Тази мисъл така завладя Ашот, стори му се толкова лесно осъществима, че страхът, загнезден в сърцето му, се смени донякъде от дързост. И сега, щом се чуеше някакъв шум или нещо шавнеше в храстите, той в миг настръхваше възбудено — не от уплаха, а от породилото се в безразсъдното му въображение желание да унищожи врага…
Децата се изкачиха нагоре по склона. Но следите на мечката показваха, че тя е прехвърлила рида и е забягнала по хребетите, които затваряха клисурата от изток.
— Офейкала е! — реши Ашот. — Изплашила се е от гласовете ни!… Как ще стои тук мечка, щом чуе човешки глас?
Ашот действително беше убеден, че мечката си е отишла и се отказа от мисълта да я преследва, да я намери и убие заспала. Но когато се върнаха в пещерата, децата все пак решиха да вземат някакви мерки за самозащита. Най-напред намислиха да изкопаят дълбоки трапове в началото и в края на „коридора“, който водеше към Пещерата на отшелника, но почвата беше толкова камениста, че трябваше да се откажат от това намерение. Вместо трапове те издигнаха в коридора две високи барикади от камъни. Ала след като привършиха всичко, децата прецениха, че подобни прегради не могат да бъдат никакво препятствие за мечката. Но защо ще ги разрушават! И те решиха най-отгоре на всяка да поставят пазач.
Идеята им се стори интересна и лесно осъществима. Само че трябваше онези от децата, които се чувствуват физически по-силни от другите, временно да се откажат от палтата си. Натъпкаха ги с трева, в разперените ръкави пъхнаха пръчки и тези плашила бяха забити най-отгоре на каменните барикади На главите им сложиха плъстения калпак на Ласо и шапката на Саркис. Така отдалеко човек действително можеше да помисли, че двама души — единият с кюрдски калпак, а другият със сукнена шапка — оглеждат зорко околността. Тежко на оня, кой го дръзне да се приближи до пещерата, където живеят пленниците на Барсовата клисура!…
Тъмна вечер се спусна над дефилето. Децата бяха тъжни и много уморени: колко камъни трябваше да пренесат! Само Саркис не беше участвувал в този тежък и напрегнат труд. Той или лежеше до огъня и тихо пъшкаше, или скачаше и с див поглед се озърташе наоколо.
Какво ставаше с него? Никой не можеше да разбере.
ЧEТВЪРТА ГЛАВА
Тридесет и осмият ден…
През пролуките на старата врата блесна светлина. Обитателите на пещерата се събудиха и погледнаха тъжно угасналия огън.
Колко хубаво беше вчера! В един от ъглите на пещерата имаше цял куп от „пилетата“ на Гагик, в пръстената делва кипеше ароматичният гроздов сок в очакване да го опитат и с възхищение да мляснат устни
От всичко това днес нищо нямаше Нямаше го гроздето, което светеше с всички цветове на дъгата. Нова безмилостна сила лиши неочаквано децата, от всичко, с което се бяха запасили за зимата. Къде да отидат сега, какво да търсят? В Барсовата клисура бяха изчерпани комай всички продоволствени запаси. И децата седяха с наведени глави. Нямаха дори желание да разпалят огъня, нито да приготвят каквото и да е за зимата.
В един ъгъл беше оставена глината, предназначена за печка, в друг — пръчки за кошници. Но на вратата пак тропаше гладът, пак трябваше да се мисли за прехраната.
— Да отидем да потърсим нашите изчезнали „пилета“ — предложи Гагик.
— Добре — съгласи се Ашот. — Те не са отишли много далече. Сигурно са се сгушили някъде наблизо,
— Ами мечката? Ами барсът? — попита Шушик.
— Мечката е избягала от клисурата, а барсът отдавна не се вижда. Сигурно и той е избягал — външно спокоен отвърна Ашот, стана и разбута купчината камъни, които беше наредил до вратата, преди да си легне.
Той надникна предпазливо от пещерата. Навън беше светло и студено. На върха на барикадите стояха на пост поставените вчера пазачи-плашила. Ашот ги погледна и горчиво се усмихна.
После, придружен от Хасо, той излезе от пещерата. Също като някои опитни, предвидливи ловци момчетата огледаха всичко наоколо и като не забелязаха нищо подозрително, върнаха се да успокоят другарите си.
— Вероятно са избягали — каза убедително Ашот. — Димът прогонва всички зверове… Тръгваме ли?
— Мене ме оставете на мира — избухна внезапно Саркис. — Стига толкова!…
Той седна. В полумрака на пещерата очите му горяха неестествено, а голямата му глава се клатеше като махало на тънката шия.
— Какво се е случило? — учудено попита Ашот.
— Нищо… Остави ни спокойно да си умрем! — И Саркис така невъзмутимо се изтегна в своя ъгъл, че беше немислимо да го вдигнат.
Гагик почука с пръст по челото си. „В ред ли е горният му етаж?“ — питаше погледът му.
Ашот сви рамене в недоумение. Неочакваната промяна в повелението на Саркис го накара сериозно да се замисли: дали отново се проявява лошият характер на момчето, или нещо друго се крие тук?…
— Тръгваме! — изкомандува отново Ашот. Всички станаха и само Саркис не се помръдна от мястото си.
— Оставете ме на мира! — закрещя отново той, макар че никой не го безпокоеше.
На излизане Ашот със силен и ясен глас каза на другарите си:
— Не бойте се, няма да загинем…
— В природата изобщо нищо не се губи — философски отвърна Гагик, но гласът му звучеше тъжно. Най-много да станем плячка на зверовете… Няма да загинем, разбира се, само ще се видоизменим.
— Остави тези мрачни шеги — твърдо каза Ашот. — Ако легнем и започнем да хленчим, то се знае, че и на зверовете можем да се предадем. А ако действуваме, ще оцелеем…
Саркис кривеше раздразнено лицето си и разравяше трескаво клоните, на които лежеше. После се обърна по корем, започна да дращи с нокти и да лиже земята.
— Сол, малко сол! — замоли се жално той.
Сол?… Ето каква била работата! Солта беше за тях мечта. За шепичка сол биха дали половината от живота си. Дори само думата „сол“ предизвикваше у децата такива силни рефлекси, че им течаха слюнки, а стомасите им конвулсивно се свиваха. Сол! И как не са знаели досега, че това е най-скъпото нещо на света, че то е животът!…
— Потърпи, Саркис, и сол ще намерим — опита се да успокои момчето Ашот, но и сам не вярваше на думите си.
— „Потърпи“! — избухна Саркис. — Омръзна ми да слушам християнските ти проповеди, до гуша ми дойде! Ти си виновен за всичко! — Той се понадигна и впи горящ поглед в Ашот. — Уби ни ти, уби ни!…
Саркис падна на постелята си и започна да се гърчи.
Ашот наведе тъжно глава. Наистина той беше причина за всичко. Но ще намери, длъжен е да намери начин да спаси другарите си.
— Да тръгваме — каза той бодро, сякаш изходът беше вече намерен. Но до вратата се спря, размисли и, изглежда, измени решението си.
Ашот говореше така спокойно и уверено, че вълнението, обхванало децата, се поуталожи.
— Оставяте ме сам, че да дойде мечката и да ме изяде, така ли?… Предатели! — извика Саркис, скочи, изтича до вратата на пещерата и се спря объркан.
— Шшт! — Ашот сложи пръст на устните си. — Мечката ще чуе…
Саркис млъкна и пак легна.
Децата слязоха в лозето. Тук накладоха огън, като гледаха да дими по-силно. После се заловиха да
