търсят грозде. Но снегът беше дълбок и задачата се оказа трудна, а резултатите — нищожни. Криво-ляво изровиха няколко грозда и ги изпратиха по Гагик в пещерата.
Гагик вървеше и целият трепереше. За да си дава кураж, той размахваше горящата главня, а другарите му помагаха с виковете си, като мислеха, че така ще изплашат зверовете, ако те все още се крият някъде из клисурата.
След като поскитаха доста по снега и измръзнаха, Ашот и Хасо също се прибраха в пещерата.
Гагик ги чакаше на прага. Момчето изглеждаше неспокойно.
— Какво се е случило? — попита Ашот.
Гагик намигна тайнствено и посочи с глава към Саркис. Той седеше на постелята си. лапаше лакомо гроздето и непрекъснато повтаряше: „Сол, сол!…“
Всички утихнаха, умислиха се, станаха раздразнителни. Шушик имаше главоболие.
Ашот си спомни, че всеки път, когато баща му тръгваше на лов, сипваше сол в манерката си за вода. „Солта поддържа силите на човека“ — казваше той.
И действително непоносимата немощ, обхванала децата, се дължеше и на недостига на сол. Запасите в организма се бяха изчерпали.
„От това човек може и да умре“ — помисли си Ашот, но каза високо:
— Нима не знаете, че във всяка храна, която ядем, има сол? И в прилеповото месо, и в шипките, и в корените.
Той се мъчеше да поддържа духа на децата, но чувствуваше, че новата, непредвидена опасност е много голяма и че не може да се преодолее нито със смелост, нито с търпение.
Да, те бяха понесли много несгоди, но липсата на сол беше, изглежда, най-непреодолимото зло. Организмът не можеше да се справи, това личеше особено ясно от случая със Саркис. И въпросът със солта при тежките условия на живот изпъкваше с цялата си острота пред децата.
Какво да се прави? Солта не е плод, че да я намерят по храстите. А и кое от децата можеше да каже къде в Барсовата клисура се намира сол, щом като в цяла Армения няма нито една солна кариера.
Сол!… Всичко друго, което досега беше вълнувало децата — барсът, мечката, храната, — всичко остана на заден план.
— Деца — възкликна Гагик, като се чукна по главата, — хрумна ми гениална мисъл. Задавали ли сте си въпроса откъде е вземал сол чичо отшелник?…
— Е?…
— От солните залежи.
— Къде са тези залежи?… — подскочи Саркис.
— Къде ли? Под скалите. Сами размислете: къде са се образували заобикалящите ни варовикови скали? В морето. Къде се образува сол? Също в морето. Виждали ли сте солните кариери, когато сте ходили на екскурзия в Нахичеван? Те всички се намират до варовикови хълмове. Когато е пресъхнало морето, то е оставило тук варовик и сол. Трябва да намерим тази сол. Ще я намерим и ще я ближем като овцете…
— Е, да предположим, че в клисурата има сол — каза Шушик. — А как ще я намерим?
— А как я е намерил отшелникът? Трябва да търсим! И после: какво според вас е пиел отшелникът?
— Топил е сняг и е пиел — каза Шушик.
— А през лятото…
— През лятото сигурно е намирал някъде вода. Да отидем и ние да я намерим. Тукашната вода непременно има много сол.
Всички станаха. Щом тук е живял човек, щом са идвали тука кози, значи, някъде, в някое кътче на клисурата, обезателно има вода!
— Още една светла мисъл — сложи пръст на челото си Гагик. — Ако в клисурата има вода, отшелникът трябва да е направил пътека до нея със светите си нозе.
— Браво, това наистина е светла мисъл! — зарадва се Ашот и тупна Гагик по гърба. — Не глава, а същински извор на мъдростта! Наистина: ако човекът е живял тук, да речем, десет години и всеки ден е ходил за вода, значи, е ходил поне три хиляди пъти. Още толкова пъти се е връщал назад. Не е ли ясно, че от прага на пещерата до водата той е напра…
Ашот не се доизказа. Желанието да намери сол пламна с такава сила в него, че заглуши всички други стремежи и чувства — глад, страх. Цялото му същество жадуваше да намери сол.
Ако не намерят сол, след някой ден и друг всички са застрашени от същото безумие, мислеше Ашот, като гледаше помътнелите очи на Саркис.
Той стана решително. Хасо и Гагик също станаха.
Когато минаха през Южната барикада — така нарекоха децата грамадата камъни, струпани в началото на коридора, — Ашот се спря и започна да разглежда внимателно пътеката, която водеше към лозето. Тук той забеляза, че от нея се отклонява тясна пътечка и отива надясно, някъде надолу.
— Гледай, Гагик! Това е пътечката за извора, за който ти говореше — каза той и като се закани с главнята на невидимата мечка, тръгна по едва забележимата пътека. Другарите вдигнаха ужасен шум и го последваха.
Пътечката минаваше между камъни и храсти, спускаше се надолу, завиваше надясно и се насочваше към една от скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Тази ръждива скала беше издадена като коляно, което през цялото време скриваше от нашите деца онова тайно кътче от клисурата, където някога отшелникът е ходел всеки ден. Те завиха много предпазливо край издатината на скалата, тъй като вляво на пътеката беше онази пропаст, където се спускаше потокът, преди да излезе от клисурата. И изведнъж пред тях се откри непознато дере. На дъното му като сребърна лентичка блесна вода.
— Извор, извор! — възкликна възторжено Гагик и хукна напред.
След него радостно се спуснаха Ашот и Хасо.
Този извор обаче беше много необикновен. Той изтичаше от пещера и веднага пак влизаше в пукнатина на скала. Водата се вливаше в своеобразна крива „вана“, чиито краища бяха покрити с жълтеникави висулки.
— Сол! — извика Ашот.
Смята се, че солта не мирише, но колкото и да е чудно, още преди да дойдат до извора, децата почувствуваха замайващата й миризма. Така я долавят и козите, които постоянно имат нужда от сол.
Тримата приятели заобиколиха извора от трите страни, коленичиха и започнаха трескаво да лижат покритите му със сол брегове. Те гребяха с шепи вода от извора и колкото повече пиеха, толкова повече се настървяваха на солта.
— Стига! — откъсна се най-после от извора Ашот. Хасо се изправи неохотно, продължавайки да облизва солените си устни.
— Гагик, ти забравяш нашата уговорка — каза Ашот, като го виждаше, че все още продължава да пие.
Ашот се страхуваше да не би такова количество сол да погуби другарите му, цял месец лишени от нея.
Децата се отдалечиха и седнаха на камъните, нарочно с гръб към извора. Но и така те чувствуваха примамливата му сила. С всеки нерв и с всяка клетка на организма си те усещаха оздравяващото действие на това чудодейно вещество — солта.
Децата седяха дълго така и постепенно започна да ги обхваща чувство на удовлетвореност. Така е и с хора, дълго страдали от жажда. Пият, пият, а все не могат да се напият! Но след като мине известно време, водата вече не ги влече…
— А сега трябва да помислим за Шушик и Саркис — каза Ашот.
— Аз ще им занеса — предложи Хасо.
Гагик също зина да се обади, но си спомни за мечката и нищо не каза. В него пак започна вътрешна борба. Като се упрекваше в себе си в безволие, той скочи решително, отчупи голяма солена висулка и… закрачи с нея към пещерата.
Ашот и Хасо се спогледаха.
— Ти взе много, остави половината! — викна Ашот.
Гагик се подчини мълчаливо. Той беше чувал, че хора, които дълго време са гладували, не бива изведнъж да ядат много. Сигурно същото се отнася и за солта. Но дали няма да дойде мечката в
