която гнетеше сърцето му; опитваше се да се откъсне от мислите си, макар и за час да забрави загубата. Но не… Всяко дере, всяка долчинка, всеки храст, ручейче, от което синът му беше пил вода — всичко му напомняше за него. Ей тука той викаше овцете — слагаше калпака си на овчарския кривак, размахваше го и клисурата ехтеше от звучния му глас. Ей там на онзи голям камък сядаше и вземаше кавала. Песента му ромолеше и се лееше като планински ручей…
Как да забрави? Как да се освободи от гнетящите сърцето му мисли? Никъде нито за минута не напущаха те овчаря.
Във фермата ли беше, приятели ли срещнеше, кучето ли хранеше или усмиряваше разлудувалите се кози и взимаше агнетата — пред него все беше образът на Хасо, неговият верен помощник, хубавият му, добрият му син. Поне да имаше с кого да поговори за него, да сподели болката си. Овчарският живот преминава в самота. Планините и камъните, тревата И цветята — ето неговите другари.
… изведнъж иззад близката скала се подаде сива шапка. Ех, че хубаво! Сигурно е някой от фермата. Ще има с кого дума да размени, да му олекне на душата…
— Ти ли си, Сурен? Ядене ли ми носиш? — извика Авдал, но за негово учудване шапката мигновено изчезна. Скоро пак се появи малко по-долу зад назъбения камък.
„Глупчото му неден, да не е намислил да играе на криеница?“ — недоумяваше Авдал и отново извика:
— Ей, Сурен! Виждам те!…
И сивата шапка пак се подаде зад камъка. Но какво е това?… Тя беше сложена, или по-точно забодена, на главата на огромен козел…
— Проклет да си, зъл сатана! — промълви уплашено суеверният овчар и разтърка очи: дали не беше му се привидяло?…
Но козелът мигновено изчезна.
„Какво е пък това? — мислеше си овчарят. — Да не е самият дявол?“
И за да разсее страха си, Авдал пак взе кавала.
„Ло, ло, ло, ло, Хасо… Ло, ло, ло, ло…“ — прозвуча сред скалите жална песен.
Откъм ръждивите скали до Авдал долетя някакъв трясък. Кучето, легнало в краката на овчаря, трепна и наостри уши. Авдал се ослуша. Да не са пък вълци? Те винаги слизат от планините след стадата и затова всеки храст, всеки камък, всеки шум се струваха подозрителни на овчаря.
Не, това бяха диви козли. Те се сражаваха, като се удряха един друг с огромните си възловати рога. Започваше периодът на разгона, а следователно и борбите. „Чат-чат-чат!…“ — чуваше се в скалите. Но колкото и да се взираше, Авдал нищо не можеше да види. Как ще различи сивите животни върху сивия фон на камъните!
Но ето че на един рид, ясно очертан на светлосиньото небе, се появиха два огромни козела. Забравили опасността в стихията на враждата си, те се счепкаха в яростна борба. Удряха си челата, спираха за миг, за да се отдалечат един от друг на няколко крачки, и пак ожесточено се сблъскваха. И на главата на единия Авдал сега ясно видя шапка…
От скалите овчарското куче залая силно срещу тях. Подплашени, козлите прекратиха боя и хукнаха през глава. Профучаха край Авдал. Шапката на рогата на козела, който бягаше отпред, ту се отмяташе на тила му, ту падаше на челото, закриваше очите му и дразнеше животното. За да се освободи, козелът тръскаше бясно глава, но шапката бе заседнала здраво на рогата му.
Гледай ти чудо!…
Неграмотният овчар вярваше в духове и в чудеса и това, което видя сега, наистина му се стори някакво чудо.
Козелът се блъсна о камък, спря за секунда и затръска отново глава. Тогава Авдал пак видя шапката на рогата му. Видя и… я позна. А и как да не я познае?! Разбира се, това беше ушанката на Ашот, сина на ловеца Арам. Не, Авдал не грешеше. Отгоре тя беше с червено сукно, а подгънатите наушници — от кожата на вълка, който сам Авдал миналата година беше уловил с кучетата и доубил с кривака си…
Козелът профуча по гребена на бърдото и се скри от другата му страна…
Разказът за срещата със загадъчния козел смая и развълнува работниците от фермата.
Жената на Авдал и майката на Шушик се разридаха, а овчарите, събрани вечерта в читалнята, обсъждаха от всички страни необяснимата случка и си биеха главите над нея.
И вярно: по какъв начин и при какви обстоятелства шапката на изчезналото момче се беше озовала на рогата на дивия козел?… И дали наистина е шапката на Ашот? Ако е така — а Авдал твърдеше, — какво можеше да означава това?… Живи ли са децата, или ги е сполетяло някакво нещастие и са загинали?
Във фермата не спаха почти цялата нощ, мъчеха се да разтълкуват случилото се. И всички дойдоха до заключение, че децата трябва да се търсят не в Далечния изток, а някъде около Айкецор.
От фермата изпратиха в селото човек да съобщи на майката на Ашот, че из планините скита козел с шапката на сина и върху рогата си…
Майката, то се знае, се развълнува, но тя нищо не разбра. Това чудно явление можеше да проумее само Арам, всеизвестен познавач на природата и нейните чудеса. Той щеше да отиде в планината, да намери и убие козела; щеше да види и да каже наистина ли е шапката на сина му. И ако е така, щеше да се помъчи да разбере как се е прехвърлила от главата на Ашот върху рогата на козела… Но нали Арам не беше тук!
— Пратете му телеграма веднага да се върне — каза през сълзи майката на Ашот.
Арам и Аршак бяха съобщили с телеграма, че не са могли да попаднат на следите на децата. По областите, окръзите и районите на Далечния изток — навсякъде органите на милицията били вдигнати на крак, но и те не могли да намерят децата…
„Е, щом е тъй, нека се върнат“ — решиха айкецорци и разгорещеният от виното Баруйр подаде за Арам следната телеграма:
„Див козел с шапката на сина ти на глава скита по клисурите — тчк. — връщай се да обсъдим какво да правим.“
Телеграмата за козела с шапката на Ашот развълнува Арам и Аршак. Хиляди предположения им минаха през ума, докато се приземят на летището в Армения и тръгнат за родното село.
Арам едва успя да прегърне жена си и децата, взе си за из път хавурма32, загъната в лаваш, и запраши към планината.
Колкото и да го увещаваше Сиран да си почине и да хапне, той не отстъпи.
Не стана нужда Арам да се изкачва много високо. Колхозните стада бяха събрани в топлите клисури над самото село, там бяха слезли също дивите кози и муфлоните от заснежените планински върхове и плата.
Слънцето вече клонеше на залез, когато на едно пасище Арам намери овчаря Авдал.
— Е какво, Арам кирво33, изгубиха се децата ни, а?… — попита тъжно Авдал и очите му овлажняха.
Арам пушеше мълчаливо. Колко беше отслабнал, как се беше изменил този винаги весел, безгрижен, жизнерадостен човек! Очите му бяха хлътнали, а косите — побелели…
Арам извади от джоба си пачка пари и ги подаде на овчаря.
— Ето ти парите, които ми даде за разноските. Връщам ти ги, не стана нужда от тях.
Колкото и да отказваше Авдал, Арам го принуди да ги вземе.
— Кажи, Авдал, наистина ли видя шапката на Ашот?
— Какво да ти кажа, Арам кирво?… Шапката отгоре беше червена, а кожата — оная, дето ти я дадох от вълка… Не зная, може и да ми се е сторило…
Арам размишляваше мълчаливо. Кой знае, може наистина само да се е привидяло на Авдал? Не, трябва сам да поскита по върховете и клисурите, да намери загадъчния козел и да изясни тайната с шапката.
— Братко Авдал, а освен тебе друг не видя ли този козел?
— Не.
— Хайде да поскитаме заедно.
Авдал наведе глава и сложи дясната си ръка до окото. Той повери стадото си на другите овчари и
