— Остави — махна с ръка Ашот. Къде ще могат да се отнесат кошници от тази дяволска клисура?
— Як си Ашот, но главата ти не работи както трябва. Ние просто ще хвърляме кошниците от скалите. Те ще се търкалалят надолу и ще се наредят пред каруците!…
Гагик говореше а пръстите му се местеха чевръсто от пръчка на пръчка. Потънали в работа децата прекараха вечерта леко и незабелязано.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Това се случи на другия ден от преселването на децата в Пещерата на отшелника, когато бяха за дърва.
Денят беше светъл и топъл, но, от предпазливост момчетата запалиха огън в Дъбравата и се заловиха да секат с брадвата на отшелника едно дърво. Оръдието беше доста тъпо, но все пак се наричаше брадва. След дълги усилия полусухото дърво поддаде, запращя и се сгромоляса шумно на земята.
— Джан! — извика възторжено Шушик. — Сега имаме дърва за цяла седмица!
— Кози, кози! — завика изведнъж възбудено Хасо, като сочеше гребена на планината.
И действително там се беше появило цяло стадо кози. Те вървяха доста спокойно. Някои дори се спираха и се оглеждаха. Това показваше, че присъствието на децата не ги тревожеше особено. Сигурно вече се бяха убедили, че тези — съседи са безопасни същества.
Но съвсем неочаквано козите се подплашиха и се спуснаха в бесен бяг.
Хасо се взираше внимателно в скалите. Той имаше зорки, силни очи. И внезапно момчето побледня, вдигна кривака си и посочи камъка, надвиснал над тясната пътека.
В предчувствие на нещо лошо, Ашот напрегна зрение. Погледът му дълго шареше напразно по скалите. И изведнъж той изтръпна: на голям плосък камък лежеше огромна котка. Огненоръждивата й петниста кожа почти се сливаше със скалата.
„Котката“ се протягаше лениво, и се прозяваше, като отваряше широко уста, пълна с остри зъби. После изведнъж размаха дългата си опашка и я заудря сърдито о скалата. Напрегна мощни, стоманени мускули, изтегна напред лапи, скочи долу на също такъв тесен корниз и за миг изчезна.
— Видяхте ли, видяхте ли? — викаше възбудено Ашот.
— Барсът? Барсът ли беше? — попита разтреперана Шушик.
— Той самият! А ние мислехме, че е рис. Хайде, викайте, викайте силно!
И развълнувани от срещата с барса, децата закрещяха бясно. „Ху-ху-ху-ху!“ — викаха те и хвърляха големи камъни, които с грохот падаха надолу. Не само барсът, но и властелинът на ада от приказките Сатанаил да беше тука, и той от страх щеше да избяга накрай света!…
— Къде офейка? Я ме пуснете, не ме дръжте! Ще отида да му одера кожата и да я хвърля в нозете на тази девойка-кошута! — едва съвзел се от страха, бръщолевеше Гагик. — Как можа да се изплъзне из ръцете ми?… Как изпуснах такъв щастлив случай?… Жалко! Ах, колко жалко!…
— Ясно ли ви е сега защо тази клисура се нарича Барсова?… — каза Ашот, когато духовете се поуспокоиха, и си помисли: „Ето, значи, от кого избяга козелът, който отмъкна шапката ми!… От барса! Ето защо доби толкова смелост и връхлетя отгоре ми!… Къде да отстъпи! Преследвал го е още по-страшен враг!…“
Появяването на барса изведнъж разреши всички загадки, които мъчеха децата. Сега много неща се изясниха. И чий беше онзи ръждив гръб, който Саркис беше забелязал между камъните още първия ден от тяхното пребиваване в Барсовата клисура, и кой беше навестил болните другари в пещерата, и кой се бе нагостил с яребиците, уловени в примките на Ашот.
— Ама че манул! — възкликна Гагик.
Смешно беше наистина такова сравнение: дива котка и барс. Но Гагик разбираше каква опасност ги застрашава и този път в гласа му нямаше насмешка. Значи, още от деня на тяхното появяване в Барсовата клисура тази ужасна котка непрекъснато тайно ги е следила!
— Да, бива си го този манул! — проточи смутено Ашот. — Сигурно той е ревял тогава.
А овчарчето Хасо си спомни очите, блеснали в мрака, костите от козела и най-ужасното — случилото се онази нощ. Само на косъм беше той тогава от смъртта… Миг само да беше закъсняло кучето и барсът щеше да го разкъса на парчета.
И в паметта на Хасо изплува споменът за добрия, самоотвержен другар в тежките им дни — Бойнах.
Появяването на барса развълнува децата. Колкото и да се стараеха те да се покажат безгрижни в присъствието на Шушик, вече не можеха.
— Нищо, барсът не ще остави заради нас плячката си — напразно се опитваше да успокои другарите си Ашот, макар че страхът се беше промъкнал и в неговото сърце.
Мълчаливи и умислени, децата започнаха да пренасят в пещерата насечените дърва и да ги нареждат край стената. Щом привършиха, Ашот и Гагик се заловиха да поправят старата врата. Те вплетоха жилави клони между старите летви, потегнаха я, а после я залостиха отвътре с голямо дърво.
— Ха нека идва сега — каза Ашот със задоволство. — Нека се опита да се вмъкне при нас!
В пещерата настъпи спокойствие. На огъня вреше „пилешка“ супа, по стените висяха гирлянди гроздове — защо да се предават на мрачни мисли? А и свирката на Хасо днес звучеше така нежно, така весело, че прогонваше всяка мъка и страх.
Така прекараха вечерта. Дори плетоха кошници, за да убият времето. Пред тях беше дълга нощ, а не им се спеше. И Ашот реши да посвети вечерта на разкази за прилепи — за тях той знаеше много интересни неща. Донесе един прилеп от дъното на пещерата и започна своя „доклад“.
— По-рано това животно всявало страх в селата. Мнозина вярвали, че прилепът сваля шапките на хората, а някои дори твърдели, че смуче кръв от децата. И досега все още овчарите се плашат, когато прилепи придружават стадата им на връщане от паша.
— Да — потвърди смутено Хасо, — когато се появяват, аз и баща ми държим здраво калпаците си.
— Няма защо. Цялата работа е там, че след стадото хвърчат цели облаци комари, а прилепите се хранят с комари — обясни Ашот.
— Заради комарите ли летят след стадото? — учуди се Хасо. — Значи, напразно сме се тревожили?
— Разбира се! Прилепите, ако искаш да знаеш, са наши приятели. Те чистят градините и нивите от вредни насекоми.
— Горките ни приятели! — възкликна съчувствено Гагик. — Ние приятелски ви избихме и пак така приятелски ще ви изядем!
— Но при нашите условия ние че можехме да постъпим другояче — неразбрал шегата, възрази Ашот и продължи обясненията си: — Тези животни са млекопитаещи, крилати, летящи. Погледнете как всичко при тях е приспособено за летене. Тялото е мъничко, но поради широките ципи, които го свързват с крилата, изглежда голямо. А ушите? Какви са грамадни и тънки! Затова този вид прилепи се наричат дългоухи. Ципите им помагат да се държат във въздуха. Нещо подобно на онази жена, която не се убила благодарение на широките си фусти — помните ли какво ни разказа Гагик?. На прилепа са особено нужни тези „парашутни приспособления“ — женската носи постоянно малкото си и дори го кърми, докато лети.
— Няма що, хубаво си е подредила живота! — додаде Гагик.
— Слушай, не ми пречи! Нека разкажа…
— А ти откъде знаеш всичко това? — усъмни се Саркис.
— Но нали ни е ръководител на кръжока на младите природолюбители! — каза усмихната Шушик,
— Това е вярно — потвърди сериозно Ашот. — Аз чета много, питам баща си, други ловци. Те познават много добре природата. Бях чел някъде за един опит, а след това и сам го направих. Баща ми веднъж донесе от гората такъв прилеп. Аз опънах в стаята от стена до стена много конци — получи се истинска
