот остана доволен от впечатлението, което предизвика неговият разказ. После съобщи, че прилепите живеят на цели колонии. Те населяват пещерите, пустите църкви и сгради, като висят по таваните и сводовете винаги с главата надолу. Така се чувствуват по-добре.
— Кажи си го направо — извръщат се наопаки като дяволите — изказа мнението си Хасо.
— А дяволите наопаки ли са извърнати? — усмихна се Ашот. — Как така?
— Н-не зная — смутолеви овчарчето. — Но тате казва, че петата им е отпред, а пръстите отзад…
Децата се засмяха в един глас.
— А какво още разказва баща ти за дяволите? — заинтересува се Ашот.
— Казва още, че когато хората пият вода на тъмно, дяволите ги потупват по тила.
— Аха, ти затова си криеш тила с ръка, когато пиеш вода! Ама че си хитър! А нас не предупреди, та и ние да се пазим!… И какво друго още? — взимаше го на подбив Гагик.
Хасо знаеше, че другарите го разпитват само за да се посмеят, но това не го спря.
— Казва още — нощно време дръж ножа отворен, за да не се приближават: стоманата побеждава злото…
— Всичко това са празни приказки, Хасо, не им вярвай — сериозно и твърдо заяви Ашот. — Никакви дяволи няма и не е имало. Нали знаеш: ние и нож не вадим, и всеки ден пием вода гологлави, а къде си видял поне един дявол? Защо не се показват?… Но да оставим това. Искате ли да ви разкажа още нещо? — И без да дочака отговор, продължи: — Прилепите живеят на колонии. Един руски зоолог — мисля, че името му беше Сатунин — преди шейсет години наблюдавал живота им у нас, в долината на Аракс. В една пещера този учен наброил няколко хиляди прилепа. В Грузия, в старата катедрала на град Мцхети, се оказали девет хиляди… Хората просто не знаели как да ги изгонят от храма. Пречели на богослужението.
Девет хиляди?… — смая се Гагик. — Ако сметнем, че всеки тежи по петдесет грама, получават се четиристотин и петдесет килограма! Ох, защо този храм е толкова далече от Барсовата клисура? Чудесно щяхме да си прекараме!…
Ашот разказа на другарите си как майката пази малкото си; повива го в ципите си и го кърми така, че никой не вижда.
— А прилепите имат страшен апетит. Същият този учен дал веднъж на прилеп, голям почти колкото майски бръмбар, четиридесет мухи и една пеперуда. Чак тогава прилепът се наял и заспал.
— Нека си ядат! — извика Гагик. — Ако не бяха лакоми, щяхме да дъвчем само ципи. А така и месце се случва тук-там…
Хасо, уморен от грижите и работата през деня, докато слушаше дългите разкази на Ашот, сладко задряма. И сладки сънища му се присъниха.
… Ето той е извел колхозното стадо на изумрудния планински склон и го е пуснал да пасе, а сам се е излегнал на тревицата и се е припекъл на слънце. А слънцето е такова едно светло и жарко!… Кучето Бойнах, другарят от детските му години, е легнало в краката му, върти опашка и нежно му лиже ръката… Но изведнъж някаква котка, голяма колкото теле, нахълтва сред стадото, сграбчва овца и я отвлича… Всичко става толкова бързо, че Бойнах не успява дори да се спусне след звяра, което всъщност едва би било и разумно. С животинския си инстинкт псето веднага разбира каква е тази страшна котка. Когато тревогата преминава и настъпва тишина, кучето пак ляга в краката на овчарчето и почва кротко да лиже ръката му.
Бойнах съвсем не изглежда натъжен, че е умрял. Очите му са такива едни добри, умни… „Бойнах джан, нали не си вече на този свят?… Или наистина си жив?“ — мисли насън овчарчето и от очите му текат сълзи от радост. Прегръща рунтавия си приятел, а той го гледа нежно и тъжно…
— Бойнах джан, братко мой! — вика Хасо и се събужда от собствения си глас. От очите му все още се леят сълзи и се стичат по хлътналите му бузи. — Бойнах — все още сънен, повтаря Хасо.
Другарите го гледат с умиление. Те чуват как Хасо вика кучето си насън и разбират мъката му…
Но ето че най-после Хасо дойде на себе си, разтърка очи. Никой дума не му каза.
Наближаваше полунощ. Огънят в огнището гаснеше и Шушик започна да клюма.
— Да спим! — каза Ашот. — Утре още от сутринта ще отидем да берем грозде.
Ала на другия ден те дълго не се решаваха да на пуснат жилището си от страх, че звярът може да се крие някъде наблизо. Този страх измъчваше най-много Хасо: суеверното овчарче беше убедено, че не току- така му се е присънил сънят.
До обяд децата седяха в пещерата, а после не се стърпяха и решиха да отидат за дърва.
Ударите на брадвата, шумът от падащите клони, войнствените викове и песни — всичко това им поддържаше духа: звярът няма да дойде при хора, които секат дърва!…
Сменяйки се един друг, те работеха с ръждивата тъпа брадва, цепеха дървата надлъж и ги мъкнеха в пещерата.
— Уф! Това брадва ли е? Дъвче като беззъб бик!. Няма вече да сека дърва! — възропта Гагик.
— Ех, тия хлапета! Мислят, че само със сила става! — отправи упрек Шушик. — А не можете ли да наточите брадвата? Нали ако е остра, три пъти по-бързо ще приготвите дървата?
— Тя е права… Саркис, иди да донесеш от ковачницата точиларското колело — усмихна се Гагик.
И наистина, с какво можеха да наточат брадвата?
— Почакайте, ей сега ще донеса истинско точило! — удари се по челото Ашот. — Как по-рано не сме се сетили? Е, как мислите, къде в Барсовата клисура има залежи от точиларски камък?
— Може ли да се наточи с дяволски нокът? Зная къде се намира.
— Не, Саркис, в природата само водата може да оглади такива кръгли или овални камъни, каквито ни са нужни. В течение на векове наред тя оглажда камъните. Да отидем да видим в коритото на потока.
И наистина децата намериха там няколко кръгли камъка и ги донесоха в пещерата.
— Това е работа само за недъгави, дайте на мене — протегна ръка Саркис.
Взе един гладък базалтов камък и започна да работи.
— Добре тогава, ти точи, а ние през това време ще отидем за грозде. Дърва ще сечем, когато брадвата стане остра.
— Не остра, а истински елмаз! — усмихна се Саркис. Другарите му се засмяха: я гледай — Саркис се опитва да разговаря в духа на Гагик!
Скоро в лозето запуши огън.
Децата откриха сред лозите следи от някакъв четирикрак крадец, свикнал да се вмъква тук. Той изравяше с лапи от снега сладките гроздове и ги изяждаше. Ашот застана нащрек. Вгледа се в следите и забеляза, че животното има много дълги нокти.
— Ами че това е същият онзи язовец, който изплаши Саркис! — извика той. — А как мислите, защо не спи? Язовецът също заспива зимен сън.
— Види се, не е толкова глупав, че да изпусне такова грозде — каза Гагик.
Без сам да съзнава, той прецени правилно поведението на язовеца. Ашот обясни, че някои животни заспиват през зимата поради това, че не могат да си намерят храна. А щом в лозето има още грозде, защо язовецът ще заспива?
Така или иначе, животното настрои децата против себе си. Дали защото посягаше на продоволствените
