тръгна след Арам.
Кюрдът е винаги другар в тежките дни. Кюрдът няма да те остави сам да обикаляш планините, да се излагаш на опасности.
Те се качваха нагоре из клисурите, бродеха по планинските рътлини, надничаха във всички гънки и процепи на скалите, плашеха дивите кози, които бягаха, щом ги видеха. Но до залез слънце не срещнаха козел с шапка.
Когато подкараха стадата към село, Арам се върна във фермата заедно с Авдал и остана там да нощува.
Той спа неспокойно. Колко много впечатления за един ден. Какъв дълъг ден! Сутринта закуси в Сталин- град. Прелетя над Ростов — слънцето току-що изгряваше, а когато, излязъл от облаците, самолетът летеше над Закавказките хребети, наближаваше пладне…
В ушите му още бръмчеше моторът, още трепереше сърцето му. Когато прогони дрямката и отвори очи, видя пред себе си овчаря Авдал, който седеше до огнището, навел тъжно глава. Той държеше в грубите си пръсти кавала и нежни, тъжни кюрдски мелодии се носеха във въздуха…
ВТОРА ГЛАВА
На ранина Арам и Авдал пак поеха из планината.
Арам знаеше, че на разсъмване, преди още да са се появили колхозните стада и придружаващите ги кучета, дивите кози напускат убежищата си и излизат по планинските пасища да похрупат тревица. Напасат се набързо и пак си отиват в пещерите.
Арам и Авдал вървяха бавно по гребените на канарите, често лягаха, за да гледат отгоре скалите под тях. Сутрешният студ ги щипеше по лицето, караше ги да се свиват, но всичко в тях кипеше от нетърпение, от страстно желание да открият следи от синовете си.
Най-после слънцето изгря и ръждивите скали, накамарени една върху друга чак до небето, заблестяха под лъчите му, заприличаха на приказни крепости и дворци.
На една от тях се появиха няколко кози. Те ту се навеждаха и хрупаха тревица, ту вдигаха нагоре красивите си муцунки и трепетно се ослушваха. Арам и Авдал, легнали на една скала, ги гледаха с безразличие. Погледите им шареха по каменистите ридове и търсеха нещо друго.
Изведнъж овчарят измъкна ръка изпод ямурлука си и побутна Арам:
— Виждаш ли?
— Виждам — прошепна Арам и доближи бинокъла до очите си.
Срещу козите-майки, които пасяха на пасбището, иззад една скала се показа глава на едър козел. На рогата му наистина имаше шапка, чието червено дъно пламтеше под лъчите на слънцето.
Дишането на Арам се ускори. Обхвана го такова вълнение, каквото не беше изпитвал дори пред мечо леговище, когато с рев и ръмжене някоя мецана излиза навън, за да накаже нарушителя на спокойствието й.
Ловецът вдигна пушката и се прицели, но от вълнение нищо не виждаше и дулото на пушката трепереше в такт с ударите на сърцето му…
Козелът — явно водач на стадото — стоеше на пост. Широките му ноздри вдишваха жадно въздух, долавяйки непознати миризми, а чувствителните уши се накланяха ту на една, ту на друга страна, вслушваха се във всеки звук, във всеки шум. Като глава на голямо семейство, той пазеше зорко спокойствието и безопасността на стадото.
И ето че от върха на планината до козела дойде подозрителна миризма. Водачът погледна нагоре и даде тревожен сигнал: фрут-фрут-фрут!
Козите-майки трепнаха, вкамениха се за миг и забелязали края на черния ямурлук, юрнаха се подплашени надолу.
Като смяташе, че е изпълнил задачата си, водачът се канеше да тръгне след козите и вече се изви, готов да скочи, но в този момент избръмча като пчела куршум и профуча край самата му шия.
Многогласното ехо повтори в планината гърма на изстрела. Козите изчезнаха от погледа. Чуваше се само постепенно стихващото чаткане на техните копитца и шумоленето на свличащите се камъни.
Само за няколко секунди те се спуснаха в клисурата и с грациозни скокове преминаха по склона на съседния рид. Най-отпред, като размахваше огромните си рога, препускаше водачът и отнасяше със себе си тайната на загадъчната сива шапка.
Щом козите се скриха от погледа, Авдал се обърна към своя спътник:
— Как ти се струва, Арам кирво, не беше ли шапката на Ашот?
— Премрежиха ми се очите и не видях добре… Докато не уловим козела, няма да разберем… Да вървим.
И Арам тръгна след козите със заредена пушка, готов всеки момент да стреля.
Когато превалиха рида, двамата забелязаха група въоръжени хора, които се изкачваха насреща им. Те размахваха шапките си за поздрав.
Това бяха ловци от селото заедно с Аршак.
— Закъснях… Изтичах до района за помощ — каза той, сякаш се оправдаваше.
Клетият! Какво беше останало от него, от този набит, силен човек!…
— Напразно сте се безпокоили — каза самоуверено Арам, — аз сам ще го уловя в Барсовата клисура.
— Да, ние отдалече забелязахме, че козите отиваха натам — потвърди един от ловците. — Но според тебе те наистина ли са отишли в Барсовата клисура?
— Да. Тук е шумно и аз ги изплаших. Те ще отидат на такова място, където никой няма да им пречи. Нали сега е времето на борбите — поясни Арам. Той добре познаваше живота на козите…
— Не бързай, Арам — прекъсна го спокойно ловецът. — Почакай, докато дойде и Мирук Асадур с момчетата си. Тогава ще решим какво да правим. Старецът е опитен човек, може да даде добър съвет…
— Мирук Асадур ли? Какво прави той по нашия край?
— Ти не си ли му писал? Не? Е, не зная откъде е разбрал, но тази нощ е бил в една от горните ферми, обади ми се по телефона и ние се уговорихме…
— Ами дали ще ни намери? — развълнува се Арам, щом чу името на известния ловец.
— Мирук Асадур!… Той непременно ще измисли нещо, ще даде съвет…
— Ще ни намери. Ние се разбрахме да се срещнем на Орловата скала.
Развълнуван още повече, Арам, без да губи нито минута, забърза към Орловата скала, въпреки че следите на избягалите кози водеха в обратна посока. И след малко сърцето на Арам заби от радост и надежда: на върха на скалата седеше самият дядо Асадур. Неговият огромен овчи калпак рязко се открояваше на светло-синьото небе, а около стареца стояха и някакви други хора.
Ловците се спряха. Във въздуха полетяха шапки.
Човекът с калпака, който седеше на скалата, стана, махна с ръка и важно, дори тържествено слезе в дефилето. Той имаше сбръчкано, обгоряло от слънцето мургаво лице и съвсем млади, светли и блестящи очи. На кръста на дядото лъщеше голям нож, а на рамото му висеше пушка. След стареца тичаше любимото му куче Чамбар.
Аршак се приближи до гостите и прегърна сърдечно изтичалото към него момче от „свитата“ на дядото.
— Крикор джан, и ти ли дойде?…
